Определение № 162 от 08.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 698/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. И. П. срещу определение № 11 946/05.10.2020 г. по в. ч. д. № 1810/2020 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 5 572/21.10.2019 г. по т. д. № 2992/2017 г. на Софийски градски съд, с което не е допуснат до разглеждане от събранието на кредиторите на „Транс – 5“ ООД предложеният от жалбоподателя оздравителен план. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение. Счита, че съдът е излязъл извън рамките на преценката, която дължи. Тя следва да се ограничава само до проверка дали оздравителният план отговаря на формалните изисквания и изискуеми законови реквизити, но не и да преценява детайлите и съдържанието му. Тази преценка следва да бъде направена от събранието на кредиторите. Касаторът счита, че е неправилно разбирането на съда относно дадените с плана гаранции, както и относно това какво представляват обособени части от търговско предприятие. Без значение за законосъобразността на предвижданията в плана за оздравяване е и това какво имущество остава за длъжника. Като релевантен за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следния въпрос: „ Докъде се простират правомощията на съда по несъстоятелността при преценка основанията за допускане или недопускане на план за оздравяване в производството по несъстоятелност?“ Касаторът обосновава достъп до проверка за законосъобразност с разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – за точно прилагане на закона и развитие на правото. Отделно от това, сочи очевидна неправилност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК вр. с чл. 613а, ал. 1 ТЗ от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че при извършената проверка за съответствие на предложения оздравителен план с предвиденото в закона се оказва, че той не отговаря на изискванията, регламентирани в чл. 700, ал. 1, т. 4 от ТЗ – не съдържа гаранции, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнение на плана, както и гаранции за изпълнение на спорните съдебни вземания, както и не отговаря на предвиденото в чл. 700, ал. 2 ТЗ, вр. с § 1а от Допълнителните разпоредби на ТЗ относно продажбата на обособена част от търговско предприятие. В определението съдът е анализирал предложения от В. И. П. оздравителен план и е възприел извода на първоинстанционния съд, че предлаганите в него гаранции всъщност преповтарят законоворегламентираните общи такива, както и, че предвиденото заделяне на 7 % от оборота на търговското предприятие за удовлетворяване вземанията на кредиторите стъпва на бъдещо несигурно събитие, поради което не може да бъде третирано като гаранция. Тези си мотиви въззивният съд е подкрепил с цитирана в определението казуална практика на ВКС. Предвиденото в оздравителния план издаване на записи на заповед според въззивната инстанция също не изпълнява функцията на гаранция по смисъла на чл. 700, ал.1, т. 4 ТЗ, тъй като единствено снабдява кредиторите с второ изпълнително основание. Относно предвидената продажба на „част от предприятие“ съдът е посочил, че продажбата само на отделни активи не се субсумира под понятието „продажба на обособена част от предприятие“ по смисъла на § 1а от Допълнителните разпоредби на ТЗ. Отделно от това, по този начин се заобикаля законът и целта на оздравителното производство. Без наличието на основните си активи търговското предприятие не би могло да осъществява никаква дейност, което в крайна сметка е целта на оздравителното производство – да съживи дейността на търговеца. Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване. Въззивното определение не страда от такъв съществен порок, който да бъде констатиран prima facie без проверка на правилността му. То не е постановено при приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито въз основа на несъществуваща правна норма, нито е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Поставеният от касатора въпрос удовлетворява основания селективен критерий да е от значение за изхода на делото и да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Той обаче не удовлетворява соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В противовес на твърдяното от касатора налице е формирана практика по приложението на чл. 701 ТЗ. В постановеното определение № 945/30.12.2003 г. по ч. т. д. № 829/2003 г. на ТК на ВКС е дадено разрешение в какъв обем следва да бъде извършваната от съда преценка по допускане за разглеждане на предложен оздравителен план. В определението много ясно е посочено, че съдът по несъстоятелността дължи както проверка за процесуалната допустимост на плана, така и проверка относно неговата законосъобразност с оглед предвиденото в чл. 700 ТЗ. Това разбиране е последователно поддържано от състави на ВКС при произнасяне с различни актове – решение № 209/11.04.2005 г. по гр. д. № 353/2004 г. на I ТО, решение № 807/16.12.2005 г. по т. д. № 512/2005 г. на I ТО, определение № 301/01.06.2009 г. по ч. т. д. № 179/2009 г. на I ТО, определение № 181/26.03.2015 г. по ч. т. д. № 459/2015 г. на I ТО, определение № 430/28.07.2017 г. по ч. т. д. № 783/2017 г. на II ТО. Отделно от това, следва да бъде посочено, че касаторът не е обосновал необходимост от изоставяне на създадената вече практика съобразно задължителните постановки на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното определение не следва да бъде допуснато до разглеждане с оглед преценка дали същото е законосъобразно постановено. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС