Определение № 268 от 02.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3828/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. В. [населено място] срещу въззивно решение № 2249 от 28.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 3538/2017г. на Софийския градски съд, ІV-в състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение потвърдил решение № 7422 от 30.05.2015г. по гр.д. № 54777/2015г. на Софийския районен съд, 143 с-в, с което по предявения от “Автотранссервиз” АД, гр.София против касатора иск с правна квалификация чл.108 ЗС е признато за установено, че ищецът е собственик на лек автомобил марка “Мерцедес”, модел “Е 220 ЦДИ”, с рег. [рег.номер на МПС] и ответникът е осъден да му го предаде, както и да му заплати на основание чл.59 ЗЗД сумата 8756,10 лв., представляваща обезщетение за ползване на автомобила без основание за периода от 27.07.2013г. до 30.09.2015г., като искът по чл.59 ЗЗД е уважен още и за сумата 348 лв. По делото е установено от фактическа страна, че в периода 13.06.2002г. до 28.06.2009г. ответникът в първоинстанционното производство Н. Г. В. е бил прокурист в ищцовото дружество, а след това до 17.09.2012г. негов изпълнителен директор. Дружеството е придобило правото на собственост върху процесния лек автомобил по силата на договор за покупко-продажба от 08.08.2011 г., сключен с “Райфайзен Лизинг България” ООД, като преди това автомобилът е бил предоставен на дружеството по силата на договор за финансов лизинг от 29.08.2008г. като лизингополучател и ответника като солидарен длъжник за заплащането на всички дължими суми по договора. Фактическото ползване на автомобила е било предоставено от ищцовото дружество на ответника, който е продължил да упражнява фактическа власт върху него и след прекратяване на правоотношенията между тях, въпреки връчената му на 23.07.2013г. нотариална покана да го върне. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че всички предпоставките за уважаване на предявените искове са налице. Доводите на ответника за нищожност за лизинговия договор, тъй като автомобилът е бил собственост на ищцовото дружество към момента на неговото сключване в качеството му на доставчик на същия са приети за неоснователни. Изложени са съображения, че договорът за финансов лизинг представлява специфично облигационно правоотношение по смисъла на чл.342, ал.2 ТЗ, по силата на което лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение, както и че не съществуват законови пречки третото лице-доставчик и лизингополучателя да съвпадат. Тази разновидност на договора за финансов лизинг представлява така наречения обратен лизинг, познат и наложен във вътрешните и международни търговски практики, и допустим с оглед установената в чл.9 ЗЗД свобода на договаряне. Сделката, изразяваща се от счетоводна гледна точка в продажба на актив от доставчик и отдаването под наем на този актив обратно на доставчика при свързаност на лизинговото плащане и продажната цена, намира своята регламентация в Конвенцията на UNIDRIOT за международния финансов лизинг от 1988г. и в Международен счетоводен стандарт (м.17 “Лизинг” от Регламент на ЕС № 1725/2003г.), както и Националните счетоводни стандарти на вътрешното ни право, приети в приложение към чл.№ 1 на ПМС № 65 от 25.03.1998г. Посочено е, че по делото не е доказано правените от възнагражденията на ответника различни удръжки във връзка с предоставен на ищцовото дружество заем да имат отношение към заплащането на лизинговите вноски за процесния автомобил, както и че евентуалното изплащане на такива вноски от ответника не може да рефлектира върху уговореното право на ищеца да закупи автомобила, тъй като по силата на лизинговия договор единствено ищецът има правото да придобие собствеността върху него в качеството си на лизингополучател, което е станало със сключването от него на договора за покупко-продажба, а ответникът е единствено съдлъжник по договора и в негова полза не са уговорени такива права. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Длъжен ли е бил първоинстанционният съд да обсъди доказателствата, предоставени и от двете страни в процеса; 2. Непредставянето на доказателство за внесен депозит в определения от съда срок /при положение, че самият депозит е бил внесен в срок/, основание ли е за заличаване на допуснатата експертиза, респ. този срок преклузивен ли е или инструктивен; 3.Длъжен ли е въззивният съд да достигне до собствени и обосновани изводи или е достатъчно да възприеме изводите на първоинстанционния съд – без да ги подложи на проверка; 4. Законосъобразно ли е лизингово дружество да отдаде на лизинг вещ, която не притежава или върху която няма отстъпени права за преотдаването ѝ; 5. Липсата на лизингов предмет води ли до нищожност на договора за лизинг и 6. Необсъждането на фактическата обстановка от двете инстанции и недопускането на представени доказателства, водят ли до неправилни и незаконосъобразни заключения, които нарушават правото на защита и справедлив процес. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение на изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касатора първи два въпроса имат отношение към правилността на първоинстанционното решение, което не е предмет на касационна проверка и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Третият въпрос и свързаният с него шести въпрос са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на данните по делото, тъй като в случая въззивният съд не е възприел изводите на първоинстанционния съд без да ги подложи на проверка, а в съответствие с практиката на ВКС е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, като е обсъдил всички относими и към спора доказателства и доводи на страните. Касаторът не сочи какви релевантни за спора факти се установяват от необсъдения според него отговор на нотариалната покана, като се има предвид, че според установената практика частният свидетелстващ документ няма доказателствена стойност, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти и представлява извънсъдъбно писмено твърдение на заинтересуваната страна. Въззивният съд е допуснал и поисканата от касатора съдебно-счетоводна експертиза в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, като част от доказателствените му искания не са допуснати поради настъпила преклузия /част от въпросите към вещото лице/ или неотносимост /разпит на свидетел във връзка със собствеността на автомобила/. Същото се отнася и за останалите два въпроса, които са свързани с установяване на конкретна фактическа обстановка и нямат отношение към решаващите мотиви на съда във връзка с представения по делото лизингов договор. Не са налице и визираните в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационното обжалване, тъй като единствено във връзка с третия поставен въпрос касаторът се позовава на противоречие с т.1 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, без да сочи в какво конкретно се изразява противоречието и каквото не е налице, а по отношение на останалите въпроси не се позовава на никое от тях. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Не са налице и останалите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.