Определение № 148 от 24.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 742/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството В. С. С. срещу въззивно решение № 12 от 13. 01. 2023 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 473 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260024 от 05. 05. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Пазарджик по т.д. № 43 по описа на съда за 2021 г., с което на свой ред са отхвърлени предявените от касатора срещу Гаранционен фонд /ГФ/, код по Булстат:[ЕИК], искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от Кодекса за застраховането /КЗ/ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за изплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на ПТП от 12. 09. 2016 г. в размер на 30000 лв. по главницата, предявен като частичен от иск с цена 60000 лв., ведно със законната лихва върху сумата по главницата, считано от 29. 06. 2018 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на решението.

Оспорва се решаващият за изхода на делото във въззивната инстанция извод на съда в насока на това, че виновен за процесния инцидент е само ищецът – касатор, като се сочи, че същият е формиран в несъответствие със събраните по делото доказателства и игнориране на част от тях, а допуснати от съда празноти в доказването били заместени с разсъждения на съда с по-скоро житейски, отколкото правен характер.

От показанията на изслушаните по делото свидетели се установявало, че на мястото на инцидента имало спрели автомобили и от двете страни на главния път /св. П./, а на св. Г. – разследващ полицай, му били казали очевидци, че по времето и на мястото на инцидента, такива спрели автомобили имало от дясната страна на същия път по посока на управлявания от ищеца мотоциклет, поради което и ищецът ги заобикалял. Същото относно заобикалянето установявала и св. Г., която освен това твърдяла, че ударът бил в лентата на мотоциклета. Наличието на спрели автомобили и в двете посоки на мястото на удара се установявало и от св. П., поради което управляваният от другия участник в ПТП автомобил се изнесъл по-наляво, към осевата линия, ищецът също заобиколил спрелия отдясно на него автомобил, навлизайки леко в насрещното платно, а настъпилият удар бил в лентата за насрещно движение на мотоциклета, управляван от ищеца – касатор.

Касаторът сочи по-натам, че според заключението на САТЕ с ВЛ доц. П. причината за ПТП са действията и на двамата водачи. Същото се установявало и от заключението на повторната, тройна САТЕ – поради движение с висока скорост от страна на ищеца, който поради нея не е успял да спре, и непропускането му от страна на другия участник. Втората експертиза установявала и че мястото на удара е в лентата на лекия автомобил, която за ищеца се явява такава за насрещно движение. Излага се, че съществуват различия в двете експертизи досежно движението на лекия автомобил след удара и по отношение на скоростта на двете МПС, но и двете експертизи заключавали, че причините за ПТП са в действията и на двамата водачи, поради което и съдържащите се в двете експертизи различия не оказват влияние на крайните изводи на ВЛ.

Критикува се това, че съдът не е дал вяра на показанията на свидетелите – очевидци, като същевременно въобще не е кредитирал заключението на единичната САТЕ и е кредитирал само частично това на тричленната, в какъвто смисъл касаторът смята, че съдът е аргументирал решението си не с доказателства, събрани по делото, а със свои разсъждения.

Поддържа се, че съдът не е съобразил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, не е формирал крайните си изводи по съществото на правния спор в съответствие с материалния закон, логичните, научните, опитните и процесуалните правила, обсъждайки противоречиви доказателства, като вместо това е изложил повърхностни и едностранчиви фактически и правни твърдения, а аргументите на съда да приеме, че другият водач не е допринесъл за настъпване на процесното ПТП, не са издържани нито в правна, нито пък в научна и логическа насока.

Според касатора в случая поведението и на двамата водачи е противоправно и виновно – ищецът е нарушил чл. 21, ал. 2 ЗДвП, а водачът на автомобила – чл. 47 от с.з., а съдът не е аргументирал правно и научно защо при наличие на две противоречиви автотехнически експертизи не кредитира изцяло единичната такава, а тройната кредитира само частично.

Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск в цялост, не се формулира нарочна претенция за присъждане на разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът заявява наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по правни въпроси, които според него са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва:

1. Следва ли въззивният съд да постанови своето решение въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка?

2. Длъжен ли е въззивният съд да формира крайните си изводи по съществото на правния спор в съответствие с материалния закон, логичните, научните, опитните и процесуалните правила, при обсъждане на противоречиви доказателства?

3. Следва ли съдът да се мотивира обосновано в случай, че не възприеме представени по делото експертни заключения?

Като се възпроизвеждат твърденията в касационната жалба, на които се базират оплакванията на касатора за допуснати от съда съществени процесуални нарушения при събирането и обсъждането на доказателствата и за необоснованост на решението, възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, се излага, че:

По първия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и решение № 24 от 28. 01. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 4744/2008 г. на Първо г.о., ГК.

По втория въпрос се твърди противоречие с решение № 153/05. 11. 2018 г. по гр.д. № 886/2018 г. на ВКС, Трето г.о., ГК и решение № 104/09. 10. 2019 г. на ВКС по гр.д. № 625/2019 г. на Второ г.о., ГК.

По третия въпрос – по приложението на чл. 202 от ГПК, според касатора съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 14/02. 03. 2022 г. на ВКС по гр.д. № 997/2021 г. на Трето г.о., ГК.

Ответникът по касация Гаранционен фонд не взема становище по жалбата, не заявява претенция за разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника – С. И. Р., ЕГН: [ЕГН] в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата на ищеца за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователност на предявения иск въззивният съд е изложил в относимата към оплакванията в касационната жалба и изложението на основание за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че основният спор между страните е свързан с доказване на основанието на предявения иск. Изложил е, че с оглед приложимата нормативна уредба, за да бъде ангажирана отговорността на ответника ГФ за обезщетяване на причинените на ищеца неимуществени вреди, понесени от процесното ПТП, в тежест на ищеца, който при реализирането на ПТП е управлявал мотоциклет, е да докаже при условията на главно и пълно доказване, отговорността за настъпване на произшествието на водача на другото, участвало в същото МПС - лек автомобил, за който към момента на ПТП не е била налице сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Посочил е, че споделя напълно решаващите изводи на първоинстанционния съд в насока на това, че произшествието е настъпило в резултат единствено и само на противоправни действия на самия ищец, като в допълнение е посочил, че:

Според съда механизмът на процесното ПТП е установен от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на тричленната САТЕ, според което управляваният от ищеца мотоциклет се е движел по улица /път с предимство/ в населено място /село/, със скорост на движение 95 км/ч., в светлата част на денонощието, при нормална видимост и суха пътна настилка. В същото време, от улица – пресечна и без предимство спрямо тази, по която се е движел ищеца, се движел управляваният от третото лице помагач на ответника по делото автомобил, с намерение на водача да се включи в движението по улицата с предимство, в посока обратна на движението на мотоциклета. Водачът на автомобила навлязъл косо за движение по улицата с предимство, като е предприел заобикаляне на спрелите в дясната част на пътната лента автомобили. При навлизането на автомобила косо, мотоциклетът е бил на разстояние около 37 метра от мястото на удара. При определената скорост на движение на мотоциклета, опасната зона за спиране е била около 85 м. Преди автомобилът да достигне разделителната линия на лентите за движение и при предприето навлизане на мотоциклета за движение в пътната лента на автомобила, е настъпил челен удар между двете МПС. Мотоциклетът се е движел на около 0.4 м в насрещната лента за движение, при наличие на забрана за това, указано с хоризонтална непрекъсната разделителна линия. При удара, мотоциклетът е паднал на лявата си страна, плъзгайки се заедно с водача до крайното си положение на покой, а автомобилът е продължил движението си малко напред и леко надясно, с минимална ротация около вертикалната ос, в посока по часовата стрелка. От техническа гледна точка причина за сблъсъка на двете МПС е пресичане на траекториите им на движение.

Основният спор между страните според съда се отнася до приноса на всеки от двамата водачи при управлението на МПС за пресичането на траекториите им и настъпване на удара между тях. Този спор се основава както на различията в показанията на разпитаните свидетели, така и на различията в заключенията на единичната и тричленна САТЕ относно механизма на произшествието и техническите причини за настъпването му.

Относно механизма на произшествието въззивният състав е възприел приетото заключение на тричленната САТЕ, като е посочил, че е изготвена от трима висококвалифицирани специалисти в областта на автотехническата експертиза, значително по-задълбочена и по-мотивирана е в сравнение с единичната, а освен това заключението се основава на изследването на значителни като обем и достоверност материали в сравнение с другото заключение.

Според съда определящият отговорността за настъпване на произшествието факт в случая, е мястото на удара между двете МПС.

По този въпрос въззивният състав е изложил, че не се доверява на показанията на разпитаните свидетели, доколкото същите се основават на субективни възприятия, които, предвид динамиката на самия процес на произшествието, липсата на добре изразена разделителна линия на двете ленти за движение, както и изминалия значителен период от време от събитието, са оскъдни, фрагментарни, противоречиви и поради това не се отличават с висока степен на достоверност.

Заключението на единичната САТЕ според въззивния състав също не изяснява обективно и пълно въпроса за местоположението на удара, тъй като се базира единствено на документите от досъдебното производство и оглед на мястото. В заключението е отбелязано, че при извършване на десния завой, автомобилът е навлязъл частично с предната лява част в обхвата на лентата за движение на мотоциклета /л. 184/. Според съда обаче, това заключение не намира потвърждение в обясненията на самото вещото лице относно определяне мястото на удара, дадени в съдебно заседание на 09. 02. 2022 г. В тези обяснения експертът е отбелязал, че според протокола за оглед на местопроизшествието, от който са взети данните за заключението, разстоянието от източната бордюрна линия до лявата колонка на автомобила е 2.30 метра. Вещото лице изразява становище, че това разстояние е сгрешено с един метър и че действителното разстояние всъщност е 3.30 метра, без да мотивира това си становище. Дори обаче да се приеме, че описаното разстояние е посоченото от вещото лице, т.е. 3.30 метра, с прибавянето на още 60-70 см, колкото според същия експерт е разстояние от колонката до предния ляв фар на автомобила, би се оказало, че при огледа, предната лява част на автомобила би трябвало да е на 3.90 - 4.00 м от източния бордюр, но по права линия /перпендикулярно на разделителната линия/. Тъй като е безспорно, че към момента на удара и на огледа, лекият автомобил е бил разположен косо на пътя, то същото разстояние бе било по-малко и следователно крайната предна част на това МПС би се оказало от източната, а не от западната страна на осовата линия. Обясненията на вещото лице, че при удара, лекият автомобил е бил преместен на 2.16 метра се основава единствено на теоретични изчисления, без да отчита всички фактори, които влияят на посоката и разстоянието на такова хипотетично преместване, доколкото, според обясненията на вещото лице, същите не са известни.

Според въззивния състав по-натам, за разлика от единичната САТЕ заключението на тричленната САТЕ относно местоположението на удара се основава на подробни изчисления, извършени на базата на конкретни данни, извлечени от протокола за ПТП, детайли от снимковия материал от огледа, както и по метода на фотограметрията. Поради изложените съображения, при определяне местоположение на удара между двете МПС, въззивният съд е възприел това заключение. А то е, че „мястото на удара е на около 4.10 - 4.30 м. от дясната граница на платното за движение при ширина на дясна пътна лента 3.90 м.“, т.е. в лентата на движение на лекия автомобил.

Предвид така установените факти въззивният съд е изложил, че следва да се прецени дали от водачите на участващите в ПТП моторни превозни средства са допуснати нарушения на правилата за движение, които да се намират в пряка причинна връзка с удара.

По този въпрос съдът не е възприел заключението на тричленната САТЕ, не само заради обстоятелството, че според съда въпросът не е технически, а правен, но и поради съдържащото се в отговора на експертите по този въпрос противоречие с останалата част от заключението.

Според съда по-натам от техническа гледна точка причина за сблъсъка на двете МПС е пресичане на траекториите им на движение. Това пресичане е настъпило вследствие навлизането на мотоциклетиста с висока скорост - превишаваща в значителна степен разрешената за пътния участък скорост, в насрещната лента за движение, където се е намирал лекият автомобил. В случая, водачът на мотоциклета т.е. ищецът е нарушил правилата на чл. 20, чл. 21, ал. 2 ЗДвП, тъй като не е съобразил скоростта на управляваното от него МПС с пътната обстановка - спрял на пътното платно автомобил, насрещно движещото се МПС, както и с ограничението на максималната стойност на скоростта в съответния пътен участък - 20 км/ч. Освен това, предвид намиращото се в посока на движението му препятствие - спрял в дясната част на пътната лента лек автомобил, ищецът е нарушил правилото на чл. 25 ЗДвП, като при заобикалянето му не само не се е убедил, че би създал опасност за минаващите покрай него участници в движението, но и е навлязъл в насрещната лента, при непрекъсната разделителна линия.

От друга страна, предприемайки маневра за десен завой при навлизане в кръстовище от път без предимство, водачът на лекия автомобил е следвало да спази правилото на чл. 47 ЗДвП - да се движи с такава скорост, че при необходимост да може да спре и да пропусне участниците в движението, които имат предимство. От установените по делото факти може да се изведе, че водачът на лекия автомобил в случая е спазил това правило, тъй като доколкото е завивал в посока противоположна на посоката на движение на мотоциклета и не е пресичал неговата лента за движение, е нямал конфликтна точка с това МПС, а и с останалите превозни средства, движещи се по нея. Освен това, в момента на удара, лекият автомобил вече е бил навлязъл в кръстовището и по-точно - намирал се е макар и косо разположен в източната лента на пътя с предимство т.е. в „своята“ лента за движение, движейки се в рамките на разрешената и съобразена с пътните условия скорост.

В крайна сметка изводът на въззивния съд е, че действията на водача на лекия автомобил в случая са били изцяло съобразени с правилата за движение, пътната маркировка, пътните знаци и конкретната пътна обстановка, което означава, че настъпването на процесното ПТП е причинено единствено от действията на ищеца.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая отговорите на поставените от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроси принципно са от естество да обусловят изхода на всеки гражданскоправен спор, включително и този на настоящото дело във въззивната инстанция, доколкото определят законоустановените и установените в практиката на касационната съдебна инстанция, включително задължителната за съдилищата такава, императивни изисквания за законосъобразното осъществяване на дейността на съдилищата по допускане, събиране, оценка на доказателствата и мотивиране на съдебните актове, като гаранция за законността на процеса, както и за точното прилагане от страна на съда, на материалния закон при разрешаването на всеки правен спор. Поради изложеното тези въпроси съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, съобразно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

По отношение и на трите, така поставени въпроса обаче, по делото не се установява да е налице заявеният и поддържан от касатора в изложението му, допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 /с точното му съдържание, изяснено също по задължителен за съдилищата начин в т. 2 от посоченото тълкувателно решение на ОСГТК/.

Напротив - видно от пресъздадените и в настоящите мотиви, главни такива на въззивния съд към обжалваното му решение, в относимата им към оплакванията в жалбата и изложеното относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване тяхна част, в случая осъществената от въззивния съд, като съд по съществото на спора дейност по делото, е не в противоречие, а в стриктно съответствие с относимата към въпросите на касатора, практика на касационната инстанция, включително и задължителна такава - както цитирана от касатора в изложението му, така и служебно известна на касационния състав.

Първият въпрос, свързван с обуславящите го оплаквания в касационната жалба, предполага съдът да не е съобразил, съответно - и обсъдил с оглед значението им за правния спор, в някаква тяхна част събраните по делото доказателства, установяващи осъществяването или неосъществяването на релевантни за съществуването или несъществуването на заявеното за съдебна защита спорно субективно материално право на ищеца, факти от действителността. С оглед съдържанието на жалбата тук касаторът явно визира показанията на изслушаните по делото свидетели /обсъждането и кредитирането на САТЕ са предмет на третия му въпрос/, и в случая нищо от така препоставяното от първия въпрос на касатора, не се установява да е налице по делото. Съдът действително не е обсъждал в пълнота и в подробности показанията на изслушаните по делото свидетели, но това се дължи на ясното излагане в мотивите му, че не ги кредитира, по също ясно изложени причини – различия в същите показания, основаването им на субективни възприятия, които, предвид динамиката на самия процес на произшествието, липсата на добре изразена разделителна линия на двете ленти за движение, както и изминалия значителен период от време от събитието, са оскъдни, фрагментарни, противоречиви и поради това не се отличават с висока степен на достоверност. В тази им част изводите на съда са относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на преценка на настоящия етап на производството, а претендираният от касатора да е наличен по отношение на този въпрос, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не се установява да е налице.

Същото се отнася и до втория въпрос на касатора. Същинската дейност на съда по оценка на доказателствата, формирането, обосноваването и формулирането на фактическите и правните му изводи по съществото на спора, обуславящи в крайна сметка изхода на делото във въззивната инстанция, са израз на суверенната дискреционна власт на съда да разреши със сила на пресъдено нещо правният спор, с разрешаването на който е сезиран, съответно – и също суверенно право на решаващия състав на съда, и са относими изцяло към правилността на въззивното решение. Към наличието на основания за допускане на касационно обжалване, което се преценява в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, в изследваната материя е допустимо да се проверява само дали изпълнението на задълженията на съда при осъществяване на тази му дейност, е извършено при спазване на процесуалния и материалния закон, и на задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция в приложимите им части, и в случая според касационния състав, това задължение на съда е изпълнено по делото. Изложените към решението мотиви на съда, относими към решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция негови изводи, са задълбочени, подробни и точни, смислово ясни и логични, не разкриват вътрешни противоречия и явни такива с правилата на формалната логика, науката и опита. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства в пълнота /с изключение на подробно обсъждане на свидетелските показания, но като е изяснил подробно защо въобще не ги кредитира/, също така обосновано, ясно и разбираемо е посочил защо кредитира едни доказателства, а не кредитира други, включително в частта от мотивите си относно изслушаните по делото две САТЕ, като е прецизирал защо не кредитира единичната експертиза, и защо кредитира само частично тройната такава. По същество изводите на съда в тази им част са относими към правилността на решението, а претендираният от касатора критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не е налице.

Отново същото е относимо и към третия въпрос на касатора. Освен казаното по предходния, втори такъв, видно е от мотивите към обжалваното решение, че въззивният съд освен обосновано, но също така и подробно, точно и разбираемо, е мотивирал изводите си относно това защо не кредитира единичната САТЕ и защо кредитира само частично тройната такава, поради което, както и съобразно изложеното по предходните два въпроса на касатора, по отношение и на този въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на разноски, но не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение