Определение № 1921 от 26.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1177/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДП „Североизточно държавно предприятие“ срещу решение №18 от 19.01.2016 г. по в.т.д.№499/2025 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №260003 от 27.06.2025 г. по т.д.№60/2019 г. на ОС Шумен, с което на основание чл.632, ал.4 ТЗ, производството по несъстоятелността е прекратено и е постановено заличаване на „Хънт – консултинг“ ООД /в несъстоятелност/ от ТРРЮЛНЦ. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: 1. Подаването на искане за възобновяване на производство по несъстоятелност в законовия едногодишен срок по чл.632, ал.2 ТЗ, достатъчно условие ли е, за да не бъде прекратено производството по несъстоятелност и да бъде постановено заличаване на длъжника от ТР на основание чл.632, ал.4 ТЗ или е необходимо едновременно с това да се удостовери, че е налице достатъчно имущество или да се депозира необходимата сума за предплащане на началните разноски. 2. При направено искане за възобновяване на производство по несъстоятелност в законовия едногодишен срок по чл.632, ал.2 ТЗ, следва ли доказателствата за наличие на предпоставките за възобновяване да бъдат събрани в открито съдебно заседание с участието на страните при спазване на принципите на публичност и непосредственост. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по касация „Хънт – консултинг“ ООД /в несъстоятелност/ не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че едногодишният преклузивен срок по чл.632, ал.2 от ТЗ е относим към датата на подаване молбата за възобновяване на спряното производство по несъстоятелност, а не към задължението за представяне на доказателства за наличието на достатъчно имущество, респ. за внасяне на необходимата сума за предплащане на началните разноски по чл.629б ТЗ. Счел е, че посочените две предпоставки подлежат на доказване в самото производство и преценката за наличието или за отсъствието им е въпрос, отнасящ се до основателността на молбата по чл.632 ТЗ, а не нейната допустимост. Приел е, че когато искането за възобновяване на производството по несъстоятелност е мотивирано само с готовност за предплащане на началните разноски, за осъществяването на тази предпоставка е необходимо съдействие от съда, изразяващо се в определяне размера на сумата, която молителят следва да предплати и посочване на сметката, по която същата следва да бъде депозирана. Установил е, че след депозирането на молбата за възобновяване на производството, първата инстанция е дала възможност на кредиторите да предплатят необходимите разноски, но в указания срок, а и в срока предоставен от въззивната инстанция (както и до постановяване на решението от въззивния съд), кредиторите, вкл. ДП „Североизточно държавно предприятие“ не са авансирали сумата по чл.629б ТЗ. Изразил е становище, че съобразно трайната и непротиворечива практика на ВКС, под налично имущество, което да покрие разноските по несъстоятелността по смисъла на чл.629б ТЗ се разбира наличие на парични средства /и друго бързоликвидно имущество/, а не бъдещи постъпления по очаквани или извършвани действия по попълване масата на несъстоятелността или трудно ликвиден недвижим имот, какъвто е притежаваният от несъстоятелния длъжник имот - ловна хижа, чието осребряване по твърдения на държавното предприятие би могло да осигури удовлетворяване на голяма част от приетите вземания. Намерил е, че соченото имущество не представлява новооткрито имущество, съотв. не се твърдят и нови обстоятелства (имуществото е собственост на несъстоятелния длъжник и към момента на постановяване на решението по чл.630 и по чл.632, ал.1 ТЗ за спиране на производството), следователно на практика молителят цели недопустимо ревизиране на въпроса дали това имущество съставлява достатъчно за покриване началните разноски по смисъла на чл.632 ТЗ. Изложил е съображения, че имуществото на длъжника е достатъчно, когато е налично и може бързо да се реализира и да се превърне в парични средства, а дали разходите в производството биха могли да се покрият от принадлежащо на длъжника имущество е въпрос на конкретна преценка, тъй като зависи от вида имущество, от неговата цена и възможността за реализиране, но ликвидността на масата на несъстоятелността следва да се преценява и с оглед стадия, в който е спряно производството по несъстоятелност. Посочил е, че при обявена несъстоятелност, както е в случая, продажбата на актив с цел покриване на разноски може да бъде извършено само след решение на Събрание на кредиторите /арг. чл.639б, ал.4 вр. чл.677, ал.1, т.8 ТЗ/, като продажбата на активи изисква разноски, включващи и текущо възнаграждение на синдика, разходи за оценка, възнаграждение на счетоводител и др. /чл.723/, предполагащи наличие на средства в масата, респективно ловната хижа не може да обезпечи текущото разплащане на разноските за производството съгл. чл.661, ал.3 ТЗ и чл.639, ал.1 ТЗ. С оглед изложеното е достигнал до извод, че собственото на длъжника имущество не може бързо да се реализира и трансформира в пари, без решение на събрание на кредиторите и без опис и оценка, т.е. няма как същото да бъде дефинирано за покриване началните разноски в несъстоятелността (целта на установените с чл.629б и чл.632, ал.1-5 ТЗ правила е да се осигури възможност производството по несъстоятелност да се развие, независимо от липсата на достатъчно налично имущество на длъжника, за да се стигне до фаза на осребряване на имуществото, респективно до удовлетворяване на кредиторите, чрез разпределение на получените от осребряването суми по реда на чл.722 ТЗ, но производството по несъстоятелност не може да бъде поставяно в зависимост от това дали определено налично имущество на длъжника ще се осребри, на каква оценка и кога). Настоящият състав намира, че по поставените от касатора въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като същите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. С първия от въпросите абсолютно произволно се поддържа, че в обжалваното решение е прието, че предвиденият в разпоредбата на чл.632, ал.2 ТЗ едногодишен срок за подаване на молбата за възобновяване, се отнася и до представянето на доказателства за внасяне на определените по реда на чл.629б ТЗ разноски. Освен, че такова становище изобщо не е изразявано, въззивният съд (в съответствие с константната практика на ВКС, изключваща наличието на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК) изрично е посочил, че едногодишният преклузивен срок по чл.632, ал.2 ТЗ е относим към датата на подаване молбата за възобновяване на спряното производство по несъстоятелност, а не към задължението за представяне на доказателства за наличието на достатъчно имущество, респ. за внасяне на необходимата сума за предплащане на началните разноски по чл.629б ТЗ, с оглед което е и предоставил срок за представяне на доказателства за внасяне на необходимите разноски. С втория от въпросите се предпоставя, че касаторът е лишен от възможността да ангажира доказателства относно високата стойност на притежаваното от длъжника недвижимо имущество. Установява се обаче, че касаторът е имал възможност да ангажира всякакви доказателства при проведеното от въззивния съд открито съдебно заседание (на 16.12.2025 г. за което страните са редовно призовани и процесуалният представител на касатора е депозирал молба), но във въззивната жалба и при провеждане на откритото съдебно заседание, доказателствени искания не са направени. От друга страна следва да се посочи, че решаващият извод на въззивния съд е направен не с оглед ниската (недостатъчната) стойност на недвижимото имущество, притежавано от длъжника, а с оглед невъзможността това имущество да се реализира бързо и да се трансформира в пари, без решение на събрание на кредиторите и без опис и оценка. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,