Определение № 9296 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8699/2026 г.

Производството е по реда на чл. 135, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е въз основа на определение № 9591/07.08.2026 г., постановено по адм. дело № 2497/2026 г. на Административен съд-Пловдив /АС-Пловдив/, с което е прекратено производството по делото и е повдигнат спор за подсъдност между АС-Пловдив и Административен съд София-град /АССГ/ относно компетентния съд, който да се произнесе по жалбата на „Лопатар-М“ ЕООД, със седалище гр. Пловдив, против отказ с рег. № 5364р-13262/04.06.2026 г. на заместник-директора на Дирекция „Миграция“ – МВР, за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“, по чл. 24и от Закона за чужденците в Република България, на Ш. С. /S. S./, гражданин на Непал. По повдигнатия спор за подсъдност Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав, приема за установено следното от фактическа страна: Пред Административен съд София-град е подадена жалба от „Лопатар-М“ ЕООД против отказ с рег. № 5364р-13262/04.06.2026 г. на заместник-директора на Дирекция „Миграция“ – МВР, за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ на Ш. С.. С определение № 30527/ 31.07.2026г. решаващият състав на Административен съд София-град прекратява производството по образуваното пред него адм. дело № 8769/2026г. и го изпраща по подсъдност на Административен съд-Пловдив, като съд по седалището на оспорващото дружество. Изложени са съображения, че оспореният акт е постановен на основание чл. 26, ал. 2, във вр. с чл. 24и ЗЧРБ, а нормата на чл. 26, ал. 12 от същия закон препраща към реда за обжалване по АПК, което обуславя приложимостта на разпоредбата на чл. 133, ал. 1, изр. първо АПК. С определение № 9591/07.08.2026г. на Административен съд-Пловдив е прекратено производството по образуваното пред него адм. дело № 2497/2026г. и е повдигнат настоящия спор за подсъдност. Съдът приема, че атакуваният отказ е постановен по заявление, подадено от работодателя „Лопатар-М“ ЕООД, със седалище в гр. Пловдив, в съответствие с изискванията на чл. 24и, ал. 4 ЗЧРБ, както и че непалският гражданин има постоянен адрес в чужбина, доколкото, въпреки посочения в документите по преписката адрес на пребиваване от него в гр. София, [улица], лицето не отговаря на условията за адресна регистрация на територията на страната, предвидени в чл. 3, ал. 2, т. 2, б. „а“ и „в“ от Закона за гражданската регистрация /ЗГР/. Преценява, че адресати на административния акт са, както заявителят-работодател, така и чужденецът- кандидат за работа, като се позовава на застъпеното в тази посока становище в определение № 2887/16.03.2026 г. на ВАС по адм. дело № 2321/2026 г. Оттам е изведено заключение, че местно компетентният съд следва да бъде определен съобразно правилото на чл. 133, ал. 2, изр. второ АПК – по седалището на органа, издал оспорвания отказ, което в процесния случай се намира в гр. София. По изложените съображения, с определение № 9591/07.08.2026г. АС-Пловдив прекратява производството по образуваното пред него дело и повдига спор за подсъдност, изпращайки делото на Върховния административен съд за определяне на съд, който да разгледа жалбата. При тази фактическата установеност, настоящият съдебен състав на Върховния административен съд приема, че местно компетентен да се произнесе по жалбата на „Лопатар-М“ ЕООД е Административен съд София-град. В процесния случай предмет на оспорване е отказ на заместник-директора на Дирекция „Миграция“-МВР за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа" на Ш. С., гражданин на Непал, постановен на основание чл. 26, ал. 2, във връзка с чл. 24и ЗЧРБ. Съгласно последната разпоредба, такова разрешение могат да получат чужденци, които отговарят на условията за получаване на достъп до пазара на труда съгласно българското законодателство и притежават виза по чл. 15, ал. 1 или разрешение за пребиваване, издадено в съответствие с Регламент (ЕО) № 1030/2002. В съответствие с ал. 4 на цитираното правило заявление за издаване на разрешение по ал. 1 може да се подаде от работодателя или лично от чужденеца, когато има разрешение за продължително пребиваване, като заявлението се подписва и от работодателя. В случая отказът за издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България по чл. 24и ЗЧРБ на Ш. С. е постановен по заявление по образец, подадено от работодателя „Лопатар-М“ ЕООД, както допуска нормата на чл. 24и, ал. 4 ЗЧРБ. Следователно адресати на оспорвания отказ са както заявителят-работодател със седалище в гр. Пловдив, така и чуждият гражданин – кандидат за работа. Предвид обстоятелството, че последният не попада в кръга на субектите по чл. 3, ал. 2, т. 2, б. „а“ и „в“ ЗГР, тъй като е чужденец в Република България, който не е получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване и на когото не му е предоставян статут на бежанец или субсидиарна закрила, той няма постоянен адрес на територията на страната и за целите на определяне на местната подсъдност следва да се третира като лице, имащо постоянен адрес в чужбина. След като адресатите на атакувания акт са повече от един и седалището, респ. постоянният им адрес, са в различни съдебни райони, е налице хипотезата на чл. 133, ал. 2, изр. последно от АПК, и местно компетентен да се произнесе по спора е Административен съд София-град, като съд, в района на който е седалището на органа, издал процесния отказ – заместник-директора на Дирекция „Миграция“-МВР. Предвид изложеното, повдигнатият спор за подсъдност следва да се разреши, като делото се изпрати за разглеждане от Административен съд София- град. Водим от горното и на основание чл. 135, ал. 4 АПК, Върховния административен съд, четвърто отделение