Определение № 2556 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 415/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на БУЛЕВАРД БЪЛГАРИЯ ДИВЕЛЪПМЪНТ ЕООД, [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 68 от 10.11.2025 г. по в. т. д. № 100/2025 г. на Бургаския апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 113 от 16.04.2025 г. по т. д. № 18/2024 г. по описа на Бургаския окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на АРТЕ ФАСАДА ДИЗАЙН ООД, [населено място], ЕИК[ЕИК], сумата 223 923.95 лв. – неустойка за забава по чл. 11.3 от договор, сключен на 30.06.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждането на делото на 23.01.2024 г. до окончателното й изплащане, а в останалата част – за разликата над 223 923.95 лв. до 227 325.41 лв. – искът е отхвърлен, поради уважено възражение за прихващане. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение, подробно обосновани, и се моли за отмяната му. Твърди се, че по основния спорен въпрос по делото относно характера на предварителното плащане по фактура 945/30.07.2021 г. изводът на съда противоречи на събраните по делото доказателства и приложимия закон, включително на чл. 20 ЗЗД, като е формиран без обсъждане на релевантните възражения на страната и при неправилна правна квалификация на плащането – като аванс за материали, вместо като допълнително финансиране (скрит аванс), което не води до забава в плащанията по договора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси, като значими за изхода на делото и разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, съответно цитирана: „ 1/. Възможно ли е договорен механизъм на плащане, включително моментът на изискуемост, структурата на разплащането и съотношението между отделните видове плащания да бъде изменян едностранно от изпълнителя чрез издаването на фактура, която не се основава на договорна клауза?; 2/. Задължен ли е съдът да определи характера на извършено предварително плащане, което не е предвидено в договора – дали представлява аванс, предварително финансиране, заем или друг вид облигационна връзка – като извърши тълкуване на договора по чл. 20 ЗЗД в светлината на всички доказателства по делото?; 3/. Задължен ли е съдът да обсъди всички наведени доводи и възражения и да формира решението си въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност, а не чрез избирателно възприемане на твърденията в исковата молба?“. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от АРТЕ ФАСАДА ДИЗАЙН ООД, чрез процесуален пълномощник, със становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване, за което са изложени подробни съображения, както и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, като е взел предвид посоченото във въззивната жалба и отговора против нея и след като е отстранил нередовностите на исковата молба, въз основа на събраните по делото доказателства съставът на Бургаския апелативен съд е приел за установено следното от фактическа и правна страна: С договор от 30.06.2021 г. „Булевард България Дивелъпмънт” ЕООД е възложил на „Арте Фасада Дизайн” ООД извършването на строително-монтажни работи по проектиране, изработка, доставка и монтаж на алуминиева дограма, окачена фасада, хидро- и пароизолация, обкрайване и облицовка на сграда „Via Bulgaria 2” в УПИ Х-44,381,387,523, кв. 82А, м-т „Манастирски ливади - изток“, район „Триадица“, [населено място]. Дейностите са описани в количествено-стойностни сметки, приложени към договора. Първоначалната им стойност е възлизала на 2 163 804,54 лева без ДДС (чл. 2.1 от договора). Тя е подлежала на корекция след приключване на строителството. Предвидено е заплащане на аванс от 887 589,18 лева без ДДС - 41 % от първоначалната стойност на договора (чл. 3.1). Разплащанията е трябвало да се извършват въз основа на двустранно подписани протоколи - обр. 19 и издадени въз основа на тях фактури (след съразмерно приспадане на платения аванс) в рамките на седем дни от издаването на всяка фактура (чл. 3.2). Уговорено е обаче възложителят да задържа 5 % от стойността на приетите СМР като гаранция за качествено изпълнение (чл. 3.1.6). Според клаузата на чл. 11.3 при закъснение в плащането повече от седем дни се начислява мораторна неустойка от 0,8 % за всеки календарен ден. Общата стойност на обезщетението за забава не може да превишава 10 % от стойността на договора. Въпреки допуснатата в клаузата неточност (а именно, че неустойката се дължи на „подизпълнител“) въззивният съд е приел, че същата е уговорена в полза на ищеца, а не на трето лице, като е съобразил кои са страните по облигационното правоотношение. По-нататък съдът е констатирал, че авансът по чл. 3.1 в размер на 887 589,18 лева е внесен. Освен него и извън уреденото в писмения договор е бил заплатен и аванс за материали на стойност 318 267,55 лева (381 921,06 лева с ДДС). Това е станало въз основа на издадена от изпълнителя фактура № 945 от 30.07.2021 г., надлежно осчетоводена от възложителя. Така се е наложило при съставянето на всеки приемателен протокол предварително платените и вложени в строителството материали да се приспадат изцяло от стойността на изработеното и едва след това върху разликата да се приспада аванс от 41 %. За остатъчните стойности са били издавани фактури, но те не са съобразявали задържаните като гаранции 5 % от стойността на изработеното. Този подход е следван с незначителни отклонения при оформянето на протоколи – обр. 19 от № 1 до № 24 и издадените въз основа на тях фактури в периода от 21.09.2021 г. до 31.05.2023 г. Не е бил приспаднат аванс от 41 % единствено по протокол № 16 и съпътстващата го фактура № 1203 от 31.05.2022 г. За сметка на това по последните три протокола - № 22, 23 и 24 от 28.10.2022 г., 23.12.2022 и 31.05.2023 са спаднати аванси съответно от 94 %, 100 % и 100 %. Във всеки протокол - обр. 19 е посочена стойността на изпълнените СМР преди приспадането на авансовите плащания. Общата стойност на изпълненото по всички протоколи възлиза на 2 307 419,89 лева. Приспаднати са предварително платени и вложени материали на стойност 318 175,44 лева и аванси по чл. 3.1 от договора от 891 471,70 лева. Издадени са фактури за общо 1 096 663,54 лева, от които 113 662,69 лева не са били изискуеми като подлежащи на задържане гаранции. Всички посочени стойности са без ДДС. Протоколите – обр. 19, фактурите към тях заедно с платежни нареждания и справка за плащанията са приложени към исковата молба. Ответникът е извършвал плащания по фактурите с включен ДДС като е удържал 5 % за гаранции без ДДС. Така е платил предварително данъка върху удържаните от него гаранции. Поради обстоятелството, че по част от фактурите плащанията са били със закъснение, ищецът претендира мораторна неустойка по чл. 11.3 от договора. При изчисляване на претендираните главници без ДДС обаче ищецът неправилно е приспаднал с 20 % по-ниски задържани суми за гаранции. Освен това не е съобразил, че неустойката се начислява при забава над седем дни. С оглед горното, при корективна преценка на дните на забава при плащането по всяка от фактурите и на съответно дължимите суми, съставът на въззивния съд е заключил, че общият размер на неустойките възлиза на 302 823,42 лева (а не на сочените от ищеца 311 564,56 лева) и е по-голям от 10 % от стойността на договора, която възлиза на 2 307 419,89 лева. Тъй като ищецът претендира неустойка от 227 325,41 лева, то искът е намерен за основателен в този размер. Според съда тезата на ответника, че стойността на договора била още по-ниска (2 164 398,13 лева) не почива на обсъдените писмени доказателства. Самият ответник е задържал гаранции в размер на 113 662,69 лева без ДДС, което е 5 % от 2 273 253,80 лева – сума, която покрива резултата от изчисленията на ищеца на базата на приетата работа по протоколи от № 1 до 22 вкл. (по протоколи № 23 и 24 няма издадени фактури, защото извършените СМР са изцяло за сметка на усвоените аванси). По спорния въпрос за характера на уговорката по фактура № 945 от 30.07.2021 г. съставът на въззивния съд е посочил следното: Вярно е, че авансът за материали по фактура не е бил предвиден в договора, но доброволно предплатеното по него в общ размер от 318 267,55 лева без ДДС е взето предвид при поетапното приемане на работата. В тази връзка са били приспаднати вложените в СМР материали на обща стойност 318 175,44 лева. Вижда се, че не може да се говори за „скрит аванс“, както се твърди в жалбата. Всички фактури, издадени след приемането на работата, са за дължимите остатъчни стойности на СМР, които не включват предплатените материали. Няма как забавата по тези фактури да се обоснове с доброволни авансови плащания. Предвид изложеното съдът е приел, че претендираната неустойка от 227 325,41 лева е дължима. Единствените насрещни права, които ответникът е противопоставил, са тези по възражението му за прихващане със сумата от 3 401,46 с ДДС, представляваща неусвоен аванс съгласно издадено от ищеца кредитно известие № 1549 от 31.05.2023 г., обсъдено от вещото лице по счетоводната експертиза. Няма спор, че сумата по кредитното известие не е върната. Първоинстанционният съд неправилно не е уважил възражението като е приел, че то е предмет на друг спор – по т. д. № 431/2023 г. на Окръжен съд – Бургас. Въз основа на служебна справка и от представеното първоинстанционно решение, въззивният съд е установил, че липсва припокриване в предмета на двете дела. Посочил е, че лихва върху главницата по насрещното вземане не се дължи с оглед обратното действие на прихващането, съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД. След прихващането размерът на вземането за процесната неустойка се редуцира до 223 923,95 лева, до който размер искът по чл. 92 ЗЗД е уважен, ведно със съответно претендираната законна лихва. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за допускане на въззивното решение до касационна проверка, по следните съображения: Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него, а именно – въпросът да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; въпросът да е решен в противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС; въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос не съответства на общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма правен характер – произтича не от решаващите мотиви на въззивното решение, а от несподелената защитна теза на касатора, с оглед на което е относим изцяло към правилността на обжалвания съдебен акт. При формиране на извода на въззивния съд за характера и основанието на плащането по фактура № 945 от 30.07.2021 г. въззивният съд (макар погрешно да е квалифицирал същото като аванс за материали) е преценил в съответствие с практиката на ВКС значението на двустранно осчетоводената фактура, както и е съобразил цялостния начин, по който работата е била отчитана, осчетоводявана и заплащана в хода на изпълнението на договора, което е свидетелство за действителната обща воля на страните във връзка с облигационното правоотношение. Спорната фактура е с основание „продажба на материали обект Виа България 2“, а не с основание „аванс по договор от 30.06.2021 г.“ и сочи единствено, че част от материалите за СМР, предмет на договора, са били придобити от възложителя (в съответствие с горното фактурата е намерила отражение в неговата Дебит сметка 302) и впоследствие са били вложени в изработката на фасадите. Поради това стойността им е била съответно приспадана при остойностяване на изработеното, което не се отразява върху договорения от страните механизъм на плащане, касаещо аванса от 41 % (а конкретно във връзка с неговото приспадане оплаквания не са наведени). Въпреки липсата на надлежно формулиран правен въпрос, следва да се посочи, че не е налице и твърдяното противоречие с цитираното от касатора решение на ВКС, ІІ т. о. по т. д. № 1739/2015 г., спорът по което е бил относно значението на издадената данъчна фактура при авансово плащане на стоката преди нейното доставяне, но във връзка с условията, при които тя удостоверява извършено плащане, като подобен спор по настоящото дело не съществува. По втория формулиран въпрос във връзка с приложението на чл. 20 ЗЗД също не се установяват изискуемите предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съдържанието на фактурата и начинът на двустранното й осчетоводяване свидетелстват за наличието на съгласие между страните относно основанието на доставката и в случая е ясно, че с извършеното по нея плащане е заплатена цената на закупени от възложителя материали във връзка с договора от 30.06.2021 г. Това, че подобно развитие на отношенията по време на сключването на договора не е било предвидено, не означава, че страните не могат да постигнат различно съгласие по време на изпълнението му (а именно възложителят да придобие част от необходимите материали чрез друг, свързан с основния, договор). Същевременно във връзка с горното страните не са изменили с анекс условията за заплащане на извършените СМР по договора от 30.06.2021 г., а конклудентно са следвали един и същ механизъм по установяване на дължимото възнаграждение за извършената работа, като в съответствие с промяната в собствеността на материалите по фактура № 945 от 30.07.2021 г. след влагането им в обекта тяхната стойност е била изключвана при остойностяването на приетите СМР. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че при издирването на действителната воля на страните относно основанието за плащане на сумата по спорната фактура липсва отклонение от практиката на ВКС по чл. 20 ЗЗД, вкл. цитираната от касатора (решение по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о. на ВКС), съответно не се установява допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, относимо към въпрос № 2. Останалата цитирана съдебна практика касае задълженията на съда по чл. 12 и чл. 235 ГПК по преценката на доказателствата и не кореспондира с поставения материалноправен въпрос, а е релевантна към третия правен въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По него настоящият съдебен състав намира следното: Няма противоречие между постановеното въззивно решение и указанията в т. 19 на Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС от 04.01.2001 г. относно дейността на въззивната инстанция – че същата е аналогична на тази на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение, я продължава (при отчитане на ограничението на чл. 269, изр. второ от сега действащия ГПК); че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от дейността на втората инстанция по предходно отменената процесуална уредба, която е била контролно-отменителна и се е състояла в проверка на законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд; че във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Не се констатира и отклонение от практиката на ВКС по отношение на задълженията на въззивния съд при постановяване на акта му по същество, което да може да се отрази върху крайния резултат по спора. Действително, в решението липсва подробно обсъждане на събраните по делото доказателства във връзка с предмета на спора във въззивната инстанция, но от формираните фактически и правни изводи става ясно, че съдът се е основал именно на доказателствата по делото и е взел предвид възраженията на страната, поддържани с въззивната жалба, като е намерил същите за неоснователни. Няма данни съдът избирателно да е възприел твърденията в исковата молба, в какъвто смисъл е зададеният въпрос. Предвид изложеното, по последния формулиран от касатора въпрос също не е налице допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Бланкетно заявеното спрямо всички въпроси допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не съответства на указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на посочената разпоредба, поради което настоящият съдебен състав го приема за недоказано. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение