Определение № 1167 от 12.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. К. и Г. Н. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 1524 от 05.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3268/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради наррушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260925 от 22.03.2021 г. по гр. д. № 2286/2019 г. на Пловдивския районен съд, с което е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД 18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес [населено място], [улица], с площ от 82 кв. м, ведно с построената в него сграда с идентификатор ****, състояща се от сутеренен етаж и два етажа, обособени като самостоятелни обекти на правото на собственост, а именно етаж 1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** – обект за търговска дейност на едно ниво, с площ по документ за собственост от 65 кв. м, и етаж 2, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** – офис на едно ниво, с площ по документ за собственост от 83,40 кв. м, ведно с всички подобрения и приращения в имота, между К. С. К., Г. Н. К. и М. С. Ф., при квоти: 2/3 ид. части за първите давама съделители в режим н съпружеска имуществена общност и 1/3 ид. част за третия съделител. По делото е прието за установено, че М. С. Ф. е придобил собствеността на процесния поземлен имот и построената в него сграда на основание договор за дарение, обективиран в нот. акт № 156/06.07.2009 г., в който сградата е описана като двуетажна, състояща се от магазин и офиси, с площ на първия етаж от 65 кв. м, а на втория - 83,40 кв. м, ведно с прилежащото към цялата сграда мазе от 83,40 кв. м. С два договора за покупко-продажба, обективирани в нот. акт № 198/2011 г. и нот. акт № 146/2013 г., М. С. Ф. е продал общо 2/3 ид. части от самостоятелен обект с идентификатор ***** /обект за търговска дейност/ с площ от 65 кв. м, ведно с мазе с площ от 83,40 кв., заедно със съответните идеални части от общите части, както и самостоятелен обект с идентификатор ***** /офис/, ведно със съответните идеални части от общите части. Същият е продал общо 2/3 ид. части и от поземления имот с идентификатор *** по нот. акт № 198/2011 г. и нот. акт № 164/2013 г. К. С. К., по време на брака му с Г. Н. К., е придобил собствеността на общо 2/3 ид. части от поземления имот и от изградените в него самостоятелни обекти /нот. акт № 146/2013 г., нот. акт № 164/2013 г. и нот.акт № 73/2018 г./. Спорът между страните е дали сутеренният етаж /мазето/ е принадлежност към двата самостоятелни обекта или само към единия от тях. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че през 2010 г. е разрешено преустройство на сградата на всичките й нива /подземен на кота - 2,55 м. и два надземни/, като предвидената връзка между трите нива на сградата е чрез вътрешно стълбище, а връзката между търговския обект и стълбището е посредством отвор в него /без монтаж на врата/ до стълбището. Проектът е изпълнен, но фактическото състояние в момента е, че този отвор – проходът между търговския обект и стълбищната клетка, е затворен с гипсокартон двустранно и стената е измазана двустранно. Вещото лице е посочило, че преди преустройството достъпът на търговския обект на първия етаж до подземния етаж се осъществявал чрез отвор в пода и метална вита стълба надолу, който отвор сега е затворен /бетониран/, а стъпалата са отрязани. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съсобствеността върху цялата сграда принадлежи на страните, при квоти 2/3 ид. части за ищците в първоинстанционното производство К. С. К. и Г. Н. К. в режим на съпружеска имуществена общност и 1/3 ид. част за ответника М. С. Ф., но етажна собственост не е налице. Всяка от страните притежава съответните идеални части от сградата, респ. от всеки от двата заснети в КККР самостоятелни обекта в нея /СОС ***** и СОС ***** /, ведно с общите й части по естество и по предназначение. Въпросът дали сградата се състои от повече от един обособен обект със самостоятелно юридическо съществуване – в случая два такива обекта, и какви са принадлежностите към всеки от тях /общите по естество и по предназначение части от сградата/ е от значение за втората фаза на делбата, в която, при наличие на твърдените два самостоятелни обекта, съдът ще следва да я извърши по реда на чл. 353 ГПК и във връзка с възникването за пръв път на етажна собственост да определи и прилежащите към всеки обект общи части от сградата. Посочено е, че във фазата по извършването на делбата съдът ще се произнесе и по възражението на ищците дали с посочените по-горе договори за покупко-продажба страните са постигнали взаимно съгласие мазето в подземното ниво /за което са налице данни да се състои от две складови помещения и така да е обща част по предназначение и за двата надземни етажа от сградата/, да е принадлежност само към първия етаж /обекта за търговия/, съответно дали са спазени изискванията на закона за евентуална такава промяна. С оглед на това е прието, че до делба следва да се допусне цялата сграда, а не отделните обекти в нея с посочените в исковата молба принадлежности от общите части на сградата и, конкретно, с посочване чия принадлежност е сутеренният етаж /мазето/, като обща част от сградата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Длъжен ли е в диспозитива на решението по допускане на делбата съдът да индивидуализира имотите от делбената маса съобразно актуалния им статут на самостоятелни вещи, изводим от титулите за собственост на страните. Ответникът по жалбата М. С. Ф. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че в случая по отношение на поставения въпрос, който обуславя изхода на спора, касаторите основателно сочат, че той е решен в противоречие с посочената от тях практика на ВКС – решение № 84 от 02.08.2018 г. по гр. д. № 2606/2017 г., I г. о., поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложеното на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 40 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,