Определение № 4569 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2638/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 44 513/09.04.2025 година, подадена от „В. България“ ЕАД [населено място], в качеството му на правоприемник на „Б.“ ЕАД [населено място], против решение № 1064/21.02.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-В състав, постановено по гр. д. № 1354/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 11 462/20.10.2022 година на Софийския районен съд, 75-ти състав, постановено по гр. д. № 27 855/2022 година с което „Б.“ ЕАД [населено място] е осъдено да заплати на Д. Б. С. сумата 19 325.70 лева–обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение № .../01.04.2017 година към трудов договор № .../01.12.2004 година, заедно със законната лихва върху сумата от 27.05.2022 година до окончателното й плащане. В касационната жалба на „В. България“ ЕАД [населено място] е посочено, че въззивното решение на Софийски градски е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново такова, с предявените против дружеството от Д. Б. С. иск да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „В. България“ ЕАД [населено място] е посочило, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационна жалба Д. Б. С. е подал отговор на същата с вх. № 81 033/02.04.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1064/21.02.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-В състав, постановено по гр. д. № 1354/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея решение. „В. България“ ЕАД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 10.03.2025 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 44 513/09.04.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадени от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е посочил, че анализът на събраните по делото доказателства–трудов договор № .../01.12.2004 година, допълнителни споразумения към него-№ .../01.04.2017 година и № .../30.03.2020 година, копие от трудова книжка, както и заповед № .../30.04.2020 година установявал, че ищецът Д. Б. С. и праводателят на ответника „В. България“ ЕАД [населено място], а именно „Б.“ ЕАД [населено място] са били във валидно трудово правоотношение, по силата на което С. първоначално бил изпълнявал първоначално длъжността „технически консултант“, а впоследствие бил престирал работната си сила като „координатор, монтажи“. На 31.03.2020 година ищецът Д. Б. С. бил отправил до работодателя си предизвестие-вх.№ 110, за прекратяване на трудовия му договор на основание чл. 326 от КТ с едномесечно предизвестие, считано от 01.05.2020 година. Във връзка с отправеното от служителя предизвестие № .../31.04.2020 година на 30.04.2020 година била издадена заповед № .../30.04.2020 година на изпълнителния директор на „Б.“ ЕАД [населено място] за прекратяване на трудовото правоотношение между тези страни на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 01.05.2020 година. От съдържанието на допълнително споразумение № .../01.04.2017 година. се констатирало, че в т. 9–„Други условия“ на същото било предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение без значение на основанието на работникът/служителят се дължало обезщетение в размер на по едно брутно трудово възнаграждение за всяка пълна прослужена година, като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания. Броя на обезщетенията (броя на Б.) бил равен на броя прослужени години, без значение промяна на длъжността, но за не повече от десет години (десет брутни трудови възнаграждения). Обезщетението се дължало, независимо от останалите законови обезщетения по КТ. С допълнителното споразумение № .../30.03.2020 година страните по трудовия договор били уговорили промяна на основното месечно трудово възнаграждение на служителя на 1773.00 лева при 9 % допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит-159.57 лева, с периодичност на изплащане–еднократно. Предвидено било и че размерът на основния платен годишен отпуск по чл. 155, ал. 1 КТ бил 20 дни. В клаузата на т. 9 „Други условия“ било отразено, че допълнителното споразумение било неразделна част от трудов договор № .../01.12.2004 година. С определение от 26.09.2022 година било прието за безспорно между страните, че последното брутно трудово възнаграждение на Д. Б. С. за пълен отработен месец в ответното дружество било в размер на 1932.57 лева, включваща основно и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит. При приетото от фактическа страна въззивният съдебен състав споделял изводите на първоинстанционния съд, с които била обоснована основателността на заявения иск с правно основание чл. 66, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение в размер на десет брутни трудови възнаграждения на стойност от 19 325.70 лева съгласно клаузата на т. 9 от допълнително споразумение № .../01.04.2017 година към трудово договор № .../01.12.2004 година, заедно със законното лихва от 27.05.2022 година до окончателното й заплащане–с изключение на частта, че трудовото правоотношение било прекратено от работодателя, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл. 272 от ГПК препращал към тях. В допълнение към същите въззивният съд във връзка с релевираните във въззивната жалба доводи намирал, че следва да бъдат добавени и съображения за това, че неоснователни били доводите на „Б.“ ЕАД [населено място], че клаузата на т. 9 от допълнително споразумение № .../01.04.2017 година към трудов договор № .../01.12.2004 година не била част от съдържанието на трудовото правоотношение между страните към момента на прекратяването му, предвид това че впоследствие между същите било подписано допълнително споразумение № .../30.03.2020 година, в което клаузата не била възпроизведена. Неправилно било разбирането на работодателя, че след като с допълнително споразумение страните били изменили съдържанието на правоотношението си, при всяко следващо изменение с допълнително споразумение те трябвало да преутвърждават съгласието си от предходното. След като веднъж договорът бил изменен от страните, поемайки нови права и задължения, последните били обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон–чл.20а от ЗЗД. За да се погасели допълнително поетите права и задължения било необходимо ново изрично съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ, каквито доказателства по делото не били ангажирани. Мълчалива отмяна на вече постигнато изменение на трудово правоотношение с оглед разпоредбата на чл.119 от КТ била недопустима. Правилно и в съответствие с константната съдебна практика първоинстанционният съд бил приел, че процесният договор е валиден с изключение на частта, в която възникването на задължението за заплащане на разглежданото обезщетение от работодателя по т. 9 от допълнително споразумение № .../ 01.04.2017 година не било ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор от страна на служителя, а именно: в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника. Неоснователни били твърденията на работодателя за недействителност на цялата клауза на чл. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година поради липса на основание и противоречие с добрите нрави. Договорната свобода като принцип на гражданското право била ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и добрите нрави, а при трудовите правоотношения с нормата на чл. 66, ал. 2 от КТ законодателят допълнително е установил и забраната страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не отричала възможността страните по трудовото правоотношение да уговорят други условия, които са по-благоприятни за работника от изрично установените със закон или с колективен трудов договор, с оглед на което не било налице първото от твърдените от „Б.“ ЕАД [населено място] основания за недействителност на цялата клауза на чл. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година. Добрите нрави били морални норми, на които законът бил придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 от ЗЗД). Добрите нрави били неписани морални норми, които съществували като общи принципи или произтичат от тях. Те били свързани с основните човешки права и свободи, основополагащите принципи на гражданското общество, общочовешките ценности и се приемали за правилни и етични от преобладаващото мнозинство правни субекти, независимо от възрастови, образователни, религиозни, имуществени и други различия. Добрите нрави били динамична категория. С развитието на обществото съответно се развивало и се изменяло съдържанието на добрите нрави. Един от най-съществените и основополагащи принципи включени в понятието добри нрави бил принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисквал да се защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес. Въззивният съдебен състав споделял критериите за преценка и процеса на логическо установяване на наличието на основанието за нищожност на сделките поради противоречие с добрите нрави, обективирани в решение № .../03.02.2009 година, постановено по гр. д. № 5477/2007 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о., а именно: „Когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.“. При тази преценка от съществено значение било, че субективното отношение на сключилите дадена сделка лица към правилата на добрите нрави и тяхното нарушаване нямало правно значение за основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и не било материалноправна предпоставка, за да се приемело, че било налице противоречие с добрите нрави. Достатъчно било извършената сделка обективно да била в противоречие с общоприетите правила на добрите нрави, за да бъдела прогласена същата за нищожна на това основание. От събраните в производството доказателства не се установявало наличието на обстоятелство, което да изпълнявало състава на противоречие с добрите нрави по отношение на договореното обезщетение по чл. 9 от обсъжданото допълнително споразумение, извън частта приета за нищожна от първоинстанционния съд. Работодателят бил този, който бил предпочел да сключи допълнителното споразумение от 01.04.2017 година с клауза за гратификация и стимулиране на неговите работници и служители да работят по- продължително и качествено при него, с оглед бъдещата възможност да получат по-голямо обезщетение при прекратяване на трудовия им договор извън случаите на прекратяване на трудовото правоотношение поради виновно поведение на работника/служителя. Това било допустимо от закона основание на тази уговорка и не противоречало на добрите нрави, а съответствало на същите. Частичната нищожност предполагала наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него можела да породи правно действие. Безспорно било, че в посочената по-горе част от клаузата на чл. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година била частично недействителна като противоречаща на добрите нрави в хипотезите на преустановяване на трудовоправната връзка поради вина на работника, но поетото задължение за заплащане на предвиденото обезщетение от работодателя можело да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това положение договорното задължение за работодателя го обвързвало в случаите, когато работникът бил добросъвестен, като добросъвестността била факт, преценяван във всеки конкретен случай. Както било застъпено в практиката на ВКС работникът бил недобросъвестен например в хипотезите, когато поради виновно негово поведение било предприето дисциплинарното му уволнение или когато работникът бил подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като бил постигнал благоприятна за него договореност се възползвал от това и в къс срок едностранно прекратил правоотношението. Такива обстоятелства в конкретния случай не се констатирали. При липсата на последните важала презумпцията за добросъвестното упражняване на права по трудовото правоотношение по чл. 8, ал .2 от КТ, включително относно прекратяване на трудовото правоотношение на посочено в закона основание. В подкрепа на този извод на въззивния съд бил и фактът, че към момента на сключване на допълнителното споразумение от 01.04.2017 година Д. Б. С. не знаел дали и кога ще бъде прекратено правоотношението му, а още по-малко, че това ще стане през 2020 година на основание чл. 326от КТ по негова молба. От друга страна, размерът на обезщетението съпоставен с размера на получаваното от нето трудово възнаграждение не установявал, че обезщетението излизало извън целта на обезщетенията, предвидени в КТ. Във връзка с това следвало да се посочи и че с оглед основните принципа на правото не можело да се приеме, че работникът бил недобросъвестен, само защото бил прекратил трудовия си договор с едностранно волеизявление без наличие на виновно поведение от страна на работодателя, тъй като такова действие било в съответствие с гарантираните в Конституцията на страната право на труд и забрана за принудителен труд. Никой работник или служител не можел да бъде задължен да престира работната си сила на определен работодател, ако не желаел това. Макар злоупотребата с това право да била възможна, в дадения случай съществуването на такива хипотеза не се доказвало от събраната по делото доказателствена съвкупност, като не било установено и че прекратяването на трудовия договор било единствено и само с цел получаване на обезщетение, поради което едностранното прекратяване на правоотношението от страна на работника през 2020 година не било обусловило право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. Съгласно чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябвало да се търси действителната обща воля на страните-върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябвало да бъде постигнат. Отделните уговорки трябвало да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схващала в смисъла, който произтичал от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността–какви били и как се съчетавали отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия пораждало за нея и как можело да се упражняват те. При наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи при тълкуването на тези клаузи следвало да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които бил сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водели до цялостно изясняване на действителната воля на страните. В случая клаузата на т. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2015 година–в частта, в която била валидна, не можело да бъде тълкувана в различен от ясно изразения в нея смисъл: работодателят поемал задължение, а работникът придобивал право да получи до 10 брутни месечни възнаграждения при прекратяване на трудовия договор–по една за всяка пълна прослужена година като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания, независимо от останалите обезщетения, които работодателят дължи. Изразеното от работодателя съгласие за тази обременяваща го последица било напълно обяснимо с оглед целеното постигане на най-благоприятен за същия резултат от изпълнението на сключения с ищеца договор. Неотносими към правилността били наведените във въззивната жалба твърдения относно употребения в първоинстанционното решение израз, „че трудовото правоотношение било прекратено от работодателя“, тъй като предвид изложените в решението мотиви в останалата част по този въпрос било видно, че се касаело за техническа грешка. Изложените обстоятелства в своята съвкупност обуславяли извод, че в конкретната хипотеза били налице кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разглежданото основание–предмет на спора, поради което предявеният от Д. Б. С. иск с правно основание чл. 66, ал. 2от КТ за сумата 19 325.70 лева се явявал основателен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „В. България“ ЕАД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационен контрол по де групи правни въпроси и два отделни въпроса. Първата група въпроси са за това: 1.1 Има ли значение поведението на работника за заплащането на обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ)-дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако работникът не е бил добросъвестен при прекратяване на трудовото правоотношение? Може ли да се приеме, че работникът е бил недобросъвестен, ако е отправил известие за прекратяване на трудовото правоотношение един ден след като трудовото му възнаграждение е било увеличено, в контекста на договорено обезщетение от 10 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на договора? Счита ли се това поведение за подвеждане на работодателя относно бъдещето на правоотношението, постигнал е благоприятна за него договореност и се е възползвал от това, като в къс срок едностранно е прекратил правоотношението?; 1.2, Действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника обезщетение в размер на 10 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, когато служителят е инициирал прекратяване на правоотношението с предизвестие по реда на чл., 326 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението, без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и след като работникът е постигнал благоприятна за него договореност си е възползва от това в къс срок едностранно прекрати правоотношението?; 1.3. Има ли значение поведението на работодателя за заплащането на обезщетение по чл. 66, ал 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ)-дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако е бил добросъвестна страна?. Втората група въпроси се отнася за това: 2.1. Какви са критериите, за да се приеме, че обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26 ал.1 от ЗЗД?; 2.2. Нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ), което се равнява 10 месечни заплати (равностойни на повече от 17 месечни минимални работни заплати (МРЗ) за страната към 2025 година) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД?; 2.3. Длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66. ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави?; 2.4 Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 10 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът сам е инициирал прекратяване на правоотношението с едномесечно предизвестие по чл. 326 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на трудовото правоотношение и след като работникът е постигнал благоприятна за него договореност, възползвал се е от това и в къс срок едностранно е прекратил правоотношението?. Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „В. България“ ЕАД [населено място] е формулирало и въпросите за тона следва ли да се тълкува, че страните са отменили уговорка по допълнително споразумение, в случаите при конто в последващо допълнително споразумение клаузата съществува с различно съдържание? и за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, конто не приема?. Твърдението на „В. България“ ЕАД [населено място] е, че по така поставените въпроси обжалваното решене на Софийски градски съд противоречи на ТР № 15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС, решение № 24/09.02.2016 година, постановено по гр. д. № 2419/2015 година, решение № 200/02.01.2018 година, постановено по гр. д. № 350/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 98/12.07.2017 година, постановено по гр. д. № 3871/2016 година, решение № 75/23.06.2022 година, постановено по гр. д. № 2712/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 507/08.07.2010 година, постановено по гр. д. № 978/2009 година, решение № 356/25.09.2012 година, постановено по гр. д. № 773/2011 година, решение № 505/03.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1476/2011 година, решение № 130/01.07.2016 година, постановено по гр. д. № 150/2016 година, решение № 84/29.06.2018 година, постановено по гр. д. № 2624/2017 година, решение № 11/01.02.2018 година, постановено по гр. д. № 1745/2020 година, решение № 338/27.08.2018 година, постановено по гр. д. № 706/2017 година, решение № 44/11.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2721/2021 година, решение № 30/24.06.2022 година, постановено по гр. д. № 1883/2021 година, десетте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 216/20.02.2018 година, постановено по т. д. № 861/2017 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и определение № 828/04.12.2018 година, постановено по гр. д. № 3137/2018 година по описа са ВКС, ГК, ІІІ г. о. Последният въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване, доколкото по отношение на страните в производството не е имало спор относно събраните по делото доказателства, което да налага съдът да приема едни, а да не приема други. Спорът между страните е бил да съществуването, валидността и тълкуването на уговорката по т. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година, по който въззивният съд се е произнесъл обсъждайки твърденията, възраженията и доводите на страните в тази насока. Във връзка с това е обсъден и въпроса за съществуването на уговорката, ако същата не е възпроизведена в последващо допълнително споразумение. Отговорът на този въпрос се съдържа в решение № 44/11.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2721/2021 година, по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че извод за отмяна на уговорката в този случай би бил погрешен. Той е предпоставен от неправилното разбиране, че след като с допълнително споразумение страните са изменили съдържанието на правоотношението, при всяко следващо допълнително споразумение те трябва да преутвърждават съгласието си. Вярно е обратното-веднъж изменили договора помежду си, поемайки нови права/задължения, страните са обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон (чл. 20а ЗЗД). За да се погасят допълнително поетите права/задължения е необходимо ново съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ. При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд се е съобразил с посочената практика на ВКС, като е възпроизвел и част от нея в мотивите на решението си. Поради това последните два въпроса от изложението на „В. България“ ЕАД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславят допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Първата група от поставените в изложението на „В. България“ ЕАД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са намерили отговор освен в посоченото по-горе решение на ВКС, така и в решение № 28/28.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2376/2021 година, решение № 56/04.04.3022 година, постановено по гр. д. № 2700/2021 година, решение № 75/23.06.2022 година, постановено по гр. д. № 2712/20221 година., трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 30/24.06.2022 година, постановено по гр. д. № 1883/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В същите е прието, че такава уговорка, като тази по т. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година, е действителна и работодателят дължи обезщетение и в случаите когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ, като доколкото от значение за възникване на задължението е само прекратяването на правоотношението, то поведението на работодателя-дали той е добросъвестен или не е без значение. Обжалваното решение на Софийски градски съд възпроизвежда тази практика, като се съобразява с нея, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по тази група въпроси. Отговорът на втората група въпроси се съдържа в решение № 28/28.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2376/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което е даван отговор на въпроса противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника или служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, като е прието, че такова противоречие не е налице. Въззивният съд е съобразил установената практика, че следва служебно да следи за действителността на договорните клаузи, като тази негова преценка е намерила израз в мотивите на решението му и е съобразена с практиката по цитираните по-горе решения на ВКС. При това е съобразено и това, че доколкото обезщетението по уговорката по т. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година не се дължи за неизпълнение на задължения от страна на работодателя тя няма характера на неустойка по чл. 92 от ЗЗД, поради което не може да бъде намалявано поради прекомерност. То евентуално може да бъде нищожно поради нарушение на добрите нрави, но в тази насока е налице практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Що се отнася до твърдението за недобросъвестност на Д. Б. С. то от посочената по-горе съдебна практика е видно, че такава ще е налице в случаите когато работникът или служителят е въвел работодателя в заблуждение относно бъдещето на съществуващото между тях трудово правоотношение и по този начин е създал благоприятна за себе си финансова ситуация, като скоро след това е прекратил правоотношението. Затова не е достатъчно работникът или служителят да е прекратил едностранно трудовото си правоотношение, скоро след сключване на допълнително споразумение за увеличаване на трудовото му възнаграждение. Необходимо е освен това увеличаването на трудовото възнаграждение и подписването на допълнителното споразумение да са били инициирани или обусловени от действия на работника или служителя, с които той е целял именно да си осигури по-висок размер на обезщетението Няма да е такъв случая когато увеличението на трудовото възнаграждение е мотивирано от съображения на работодателя или от обективни причини. Въззивното решение на Софийски градски съд е съобразено с така посочената практика, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „В. България“ ЕАД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 1064/21.02.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-В състав, постановено по гр. д. № 1354/2023 година по подадената против него от „В. България“ ЕАД [населено място] касационна жалба с вх. № 44 513/09.04.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото „В. България“ ЕАД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат Р. Д. от САК сумата от 307.00 €, представляващи възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение