Определение № 4995 от 04.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3967/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.299/11.09.24 по ч.г.д.№.380/24 на АС Пловдив е потвърдено определение №.1675/21.06.24 по г.д.№.1660/24 на ОС Пловдив, ІІІ г.д., с което производството по предявения от Т. В. В. иск с правно основание чл.62 ал.1 СК за оспорване на произход от баща на детето Г. Т. В., родено на ... ... ..., е прекратено като недопустимо – образувано след изтичане на преклузивния едногодишен срок по чл.62 ал.1 СК от узнаването за раждането. Постъпила е частна касационна жалба от Т. В. В., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че съгласно разпоредбата на чл.62 ал.1 СК съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него; искът следва да бъде предявен до изтичане на една година от узнаването за раждането. В случая детето Г. е родено на ... ... ..., гражданският брак между ищеца и бившата му съпруга е прекратен с влязло в сила на 29.10.10 решение /№.354/8.10.10 по г.д.№.198/10 на РС Пловдив/ и следователно към момента на раждането той е имал качество съпруг и като такъв може да оспорва своето бащинство. Отразено е, че по делото няма събрани доказателства кога точно е узнал за раждането, но изводът на първоинстанционния съд за просрочие не е базиран на предположения и догадка. Той е основан на признанията на ищеца в исковата молба на неблагоприятния за него факт, че е знаел, че към момента на постановяване на съдебното решение за развода И. Г. е била бременна в деветия месец-което е намерило отражение и в самото решение за прекратяване на брака между страните, на обстоятелството, че двамата живеят в малко населено място /село В.Л./, на съседни улици, и дори и да не поддържат никакви отношения помежду си, се виждат случайно и научават новини един за друг-още повече предвид факта, че имат общо дете И., като периодът от раждането на Г. до подаването на исковата молба е твърде дълъг /14г./ и е необосновано при наличие на горните обстоятелства ищецът да не е узнал за раждането му. Съдът е отразил, че доколко и кога В. е осъзнал, че има законен син, макар да смята, че не му е биологичен баща, е ирелевантен по делото, тъй като за начален момент на предявяването на иска е важен моментът, в който обективно е узнал за раждането, а не кога субективно е преценил последиците от бащинството. При тези обстоятелства е формиран извод, че искът е предявен след изтичане на преклузивния едногодишен срок от узнаването за раждането на детето, поради това е недопустим и правилно производството по него е било прекратено. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение, респективно определение, подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, подадено след оставянето на частната касационна жалба без движение с разпореждане №.817/2.10.24 за отстраняване на нередовността й /вкл. с изрични указания да се представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, като се уточни дали съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с актове на КС или на Съда на ЕС, или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/ и в изпълнение на същото, не се съдържа позоваване на някоя от хипотезите на чл.280 ГПК, нито се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число дословно преповтаряйки съдържащите се в частната му касационна жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,