Определение № 3224 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 800/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Й. Б. – трето лице помагач на страната на ответника Гаранционен фонд, срещу решение № 213 от 15.12.2023 г. по гр.д. № 423/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 324/20.07.2023 г. по т.д. 55/2023 г. по описа на ОС - Варна, в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на З. Т. Т. сумата от 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди - причинени болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в резултат на ПТП от 12.08.2021 г. в [населено място] по вина на П. Й. Б. като водач на МПС - л.а. „Форд Мондео“ с рег. [рег.номер на МПС], изразяващи се във фрактури на двете кости на дясната предмишница в долния отдел/към китката/ с разместване, довело до трайно затруднение на движението на горния десен крайник за период от около 3,5-4 месеца при правилно протичане на възстановителния период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2022 г. до окончателното плащане на задължението, и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е определил завишен размер на обезщетението за търпените от ищцата неимуществени вреди. Оспорва като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Излага, че поведението ѝ е било неправомерно, доколкото от събраните гласни доказателства от разпита на св. К. се установява, че се е огледала към него и е продължила да пресича с походка достатъчно бърза за стара жена, с което счита, че е допринесла за настъпване на пътния инцидент. Изтъква, че съпричиняване е налице във всеки случай, когато поведението на пострадалия създава предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите, или когато улеснява механизма на увреждането. Сочи, че събраните по делото данни, че пешеходката се е затичала, обясняват защо късно е възприета от водача, както и че съобразно приетото заключение по САТЕ съществува вариант, в който пешеходката е била в опасната зона на автомобила. Поддържа, че при съпоставка на поведението на пешеходец и водач и допуснатите от всеки нарушения е следвало съдът да определи конкретния принос на всеки от тях за настъпване на вредоносния резултат, което въззивният съд в нарушение на закона не е сторил. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли да се определи размерът на дължимото обезщетение в съответствие с установените по делото обстоятелства и в съответствие с принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, както и съобразно критериите, въведени с ППВС № 4/1968 г.?

2. При обективна непредотвратимост на удара за водача на моторното превозно средство, считано от първия момент на възприемане на опасността, когато такава не е била очаквана, допустимо ли е да се приеме, че е налице виновно и противоправно поведение? Уточнил е, че поставя въпроса и същият се отнася до предпоставките за приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при настъпване на ПТП.

Излага, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, с което обосновава искането си за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация, З. Т. Т., в предоставения срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по касационната жалба.

Ответникът по делото, Гаранционен фонд, на чиято страна касаторът е конституиран като трето лице помагач, депозира писмено становище, с което поддържа, че жалбата е основателна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл. 558, ал. 5, вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ и чл.86 ЗЗД. Счел е, че по делото се установява на основание чл. 300 ГПК от влязло в сила на 08.07.2022 г. решение от 22.06.2022 г. по н.а.х.д. №1944/22 г. по описа на РС - Варна, че П. Й. Б. е признат за виновен за това, че на 12.08.2021 г. по пътя от [населено място] към [населено място], в района на м. “Орехчето“, при управлението на МПС - л.а. „Форд Мондео“, рег. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение, а именно чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 116 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на З. Т. Т., изразяваща се във фрактури на двете кости на дясната предмишница в долния отдел/към китката/ с разместване, довело до трайно затруднение на горния десен крайник за период от 3,5 - 4 месеца при правилно протичане на възстановителния период, като след деянието деецът направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата - престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. “а“, вр. чл. 343, ал. 1, б. “б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1 НК, поради което и на осн. чл. 378, ал. 4, т. 1 НПК, вр. чл.78а, ал.1 от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 лв. и наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от три месеца. Посочил е, че по делото се установява, че към часа на настъпване на ПТП на 12.08.2022 г. за л.а. „Форд Мондео“, рег. [рег.номер на МПС], не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.

При тези безспорно установени по делото факти е счел, че на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. ”а” КЗ ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по претенцията на ищцата, тъй като се претендира обезвреда на неимуществени вреди, настъпили вследствие на телесни увреждания при ПТП на територията на Република България от МПС, което обичайно се намира на територията на Република България, и виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Допълнил е, че е изпълнена процесуалната предпоставка за допустимост на иска, предвидена в чл. 558, ал. 5 КЗ - предявена претенция пред Гаранционен фонд с вх. № 24-01-353/16.09.2022 г., по която е образувана щета № 21210136/16.09.2022 г., по която с решение от 15.12.2022 г. ответникът е отказал изплащане на обезщетение.

Подчертал е, че съгласно чл. 558, ал. 1 КЗ размерът на обезщетението, изплащано от фонда, не може да надхвърля размера на минималната застрахователна сума по задължителните застраховки, определена за годината, в която е настъпило ПТП, като лихвите за забава на ГФ се изчисляват и заплащат при спазване на чл. 497 КЗ. Отчел е, че минималната застрахователна сума/лимит на отговорността/ за 2021 г. по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съгласно разпоредбата на чл. 492 КЗ в действащата й към датата на ПТП редакция, за неимуществени вреди за всяко събитие независимо от броя пострадали лица е 10 420 000 лв.

Позовал се е на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължителната съдебна практика по ППВС № 4/23.12.1968 г. и изтъкнал, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението - характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което е и минималната застрахователна сума по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за неимуществени и имуществени вреди в следствие увреждане или смърт, макар последните да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за справедливост.

Съобразил е, че в конкретния случай търпените от ищцата травматични увреждания се изразяват във фрактури на две кости на дясната предмишница в долния отдел/към китката/ с разместване, които са обусловили трайно затруднение движението на крайника за срок от 3,5 - 4 месеца при правилно протичане на възстановителния период, като изрично е подчертал, че другото увреждане, посочено от вещото лице – контузно -разкъсна рана на главата, не е въвеждано в производството. Посочил е, че болките и страданията, извън вече изпитаните силни болки и страдания в момента на получаване на уврежданията при ПТП, при счупени две кости на ръката са били особено интензивни, но във времето със зарастването им са намалявали. Отчел е, че е била извършена оперативна интервенция под обща анестезия за открито наместване на костите и фиксирането им с метални плаки, наложило едноседмичен престой в болнично заведение, както и след това гипсова имобилизация и рехабилитация. Допълнил е, че ищцата е търпяла в периода значителни неудобства и затруднения при ежедневното си битово обслужване, била е зависима от чужда помощ за ежедневните си нужди - тоалет, къпане, обличане. Изтъкнал е, че е търпяла обичайните за това състояние значителни по обем неудобства със сериозни ограничения в бита, но е добавил, че не е била обездвижена и лежащо болна. Отчел е, че при раздвижването на крайника отново е имала болки и страдания, но с по-малък интензитет. Подчертал е, че функциите на дясната ръка са възстановени, но за сравнително леки натоварвания, при невъзможност за по-големи физически натоварвания, което обаче е преодолимо състояние при провеждане на лечебна физкултура, а не е доживотно. Съобразил е и възрастта на ищцата - на 80 години при настъпване на ПТП, но според събраните свидетелски показания, в много добро за възрастта си физическо състояние: жизнена, живееща самостоятелно във вилен имот и грижеща се самостоятелно за себе си до настъпване на ПТП. Съдът е зачел и начина, по който събитието, с произтеклите физически травми, се е отразило на психичното й състояние - изпитала е в началото силен стрес, впоследствие чувство за малоценност от зависимостта от близките й; две години след инцидента, продължава да изпитва страх от пресичане на пътно платно като пешеходец, но без данни за настъпило психично разстройство. Съобразявайки всички горепосочени обстоятелства, вкл. това как е протекло физическо възстановяване и продължителността на изживените чисто физически страдания, липсата понастоящем на трайни непреодолими негативни последици за здравословното състояние, както и обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователно обезщетение към датата на ПТП, съдът е обобщил, че обезщетение в размер на 26 000 лв. представлява справедлив еквивалент на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.

По поддържаното в процеса възражение за съпричиняване въззивният съд е обсъдил събраното по делото заключение по САТЕ от 26.06.2022 г. на вещото лице М. и дадените от експерта обяснения в о.с.з. на 06.07.2023 г., съобразно които ПТП е настъпило на двулентово пътно платно с ширина 5,9 м., непосредствено след кръстовището/неурегулирано/ за вилна зона „Орехчето“; ширината на дясната лента, по която се е движил л.а., управляван от П. Б., е 2,9 м.; участъкът е бил прав/с многобройни пресечки в ляво и в дясно/, с отлична дневна видимост, платното сухо, времето слънчево; при цялостно пресичане от пешеходката/със среден за възрастта й ход/ на пътното платно от ляво на дясно за автомобила/както е пресичала ищцата, без данни да е пресичала по диагонала на платното/, от началото на платното до мястото на ПТП разстоянието е 4,7 м., а при пресичане от осевата линия до точката на ПТП - 1,7 м.; към момента на удара л.а. се е движил със скорост от приблизително 23 км.ч. /при разрешена понастоящем скорост, според поставен знак 30 км.ч./; няма данни за оставени от л.а. спирачни следи или за аварийна маневра преди удара; опасната зона на спиране е била 10,9 м. за време от 1,7 сек.; на пътния участък няма положена вертикална или хоризонтална маркировка на пешеходна пътека, няма обособени тротоари, няма наличен банкет в дясно от л.а., а вляво от изходната точка на пешеходката е налично чакълирано уширение за включване на второстепенен път към главното пътно платно; няма данни за естествени или изкуствени прегради, намаляващи видимостта двустранно; пешеходката е била видима за водача от голямо разстояние, но няма данни от кой момент той я е възприел като опасност на пътя; преди точката на удара пешеходката е била преминала почти цялата ширина на платното; макар и с ниска скорост, тя е била ударена от л.а. в дясната част на тялото. Съдът се е позовал и на развитите от експерта хипотези: ако пешеходката е била видима за водача от началото на пресичането си, то не е попадала в опасната зона, защото би имал 3,9 сек., което време е по-голямо от нужните му 1,7 сек.; не е попадала в тази зона и ако е била възприета, когато се е намирала по средата на лявата насрещна на л.а. лента, когато би имал 2,66 сек; ако е била видима едва след като е започнала пресичането си от осевата линия, попада в опасната зона, защото водачът би имал 1, 41 сек.

При условията на чл. 172 ГПК е обсъдил показанията на св. Й. -син на третото лице помагач, а именно: че същият пътувал с баща си, когато станал инцидентът, седял на предната дясна седалка; в насрещната лента минавал автомобил и след като минал, с баща му случайно видели една жена в насрещната лента да пресича зад автомобила, видели я на около 10-15 м. от тях и баща му решил да спре; след като спрял, след няколко секунди жената пресякла платното, без да се огледа, и се блъснала сама в л.а.; паднала на земята, ударила си главата; дошъл шофьорът, който преди това се движил в насрещната лента, подложил й възглавница под главата, извикал Спешна помощ; баща му питал пострадалата как се чувства и тя отговорила „добре съм“, искала да става; на мястото на инцидента няма пешеходна пътека, няма знаци за кръстовище, но има много отбивки, където живеят хора.

Съдът е кредитирал показанията на св. К.: в деня на ПТП шофирал в посока от [населено място] към [населено място]; по пътя след [населено място] /където не е виждал да има пешеходна пътека/ пред него, на около 30 м., пресякла една възрастна дама с походка, достатъчно бърза за стара жена, която преди да пресече пред него се огледала; отсреща идвал друг автомобил в посока [населено място] с поне двама души в него; пешеходката минала в лявата спрямо свидетеля лента, откъдето идвал другият автомобил, и той с дясна част на преден десен калник ударил жената и тя хвръкнала във въздуха; свидетелят спрял и когато отишъл при нея, тя била легнала, призовал я да остане неподвижна до идването на Спешна помощ, подложил й нещо под главата; ръката й била ударена, както и главата пукната/имало кръв/; повтаряла, че я боли ръката.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел за приложима нормата на чл. 113 ЗДвП, съобразно която при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване на следните правила: 1/ преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства; 2/ да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение; 3/ да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика; 4/ да не преминават през ограждения от парапети или вериги; извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като при това спазват правилата по ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4. Съобразил е и правилото на чл. 114 ЗДвП, че на пешеходците е забранено: 1/ да навлизат внезапно на платното за движение; 2/ да пресичат платното за движение при ограничена видимост; 3/ да извършват търговия и услуги на платното за движение.

Посочил е, че мястото, където е пресичала ищцата, е двулентов двупосочен междуградски път; че е пресичала в светлата част на денонощието, при ясна видимост, на сравнително прав участък, като в близост до мястото на ПТП не е имало пешеходна пътека. Подчертал е, че е имала право да пресича при спазване изискванията на чл. 113, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 4 ЗДвП. Изтъкнал е, че видно от показанията на св. К., пред чийто автомобил ищцата първо е пресякла и който е бил в насрещното платно, спрямо това на автомобила на третото лице помагач, преди да започне да пресича, тя се е огледала и възприела приближаващия автомобил, съответно не е навлязла внезапно на платното. Отчел е дадените от ищцата показания в досъдебното производство на 24.08.2021 г., съобразно които когато е пресичала, тя е възприела лек автомобил, идващ от [населено място] към [населено място], от дясно на нейното положение, и се затичала да премине пътното платно преди автомобила, когато била ударена и паднала върху предния му капак. Приел е, че няма събрани данни в производството, че ищцата е удължавала ненужно пътя и времето си на пресичане, движила се с нормална за пешеходец скорост, не се е движила по диагонал, нито е спирала на платното, не е преминавала през ограждения от парапети или вериги. Допълнил е, че преди да бъде ударена е преминала почти цялото пътно платно и е била видима от позицията на управлявания от третото лице помагач автомобил поне от средата на лявото спрямо него платно, т.е. още преди да попадне в опасната за спиране зона на автомобила. По тези доводи е обобщил, че поддържаното възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неоснователно, доколкото не се установяват нарушения от страна на ищцата на посочените в закона изисквания, нито че с поведението си тя обективно е способствала за резултата.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос е обуславящ, доколкото е от значение за извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от Гаранционен фонд обезщетение, но по отношение на него не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По този правен въпрос е налице задължителна съдебна практика по соченото от касатора ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 108 от 15.08.2016 г. по т.д. № 1074/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, поради което касация не следва да бъде допусната по този правен въпрос на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изложил е мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с възрастта и вида увреждане на пострадалата, с периода на лечението й и пълното й възстановяване. Взел е предвид и момента на настъпване на ПТП и е отчел социално-икономическото състояние в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последното представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва допускането до касация по тези правни въпроси на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Формулираният в изложението втори въпрос в обобщеното от самия касатор негово съдържание: „Относно предпоставките за приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.“, е обуславящ, доколкото е от значение за изводите на въззивния съд и е включен в предмета на делото предвид поддържаното и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалата на настъпването на търпените неимуществени вреди.

По въпроса е налице задължителна съдебна практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, сочена и от касатора, с която се приема, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за необоснованост на решението и неправилно приложение на материалния закон, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация по този въпрос при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение