Определение № 567 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 745/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 11475 от 13.12.2019 г. от Е. И. Г. от [населено място], чрез пълномощниците си адв. П. Х. от АК-Пазарджик и адв. Р. Т. от АК-София, против въззивно решение № 418 от 12.11.2019 г., постановено по в.гр.д. № 632/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 259 от 31.07.2019 г. по гр.д. № 367/2015 г. на Велинградския районен съд, е отхвърлен предявеният от И. Х. П. от [населено място], починал в хода на делото и заместен от касаторката Е. И. Г. от [населено място], иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД срещу Х. И. П. от [населено място], за отмяна на дарение на недвижим имот в [населено място], предмет на нотариален акт № 80/11.04.1979 г., т. І, н.д. № 185/1979 г. на ВРС, с който И. Х. П., заедно със съпругата си М. С. П. дарили на ответника Х. И. П. – техен малолетен син, следния свой собствен недвижим имот, представляващ СИО като строен през време на брака им, а именно: Втори етаж от жилищна сграда, построена на около 85кв.м., в парцел VII -1414 от кв.282 по плана на [населено място], ведно със съответните Ѕ ид.части от общите части на сградата, тъй като ответника не е давал на дарителя издръжка, от която се нуждае, като неоснователен. Релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният от нейния наследодател срещу ответника иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД, за отмяна на дарението на процесния недвижим имот, поради отказ на ответника да дава издръжка на ищеца, от която той трайно се нуждае, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, значими за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се е позовала на ТР № 1/2013 г. от 21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС и решение № 196 от 21.12.2018 г. по гр.д. № 1101/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което е приложено. Поставените правни въпроси са: приложима ли е задължителната практика – ТР № 1/2013 г. по отношение възможностите на ответника да осигурява издръжка на дарителя си с оглед на своите доходи, здравословно и семейно състояние, без да изпадне в невъзможност да осигури средства за живот на себе си и на своите близки и в тази връзка длъжен ли е въззивният съд да извърши конкретна преценка на всички обстоятелства във всеки отделен случай като освен материалните предпоставки длъжен ли е да обсъди и цялата материя, свързана с множество морални елементи; задължен ли е въззивният съд при произнасяне по спорния предмет на делото да основе изводите си на събраните по делото доказателства; следва ли в производството по чл. 227, ал. 1, б.“в“ ЗЗД при отчитане нуждата от издръжка на дарителя да се приема дейността, която той извършва само като величина подобряваща материалното му състояние без да се отчитат разходите за тази дейност. Ответникът по касационната жалба Х. И. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. К. С. от АК-Пазарджик, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД за отмяна на дарението, въззивният съд е приел, че дарителят-ищец И. П. към момента на предявяване на иска - 22.05.2015г. е пенсионер, на 75 години, с пенсия от 254,87 лв., който се занимава и с животновъдство. Приел е, че съгласно статистическата таблица, изготвена от експерта Г. Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза/л.164 и сл. от първоинстанционното производство/ общият разход на домакинствата по групи разходи за първо тримесечие на 2014г. и на първо тримесечие на 2015г. е съответно от 1029,79лв. за едно лице за 2014г. и 1099,31лв. за 2015г., или за един месец сумата е от 366,44лв. Формирането на този разход е извършено база посочени в осемнадесет групи разходи, между които са и разходи за здравеопазване от 67,61лв. на тримесечие или 22,54лв. на месец, като съдът е приел, че всички групи разходи следва да бъдат взети предвид при определяне на разходите на ищеца дарител, доколкото всяка една от групите разходи има пряко или косвено отношение към месечните нужди на ищеца, за който е установено, че има множество хронични заболявания. Независимо от това обаче, съдът е приел, че същият не е доказал при условията на пълно и главно доказване, какъв е характерът и естеството на приеманите от него лекарства, предписани в тази връзка, какъв е обемът и количеството на тези приеми медикаменти за един календарен месец, респективно каква е тяхната цена и каква част от нея се покрива от НЗОК и каква част доплаща пациента за тях, респективно има ли безплатни лекарства от тях и кои се заплащат изцяло от пациента. В тази връзка назначената медицинска експертиза, не е могла да отговори на въпроса за месечните разходи на ищеца за лекарства, поради което съдът е приел за установен размера на лекарствата, така както е посочен в таблицата на експерта Д. в група разходи „Здравеопазване“ от 22,54лв. месечно, или общо месечните разходи на дарителя И. П. са в размер на 366,44лв., като на база получаваната месечна пенсия от 254,87лв. е наличен недостиг на финансови средства за издръжка от 111,57лв. средно месечно. От данните по делото съдът е приел, че освен месечна пенсия, дарителят като земеделски производител е получавал и годишен доход, като за годината, предхождаща подаването на исковата молба - 2014г. е декларирал доход от 2032,34лв., или средно месечно по 169,36лв., тоест получава се средномесечен доход от 424,23лв. при месечен разход за издръжка на лицето от 366,44лв., или надвишението на приходите над разходите е от 57,79лв. Приел е, че ищецът като животновъд е получавал държавна субсидия за отглеждане на крави, която фактически не е покривала всички установени разходи по животните, съгласно заключенията на изслушаните ветеринарна и зоотехническа експертизи, но същата не следва да се включва като доход на лицето, доколкото, тя има конкретно предназначение и цел, а именно да покрива разходите по животните, докато издръжката на дарителя по чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД има предвид и покрива само личните нужди на лицето - месечните нужди от храна, облекло, заплащане на услуги, здравеопазване, лекарства и други. От данните по делото, съдът е приел, че месечните доходи на ищеца от пенсия и като земеделски производител напълно покриват месечните му разходи за издръжка по утвърдените и типични статистически параметри, така както са посочени от експерта, като ищецът, респективно неговия правоприемник, конституиран на мястото му в хода на процеса по реда на чл. 227 ГПК, не е установил да са налице други специфични лични нужди, които следва да задоволява, поради което получаваната месечна пенсия и декларирания доход като земеделски производител, напълно биха покривали месечните му разходи за издръжка. Към тази сума ако се прибави чист доход от пчелен мед от 500 лв. годишно, или по още 42 лв. месечно, обезпечеността на издръжката му е напълно гарантирана от самия него и без да има каквато и да било нужда от даването й от страна на дарения син, т.е. ищецът, респ. неговият правоприемник в процеса, не са доказали нуждата му от издръжка като трайно състояние. Освен това съдът е приел, че, дори да се приеме, че дарителят И. П. е имал нужда от издръжка, то даването на същата от страна на дарения Х. П. в случая не е било възможно. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК, не само че има трайна нужда от издръжка в определен размер, но и че дареният има достатъчно средства, с които от една страна да задоволява напълно своите минимални нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон, като с разликата над този необходим размер, да може да дава издръжка на дарителя. В случая, ищецът не е установил по несъмнен и безспорен начин какви месечни доходи реализира дарения, какви средства са му необходими за задоволяване месечно на своите минимални нужди и обичайната издръжка, като дори стандартът на живот да е по-голям на даващия издръжката, признателността изисква последният да намали стандарта до минималните лични и обичайни нужди. Съдът е приел, че в случая ищецът не е установил изложените по - горе обстоятелства относно възможностите на дарения да му дава каквато и да било издръжка. Това се отнася, както по отношение на приходите на ответника, така и по отношение на неговите разходи, като едва във въззивната жалба за първи път от ищеца се сочат факти и обстоятелства за доходи, които дареният има от дейност на мебелен цех, както и доходи от трудовата дейност на неговата съпруга, които съдът е приел, че са въведени несвоевременно, поради което се преклудира възможността той да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Въз основа на тези обстоятелства съдът е приел, че в случая не може да бъде ангажирана отговорността на дарения към дарителя да му дава издръжка, след като същият е установил, че не разполага с достатъчно средства да дава издръжка на дарителя, както и че в случая не е налице непризнателност, ако поради липсата на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по законе в по-лошо положение от това на дарителя, поради което като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.“в“ ЗЗД за отмяна на дарението като неоснователен. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В представеното от жалбоподателката изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа изведен процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. В случая този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, включително и с тази, представена от касаторката, а в съответствие с нея. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В тази връзка съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази установена съдебна практика на ВКС, както и с тази посочена от касаторката/решение № 196 от 21.12.2018 г. по гр.д. № 1101/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о./ по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че в случая ищецът, респ. неговият правоприемник в процеса/касаторката/, чиято е доказателствената тежест, не е установил при условията на пълно и главно доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК, че трайно се нуждае от издръжка в определен размер, както и че дареният има достатъчно средства, с които от една страна да задоволява напълно своите минимални нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон, като с разликата над този необходим размер, да може да дава издръжка на дарителя. В тази връзка съдът е приел от данните по делото и доводите на страните, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че предявеният иск за отмяна на дарението следва да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като в случая ищецът не е установил по несъмнен и безспорен начин, както трайната си нужда от издръжка, така и какви месечни доходи реализира дарения, какви средства са му необходими за задоволяване месечно на своите минимални нужди и обичайната издръжка, както и че дори стандартът на живот на дарения да е по-голям, признателността изисква последният да намали стандарта до минималните лични и обичайни нужди, като в противен случай е налице непризнателност към дарителя, която е основание за отмяна на дарението. Т.е. въззивният съд е извършил преценка по см. на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, а обосноваността на изводите му не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. Така както е формулиран материалноправния въпрос от касаторката, а именно: следва ли в производството по чл. 227, ал. 1, б.“в“ ЗЗД при отчитане нуждата от издръжка на дарителя да се приема дейността, която той извършва само като величина подобряваща материалното му състояние без да се отчитат разходите за тази дейност, същият не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като от една страна въззивният съд е приел, че по делото не е установено, че ищецът дарител трайно се нуждае от издръжка, предвид месечните доходи, които реализира, а от друга, че дареният е в състояние да му я престира. В случая въззивният съд е приел, че освен месечната пенсия в размер на 254,87лв., дарителят като земеделски производител е получавал и годишен доход, който е декларирал и който средно месечно възлиза на сумата от 169,36лв., т.е. общо средномесечният му доход възлиза на сумата от 424,23лв. като надвишението на приходите над разходите/366,44 лв./ е от 57,79лв. Като доход обаче съдът не е включил държавната субсидия, която ищецът е получавал за отглеждане на животни, с мотив, че тя има конкретно предназначение и цел, а именно да покрива разходите по животните, докато издръжката на дарителя покрива само личните му нужди от храна, облекло, заплащане на услуги, здравеопазване, лекарства и други, т.е. в случая, за да определи размера на месечната издръжка на дарителя, съдът е отчел, както доходите, така и разходите от извършваната от ищеца селско-стопанска дейност. Следователно, както се посочи по-горе, тъй като по този въпрос не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението по поставените правни въпроси на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторката следва да бъдат осъдена да заплати на ответника по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и представения договор за защита и съдействие от 20.01.2020 г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,