Определение № 471 от 28.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 350/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 2950/21.ІІІ.2012 г. на [фирма]-С., подадена чрез неговия старши юрисконсулт против онази част от решение № 178 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 2.ІІ.2012 г., постановено по гр. дело № 3457/2011 г., с която д-вото настоящ касатор е било осъдено, на основание чл. 208, ал. 1 КЗ, да заплати на М. Т. Т. от С. сума в размер на 25 983.75 лв., представляваща обезщетение по застраховката „Каско” (клауза „Б”) във връзка с извършена на 18.Х.2007 г. кражба на л. а. „Ф. Г.” с рег. [рег.номер на МПС] и образувана във вр. с това събитие щета № 96978/2007 г., ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от 21.І.2008 г. /дата на завеждане на делото/ и до окончателното й изплащане, както и съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./, в размер общо на 4 284 лева. Оплакванията на застрахователното д-во касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част в нарушение на материалния закон: чл. 211, т. 2-във вр. чл. 186, ал. 5, т. 1 КЗ. Поради това и като инвокира доводи, че „интересът на застрахователя не подлежи на съдебна преценка”, а също и че неуведомяването на застрахователя от страна на застрахования собственик на МПС за сключена „упълномощителна сделка”, отнасяща се до ползването на автомобила, което било ”предвидено в ОУ като изключен от покритието по застраховката риск ”, търговецът претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който искът на М. Т. Т. с правно основание по чл. 208, ал. 1 КЗ да се отхвърли изцяло - в предявения по делото негов размер, а на търговеца да бъдат присъдени всички разноски, направени в процеса, вкл. юрисконсултско възнаграждение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-С. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част от решението си САС се е произнесъл по два противоречиво решавани от съдилищата материалноправни въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1/ „Дали прилагането на нормата на чл. 211, т. 2 КЗ е обусловено от доказване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение за застрахования, обявено за „значително” за интереса на застрахователя по условията на договора за застраховка, от една страна, и настъпването на събитието – от друга?” 2/ „Кои точно са факторите, които дават израз на критерия „значително”, употребен от законодателя в цитираната по-горе норма?” Във връзка с първата от двете релевирани предпоставки за допустимост на касационния контрол застрахователят се позовава на две влезли в сила решения на отделни въззивни състави от ТК и ГК на Софийския градски съд, както следва: 1/ Р № 1101/10.Х.2011 г. по т. д. № 2157/2010 г. по описа на СГС, ТК, с-в VІ-14; 2/ Р. № /17.ХІ.2010 г. по гр. д. № 5528/2010 г. по описа на СГС, с-в ІІ-Б, които били в смисъл, че възможността да се прави съдебна преценка на интереса на застрахователя се отнасяла само до случаи на неизпълнение на друго, уговорено с договора задължение на застрахования, което не е предварително определено от страните като изключен риск. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация М. Т. Т. писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, но без да е посочила какъв е техния размер, нито да е ангажирала доказателства, че такива реално са били направени. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на „Д. Застраховане” ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Ключовият извод за изхода на спора извод на въззивната инстанция е, че по делото било безспорно установено изпълнението на изискванията „на разпоредбата на чл. 212, ал. 1 КЗ и затова процесният застрахователен договор е породил действие и досежно приобретателя на лекия автомобил”. Такава констатация обаче със сигурност предпоставя, че или последният или прехвърлителят надлежно /в изискуемата писмена форма и в пределите на законоустановения 7-дневен срок/ е уведомил застрахователя настоящ касатор „за прехвърлянето”. В действителност обаче, няма данни по делото собственицата на откраднатото МПС Х. Ат. К. от Б. да е извършвала разпоредителна сделка със застрахования лек автомобил „Ф. Г.” с рег № А 41-69 КВ, която да е породила вещно-транслативен ефект. Напротив, от съдържанието на представеното по делото пълномощно с нотариална заверка на подписа на притежателката на автомобила пред нотариус в Б., датиращо от 10.Х.2007 г., следва че с правото да ползва автомобила е било изрично овластено третото лице, ищец в първоинстанционното пр-во по иска с правно основание по чл. 208, ал. 1 КЗ, а именно М. Т. Т. от С.. Същевременно не е било спорно обстоятелството, че това упълномощаване не е довеждано до знанието на представляващ застрахователното д-во в пределите на уговорения 5-дневен срок от извършването му, а кражбата на колата е настъпила на осмия ден. Исковата претенция за присъждане на застрахователно обезщетение с правно основание по чл. 208, ал. 1 КЗ, основана на сключена застраховка „А.” с действие от 12.ІХ.2007 г. и до 11.ІХ.2008 г., е била уважена от СГС при съобразяване новелата на чл. 186, ал. 7 КЗ (Обн. ДВ, бр. 24 от 2009 г.), но последната е с действие за в бъдеще и е влязла в сила от 31 март 2009 г. По наличието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК: Налице е влязло в сила по реда на чл. 296, т. 2, предл. 1-во ГПК първоинстанционно решение № 1101 на СГС, ТК, с-в V-14, от 10.Х.2011 г., постановено по гр. дело № 2157/2010 г., с което искова претенция с правно основание по чл. 208, ал. 1 КЗ срещу същия застраховател /настоящ касатор/ за заплащане на обезщетение по застраховка „А.” при извършена кражба на МПС е била отхвърлена - при споделяне съображенията за отказ на д-вото да плати, основани на клаузи в Раздел V „Общи изключения” от ОУ на този ответник /т. 9.5/, понеже при наличие на обстоятелства, обуславящи приложението на посочената клауза, сред които и неуведомяването в срок на застрахователя за извършено в писмена форма упълномощаване на трето лице да управлява застрахованото по този риск МПС, „интересът на застрахователя не подлежи на съдебна преценка” Прието е било, че възможността да се прави такава се отнасяла само до случаи на неизпълнение на друго, уговорено с договора задължение на застрахования, което не е определено от страните като изключен риск, а и самата възможност за преценка на клаузите - от гледна точка на значението им за риска, е въведена с чл. 186, ал. 7 (Нова – ДВ, бр. 24 от 2009 г., в сила от 31.ІІІ.2009 г.) КЗ след изтичане на срока на съответния договор /вкл. срока на процесния – бел. на ВКС /. Следователно, при сравняване на обжалваното въззивно решение с цитираното по-горе влязло в сила решение на СГС се констатира противоречиво решаване на релевираните от касатора два правни въпроса в изложението към жалбата му, което представлява достатъчно условие за допустимост на касационния контрол и изключва необходимостта от произнасяне налице ли е едновременно с това и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение