Определение № 66 от 03.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 729/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Банка Пиреос България“ АД /преобразувано чрез вливане в „Юробанк България АД/ срещу решение №643 от 19.03.2019г. по в.т.д.№5236/2018г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №1600 от 26.07.2018г. по т.д. №4047/2015 г. по описа на Софийски градски съд, VІ-13 състав и по касационна жалба от „Юробанк България АД /правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ срещу постановеното по същото дело по реда на чл.250 ГПК решение №2721 от 06.12.2019г., с което е оставена без уважение молбата на банката за допълване на решение №643 от 19.03.2019г. С първоинстанционното решение е осъден ответника „Банка Пиреос България“ АД да заплати на „Европа Комерс“ ЕООД на осн. чл.57, ал.1 ЗПУПС /отм./ сумата 100 000 лева- стойност на неразрешена парична операция с вальор 26.11.2014г. № Опер. 0219@ААА00065, ведно със законната лихва на основание чл.86 ЗЗД, считано от 26.03.2015г. до окончателно изплащане на сумата, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 4000 лева съдебни разноски.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради необоснованост. Касаторът претендира да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, тъй като не е анализирал всички доказателства и не е обсъдил всички възражения и доводи за неоснователност на исковите претенции, а по отношение на част от тях е приел, че са разгледани от първоинстанционния съд при допуснато процесуално нарушение /настъпилата преклузия/, въпреки че нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба има наведено такова оплакване. Излага и подробни доводи за необосноваността на изводите на съда. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора:

1. „ Следва ли въззивният съд служебно, без във въззивната жалба

да е направено такова искане, да разглежда евентуални процесуални нарушения на първата инстанция, при наличие на ограничението по чл.269, изр. второ ГПК? Обвързан ли е въззивният съд от пределите на въззивната жалба досежно обжалваното решение“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.1 на ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК, както и в цитираните решения по чл.290 ГПК;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички

допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, в рамките на определените с въззивната жалба предели на производството?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност с оглед на въведените с въззивната жалба предели на производството?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и в посочените решения по чл.290 ГПК;

4. „Кога и при какви условия настъпва преклузия за ответника за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производство по търговски спорове?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК.

Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В касационната жалба срещу постановеното по реда на чл.250 ГПК решение се твърди, че въззивният съд в нарушение на закона е приел, че се е произнесъл по целия спорен предмет. Моли да бъде отменено решението на първоинстанционния съд в частта, с която се присъжда законна лихва върху главницата от 26.03.2015г. до окончателното плащане.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правния въпрос, обусловил изхода на спора „длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните в тяхната съвкупност?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът „БГ- Европа Комерс“ ЕООД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и допълнителното решение. Заявява, че жалбите са неоснователни по съображения, изложени в писмените отговори.

Третото лице помагач С. С. С. не взема становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди решението, с което е уважен искът с правно основание чл.57, ал.1 ЗПУПС /отм./ за сумата 100 000 лева- стойност на неразрешена парична операция, ведно със законната лихва до окончателното плащане, въззивният съд намира, че изплащането на 26.11.2014г. от банката-ответник на С. С. С. на процесната сума от банковата сметка на ищцовото дружество представлява неразрешена платежна операция. Решаващият съдебен състав приема за установено, че между страните има договор за разплащателна сметка; че на 20.08.2014г. ищцовото дружество е упълномощило С. С. /третото лице помагач/ да го представлява пред банката във връзка с воденето на откритата сметка с право да представя нареждания /писмени потвърждения/ и други документи, предварително подписани от законен представител на дружеството /или упълномощено лице с изрично нотариално заверено пълномощно/ до банката относно извършване на операции по сметката и в тази връзка има право да получава пари в брой до размера на посочената в нареждането-разписка сума; че с декларация от същата дата /20.08.2014г./ титулярът на сметката декларира, че е запознат с риска и възможностите за настъпване на неблагоприятни последици при изпълнението на неверни, неавтентични и/или подправени платежни документи; че нарежданията до банката относно операциите по сметката на титуляра трябва се дават задължително чрез писмена форма с оригинален подпис на титуляра или на негов пълномощник, снабден със заверено пълномощно /нотариално или пред служител на банката/. Съдът приема за установено, че между страните е изразено съгласие банката да не носи отговорност за истинността на който и да е документ, представен за извършване на разпореждане с указаната в пълномощното банкова сметка, които са настъпили или биха настъпили от извършени банкови операции въз основа на неавтентични платежни нареждания, представени от посоченото в пълномощното лице, както и че банката и нейните служители имат право да не изпълнят представено платежно нареждане по причини, свързани със сигурността на платежната операция, съмнение за неразрешена употреба на платежно нареждане или употреба на платежно нареждане с цел измама. Съдът анализира заключенията на двете съдебно-графологични експертизи и приетите писмени доказателства и стига до извод, че процесната платежна операция от 26.11.2014г. е извършена на основание нередовно от външна страна платежно нареждане, в което не са посочени имената и качеството на лицето, което разпорежда плащането от името на платеца /с оглед осигуряване на възможността за извършване на проверка дали това лице е надлежно представляващо дружеството/, а подписът за наредител видимо и без използване на специални познания и технически средства се различава от представения спесимен от подписа на управителя на ищцовото дружество, положен от него при сключването на рамковия договор за платежни услуги.

Предвид изложеното въззивният съдебен състав приема, че в конкретния случай е могло лесно да бъде установено, че представеният документ за паричен превод не е редовен от външна страна по см. на т.3 от декларацията /от една страна липсват посочени имена и качество на наредителя на плащане и дата на извършване на платежната операция, а от друга- подписът на наредител е видимо различаващ се от този в спесимена/, поради което не може да се приеме за основателно възражението, че банката не носи отговорност при неавтентичност на документа. Въззивният съд се аргументира, че ответникът е кредитна институция, като в качеството на доставчик на платежни услуги по смисъла на чл.4 ЗПУПС, който издава платежен инструмент, е длъжен да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица в операционната система на ползвателя на платежния инструмент. Според съда установените нарушения на утвърдената от банката процедура за проверка на представения платежен документ, послужил за разрешаване и извършване на процесната платежна операция, изключват извода, че при дължимата грижа от доставчика на платежни услуги е извършена преценка за редовността на преводното нареждане от външна страна. Предвид изложеното въззивната инстанция стига до извод, че на основание чл.57 ЗПУПС банката-ответник носи отговорност за извършването на процесната неразрешена платежна операция по превод на сумата 100 000 лева по сметка на С. С. и дължи възстановяване на стойността й, т.е. възстановяване на платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на платежната операция.

Решаващият съдебен състав не разглежда възражението на ответника, че не следва да носи отговорност за процесната сума, тъй като не е своевременно уведомен за неразрешената платежна операция по смисъла на чл.55, ал.1 ЗПУПС и е налице потвърждаване чрез конклудентни действия на преводното разпореждане, считано от 17.12.2014г., когато ищецът е узнал за извършеното разпореждане чрез справка от АТМ устройство. Излага подробни мотиви, че това възражение е процесуално преклудирано и приемайки го за разглеждане и съответно приемайки обосноваващите го нови доказателства- извлечения за справка от АТМ устройство, първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила.

За да остави без уважение молбата за допълване на решението по чл.250 ГПК, въззивният съд приема, че не е налице непълнота на съдебния акт, тъй като се е произнесъл по целия спор, вкл. е потвърдил първоинстанционното решение в частта на присъдената законна лихва. Излага подробни мотиви, че претенцията за законна лихва от предявяването на иска до окончателното плащане е акцесорна и е последица от уважаването на исковете за главница, като в случая същата е предявена още с исковата молба.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По жалбата срещу основното въззивно решение:

Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по първия поставен процесуалноправен въпрос, който е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и по отношение на който е осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Няма спор в съдебната практика, че въззивният съд следи служебно само за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл.269, изр.1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът е ограничен от посоченото в жалбата /чл.269, изр.2 ГПК/. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. При проверката на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, доколкото не се установява нарушение на императивна материалноправна норма. Тези норми са установени от законодателя в обществен интерес и тяхното несъблюдаване, под формата на неточно приложение, може да се констатира като порок и без да е било изрично заявено като основание за въззивното обжалване /ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Няма спор в съдебната практика, вкл. разрешението дадено в т.2 от горецитираното тълкувателно решение, както и посочените от касатора решения по чл.290 ГПК, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр.2 ГПК/.

Предвид горното, настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение, в което са изложени мотиви за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, без да има изложени оплаквания в този смисъл във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос, уточнен съгласно правомощията на касационния съд– за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото и възможността служебно, без оплаквания във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, да установява процесуални нарушения на първата инстанция, при наличие на ограничението по чл.269, изр. второ ГПК.

По останалите поставени въпроси, свързани с наведени доводи за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, представляващи основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, съдът ще се произнесе със съдебното решение.

Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност.

По жалбата срещу допълнителното решение по чл.250 ГПК:

Поставеният от касатора въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК практика по чл.290 ГПК, както и със задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви като обсъди и наведените от страните доводи и възражения.

В конкретния случай въззивният съд в обжалваното допълнително решение е изложил мотиви и е достигнал до собствени правни изводи. Оплакванията на касаторите са за необоснованост на крайните изводи в основното решение относно дължимостта на законната лихва от предявяването на иска до окончателното плащане. Тези изводи на съда не подлежат на контрол в настоящия етап на касационното производство.

Допълнителното решение не е и очевидно неправилно, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, съдът намира, че по отношение на допълнителното решение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане до касационен контрол.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2000 лева.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд