Определение № 50163 от 24.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2925/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2837/20.06.2022 г. на Д. Ю. М., подадена чрез адвокат Т. В., срещу въззивно решение № 120/30.05.2022 г. по в. гр. д. № 105/2022 г. на Окръжен съд - Шумен.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, да се произнесе по доводите и възраженията, направени с жалбата и да мотивира решението си по същество на правния спор, като посочи доказателствата за това; 2. Длъжен ли е въззивният съд, когато при спор за собственост и двете насрещни страни представят нотариални актове с твърдения, че се легитимират като собственици на спорния имот, да се произнесе, като изложи собствени мотиви по оспорването от страна на ищеца; 3. За да се отхвърли иска по чл. 108 ЗС за ревандикация на част от поземлен имот, съсобствен на ищеца и ответника, достатъчно ли е премахването на незаконно построена от ответника сграда в този имот.

Ответникът по касация О. М. О., чрез процесуалния представител адвокат Б. И., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260004/28.01.2022 г. по гр. д. № 1402/2019 г. на Районен съд - Нови Пазар, с което е отхвърлен предявеният от Д. Ю. М. против О. М. О. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да предаде владението на следните имоти: 721,32 кв. м. от ПИ с идентификатор *, с площ от 1721 кв. м., с адрес: [населено място], [улица], ведно с построените сгради идентификатори , , , , и , находящи се в югоизточната част на имота, очертани на приложената към делото скица като фигура 1 /стр. 172/, както и 20,4 кв.м. от ПИ с идентификатор № * в местността „К.“, четвърта категория, с площ от 3579 кв.м., находящи се в югозападната част на имота, очертани на същата приложена скица като фигура 2.

Въззивният съд е приел, че ищецът Д. Ю. М. е наследник на Б. М. М., починал на 30.01.1973 г. Б. М. бил собственик на следния недвижим имот: къща и сайвант с дворно място от 2800 кв.м., находящи се в [населено място], обл. Ш., за който имот е бил отреден парцел от кв.23 по плана на селото от 1934 г. Той придобил имота по давностно владение, за което е съставен КНА № 128/1963 г. На 08.12.1978 г. с нотариален акт № 154, том II, дело № 955/1978 г. на НПРС М. Б. М. /един от синовете на общия наследодател и дядо на ищеца/ бил признат за собственик по наследство и давност на следния недвижим имот, находящ се в [населено място]: дворно място от 770 кв.м., представляващо парцел в кв. 23. На 23.04.1980 г. с нотариален акт №72/1980г. М. М. прехвърлил на сина си Ю. М. Б. /баща на ищеца/ същия имот, описан като къща и сайвант със застроено и незастроено собствено дворно място от 770 кв.м., находящ се в [населено място], представляващ по плана на селото урегулиран парцел в кв. 23, цялото от 900 кв.м., срещу задължение за издръжка и гледане на продавача и съпругата му. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 116/2018 г. Ю. Б. прехвърлил собствените си 4/6 идеални части от имота на ищеца Д. Ю. М., като към този момент е била одобрена кадастралната карта и кадастрален регистър за населеното място и имотът се идентифицира като поземлен имот с идентификатор *, с площ от 637 кв.м., с адрес [населено място], [улица], ведно с построените в него сгради: **, , и **. С решение № 0005/13.02.1995 г. на ПК - Каолиново на М. Б. М. /дядото на ищеца/ е било възстановено правото на собственост върху нива, находяща се в землището на [населено място], местността "К.", четвърта категория, представляваща имот № * по картата на землището, при съответните граници. След това М. Б. се снабдил с НА за собственост на недвижим имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ № 6/1995 г. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 113/2003 г., М. М. прехвърлил на ищеца 1/2 идеална част от този имот. Съгласно действащата към настоящия момент кадастрална карта и кадастрален регистър за [населено място] имотът представлява поземлен имот с идентификатор * в местността "К.", четвърта категория, с площ от 3579 кв.м. С нотариален акт № 131/2015 г. Б. М. е признат за собственик по давностно владение на поземлен имот, находящ се в [населено място] с идентификатор *, с площ от 469 кв.м., ведно с построените в него сграда **, сграда и сграда , а с нотариален акт № 189/2014 г. М. М. Б. /третият син на общия наследодател/ е признат за собственик на поземлен имот в същото населено място с идентификатор *, с площ от 437 кв.м., ведно с построените в него сграда **, , , , и . Ответникът О. М. О. е признат за собственик по давностно владение на поземлен имот с идентификатор *, с площ от 1721 кв.м., с адрес [населено място], [улица], ведно с построените сграда **, , , , и . С нотариален акт № 17/2019 г. ответникът О. М. О. е придобил чрез договор за дарение 1/2 идеална част от поземления имот с идентификатор * в местността "К.", с площ от 3579 кв.м., чийто собственик на останалата част е ищецът.

След анализ на събраните по делото доказателства, вкл. СТЕ въззивният съд е приел, че всички горепосочени имоти са били част от имота, притежаван от общия наследодател Б. М. М. от 2800 кв.м., находящ се в [населено място], обл. Ш., за който е бил отреден парцел от кв. 23, с изключение на имота на ответника с идентификатор *. Към момента, в който общият наследодател Б. М. се снабдил с нотариален акт № 128/1963 г., за [населено място] е действал кадастрален и регулационен план от 1934 г. Съгласно този план частта от имот с пл. № *, която била в регулационните граници на селото, е с площ от 4376 кв.м., като от тях 3942 кв.м. са попадали в квартал 23, а 434 кв.м. - под проекти улици. Площта на парцел ** е била 2969 кв.м. През 1963 г. е извършена промяна в регулационния план на селото, съгласно която част от кв.23 е изключена от регулационната част на населеното място. За имот * са образувани парцел с площ по регулация 953 кв.м., а собствено място 861 кв.м., и парцел с площ по регулация от 602 кв.м. и собствено място от 533 кв.м. За имот с планоснимачен номер *, част от който бил имотът на ответника, е образуван парцел ** с площ от 820 кв.м. С това изменение на плана от имот пл. № * към парцел ** са придадени 206 кв.м. В тази част, обаче нямало данни за прилагане на дворищната регулация - липсвали документи, а и собствениците на имотите продължили да ги владеят по старите им граници от 1934 г. През 2007 г. за [населено място] била одобрена кадастрална карта и кадастрални регистри.

Съгласно кадастралната карта имотите, които представляват част от бившия парцел от кв. 23 с площ от 2800 кв. м. са: имот с идентификатор * на М. М. Б.; имот с идентификатор * на Б. А. М.; имот с идентификатор * на ищеца и имот с идентификатор * - земеделският имот съсобствен на ищеца и ответника. В нито един от тези имоти не е включена част от бившия парцел , нито част от имот с планоснимачен номер *. През 2013 г. по заявление, подадено от ответника, е извършено изменение на регулационния план. Със заповед № 103/27.03.2013 г. е извършена промяна на номерата и границите на УПИ и УПИ от кв. 23 и с площи на засегнатите УПИ, както следва: УПИ - 870 кв.м.; УПИ - 835 кв.м. и УПИ - 845 кв.м. В резултат на промяната номерацията и площта на имотите е УПИ - 776 кв.м.; УПИ - 1721 кв.м. и УПИ - 437 кв.м. В хода на административната процедура са уведомени собствениците на горепосочените имоти -Ю. М. Б. /бащата на ищеца, който към онзи момент бил собственик на УПИ ; М. М. Б. - собственик на УПИ и Ю. А. Ю. - собственик на УПИ /. Никой от тях не възразил, поради което и изменението на плана влязло в сила. С тази промяна границите на УПИ са поставени в съответствие със съществуващите имотни граници на имот с идентификатор *; границите на УПИ - в съответствие с тези на имот с идентификатор *; границите на УПИ - в съответствие с тези на имот * и границите на УПИ - с тези на имот *. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза площите на посочените имоти, установени след съпоставка на актуалната кадастрална карта с регулационния план на селото са: * - 1721 кв.м., а УПИ - 1703 кв.м.; * - 469 кв.м., а УПИ - 694; * - 637 кв.м., а УПИ - 605 к.в. и * - 437 кв.м., УПИ - 317 кв.м. За земеделския имот, представляващ нива с идентификатор *, се установява, че всички граници по кадастралната карта и по картата на възстановената собственост съвпадат. В имота си в регулация - * ответникът е имал изградена стопанска постройка на границата му с имот *. По инициирана от ищеца проверка е издадена заповед РД-15-232/21.09.2018 г. на кмета на общината, като е заповядано на ответника да премахне строежа, което е и сторено. На издадената скица по кадастралната карта за земеделския имот сградата била отразена като част от имот *, поради наличие на техническо изискване границата на урбанизираната територия да не пресича сгради, а не поради това, че част от нивата е принадлежаща и заснета като част от имот *.

Въззивният съд е приел за безспорен факта на владението от ответната страна върху процесния имот. Посочил е, че юридическият факт, въз основа на който ищецът се легитимира като собственик на имот с идентификатор *, е придобиване въз основа продажба и наследство /през 2018 г. е закупил от баща си 4/6 ид. ч. от имота, а 1/6 идеална част е придобил по наследство от своята майка Б. Б. след смъртта и през 2010 г./. От комбинираните скици на крледитираните СТЕ е приел, че претендираната от ищеца част от 721,32 кв.м. от ПИ с идентификатор * не е представлявала никога част от неговия имот, и не е погрешно заснета и отразена в одобрената и действаща към момента кадастрална карта, като част от имота на ответника. Границата между имотите на ищеца и ответника понастоящем са идентични с тези между бившия имот от 2800 кв. м, който принадлежал на общия наследодател и пл. № *. Регулационната промяна през 1963 г. не е приложена, ищецът и неговият праводател, както и ответникът са владяли имотите си без промяна на границата между тях. Имотните граници между двата имота така, както са нанесени от 1934 г. и до момента са останали почти идентични, без никаква промяна, и се владеят от тогава и до сега при тези граници. Това е съобразено при следваща регулационна промяна, като реалните имотни граници между имотите на ищеца и ответника са станали регулационни. Същото се отнася и за претендираните 20,4 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, очертани на същата приложена скица като фигура 2. Ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от този имот, представляваща съпружеска имуществена общност със съпругата му Н. О. М., придобита чрез покупко-продажба през 2003 г. от дядото на ищеца. Площта, която ищецът претендира, е площ, върху която е била изградена незаконно постройка. Предвид изискването при изработването на кадастралната карта границите в урбанизираните територии да не преминават през сгради, то границата между имотите била очертана по границата на постройката, но това не представлява погрешно заснемане и отразяване на имота. По делото е установено, че към момента сградата е премахната, поради което частта от 20,4 кв.м. се счита част от земеделската земя.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване във връзка с първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /вкл. представената съдебно-техническа експертиза/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Освен това касаторът не сочи конкретни доводи и доказателства, които са останали необсъдени от въззивния съд, за което той да е направил оплаквания във въззивната жалба.

Останалите въпроси също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е приел, че претендираните от ищеца реални части никога не са били част от имоти, придобивани от негови наследодатели, нито от него, както и не са били придобивани по силата на приложена регулационна промяна. Решението е изцяло съобразено с ТР №11/2012г., ВКС, ОСГК относно приетото с него за доказателствената стойност на констативния нотариален акт и разпределението на доказателствената тежест в процеса при оспорване на констатациите в него. Според постановките на това ТР в случай, че двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /както е в настоящия случай/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Третият въпрос /дали премахването на незаконно построена от ответника сграда може да доведе до отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС за ревандикация на част от поземлен имот/ касае правилността на въззивното решение и изисква преценка на фактите и доказателствата по делото, каквато не може да бъде извършена в настоящото производството по селекция на касационните жалби. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че вторият и третият въпрос от изложението не осъществяват изискването за обща предпоставка съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност. В настоящото производство не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.