Определение № 952 от 22.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. К. чрез адв.Н. от П. срещу въззивно решение №13 от 14.01.2014г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 1103/2013год. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 17.07.2013г. по гр.д.№ 651/2012 г. на Пловдивския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Д. Н. К. против [община] иск по чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на сумата 125 856 лв. обезщетение за лишаване от ползване на приспадащите му се идеални части от процесния имот / 1/4ид.част/ за периода 20.09.2006г. - 20.09.2011г. ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане. Въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. Б. П., М. А. Н., Л. Г. В., Р. Т. В., И. Т. Н., М. Д. С., Т. Д. А., А. Н. Т., и Т. Н. Т. против [община], искове за заплащане на обезщетение за периода 20.09.2006г. - 20.09.2011г. поради неоснователното им лишаване от възможността да ползват съсобствения си недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 56784.518.847 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-48 от 3.06.2009 г. на ИД на АГКК с площ 1010 кв. м. -бивш поземлен имот № 1116, квартал 212 по плана на Втора и Четвърта градска част - П., находящ се западно от кино „Фламинго” с лице на булевард „6-ти септември” и [улица]и поради това са се обеднили, както следва: Б. Б. П. - 2928 лв., М. А. Н. - 2928 лв.,Л. Г. В. - 5856 лв., Р. Т. В. - 1564 лв., И. Т. Н. - 1564 лв., М. Д. С. - 782 лв., Т. Д. А. - 782 лв., А. Н. Т. - 782 лв., Т. Н. Т. - 782 лв., както и предявените искове за заплащане на обезщетение за забава за периода 20.09.2006 - 20.09.2011 както следва: Б. Б. П. - 253.12 лв., М. А. Н.-253.12 лв., Д. Н. К. - 506.24 лв., Л. Г. В. - 126.56 лв., Р. Т. В. - 126.56 лв., И. Т. Н. - 126 56 лв., М. Д. С. - 63.28 лв., Т. Д. А. - 63.28 лв., А. Н. Т. - 63.28 лв., Т. Н. Т. -63.28 лв., и са осъдени да заплатят на [община] направените по делото разноски в размер на 1140 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 3384 лв., не е предмет на касационната жалба и в тази част е влязло в сила. В хода на производството Л. Г. Видова е починала и като страни са конституирани наследниците й - П. И. Видов, Е. П. Видова и Ц. П. Ш.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Ответната страна [община] в представен писмен отговор чрез юрисконсулт К. взема становище, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на атакуваното решение. Останалите страни не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да обоснове извод за неоснователност на претенцията и да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД; че в производството по делото не се доказва наличие на елементите на фактическия състав на чл.59 ал.1 от ЗЗД - обогатяване на ответника, обедняване на ищците и връзка между обогатяването и обедняването. Посочил е, че ищците претендират обезщетение от ответната Община с твърдението, че след възстановяването на имота са лишени от възможността да го ползват, тъй като същият се ползва от [община] за обществени дейности - пешеходна зона, и доколкото ответникът ползва без основание процесния недвижим имот, се е обогатил за тяхна сметка, като обедняването им съответства на пазарния наем за исковия период от време. След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че към настоящия момент регулационният статут на имота не е променен, имотът има същото регулационно положение, каквото е било налице и към момента на възстановяване на собствеността. Приел е, че видно от решението на Пловдивския окръжен съд, постановено по адм.д.№ 1984 /1998 г., решаващият съд е приел, че след отчуждаването от имота са били взети 360 кв.м. за разширение на бул."6-ти септември", а към момента на възстановяване на собствеността върху незаетата част 1010 кв.м. от имота има плочник, отделни зелени части и декоративна каменна част, както и, че са налице изискванията на чл.54 от ППЗТСУ за обособяване на самостоятелен парцел и поради нереализиране на мероприятието - магазин, е постановил реституирането му. Приел е също, че от заключението на вещото лице инж. В. С., е установено, че по действащите ПУП и градуостройствен (застроителен) план, процесният имот № 1116 (1010 кв. м.), попълнен със заповед № РД - 09-509 / 01.10. 1999 г., към момента на реституцията и към настоящия момент попада в отреждане за пешеходна зона между бул. „6-ти септември" и [улица]; същият е с предназначение - за пешеходна (проветрителна) зона, включваща тротоарите на бул. „6-ти септември” и [улица], реализирана като градинка с алеи и зелени площи с храсти и дълготрайни високи дървета (7 броя) и изградено водно огледало -шадраван с метална пластика в средата на декоративно, лежащо бетоново пано. Въз основа на това е обосновал извод, че при възстановяването на собствеността и след тази дата [община] не извършва някакви конкретни действия по използване на имота, не осъществява някаква дейност върху него, нито реализира някакви приходи; че с оглед състоянието му и неизвършена процедура по изменение на подробния устройствен план, имотът е общодостъпен и е възможно преминаването на пешеходци през него, а тъй като предназначението на имота е непроменено и понастоящем - за пешеходна (проветрителна) зона, за [община] е невъзможно да придобива плодове от ползване на имота. Приел е също, че макар и да са възстановили собствеността си, ищците не използват имота за конкретни цели; че причина за неползването на имота е неуреждане на регулационния му статут и неприключила успешно процедура за изменение на ПУП за имота; че при запазеното предназначение на имота ищците не биха могли да реализират каквито и да е ползи от имота, докато това предназначение съществува; че [община] не ги лишава от ползването на имота, с оглед на което не може да се приеме, че е налице обогатяване на ответника без основание за сметка обедняване на ищците. Обосновал е и извод, че в процеса не се доказва наличие на връзка между твърдяното обогатяване на ответника и обедняване на ищците, доколкото Общината им е оказала съдействие и се произнасяла своевременно по исканията им относно предприетата от тях промяна на предназначението на имота, а ако считат, че са налице незаконосъобразни актове и действия на органите на [община] във връзка с отказа й да даде съгласие за изменение на ПУП за имота и да издаде разрешение за ограждане на имота, в каквато насока излагат твърдения, те са могли да се защитят чрез обжалване на съответните административни актове. Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК с твърдението, че правните разрешения на въззивния съд по обуславящия изхода на спора въпрос противоречат на задължителната съдебна практика, както и, че се разрешават противоречиво от съдилищата. Счита, че обуславящия изхода на спора въпрос е “относно елементите на фактическия състав на иска по чл.59 ЗЗД във връзка с необходимостта ползувателят да е получил реален доход от ползването на имота, за да има разместване на блага”. Позовава се на Решение №587 от 01.11.2010г. на ВКС по гр.д.№941/2009г., ІV ГО, с което по същия правен въпрос по реда на чл.290 ГПК е прието :” С разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на обедняването. Ползването на чужд недвижим имот без правно основание за това и препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Искът за сумите, претендирани като нереализирана полза, от която собственикът е лишен, е този по чл. 59 ЗЗД - т.е. общата хипотеза на неоснователното обогатяване. Имуществените облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. Следва да се отбележи, че при последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Необходимостта от извършване на разходи от посочения вид е нормативно или договорно обусловено, а в някои по-редки случаи значение могат да имат и специалните качества или потребности на обогатения”. Позовава се и на решение №267 от 20.01.2014г. на ВКС, ІІІ ГО, по гр.д.№ 13/2013г. и решение 55 от 28.02.2012г. по гр.д.№652/2011г. на ВКС, ІІІ ГО, и двете по чл.290 ГПК, с които е дадено аналогично правно разрешение. Позовава се и на решение на ВКС №93 от 27.03.1998г. по гр.д.№ 779/1997г. постановено по реда на ГПК/отм./. Предвид изложеното и при съобразяване и на мотивите на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че поставеният въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, а даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,