Определение № 60618 от 12.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1549/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 265 389/12.02.2020 година, подадена от Д. А. М., срещу решение № 260 593/23.12.2020 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 2343/2020 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 2795/03.08.2020 година на Районен съд Пловдив, гражданско отделение, ХХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 1873/2020 година с което е отхвърлен предявеният от Д. А. М. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] отрицателен установителен иск за признаване на установено между страните, че М. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] сумата от 6341.57 лева, представляваща просрочена главница по договор „Прокредит спринт“ № ... /20.06.2007 година; 216.76 лева, представляваща просрочена лихва за периода от 26.08.2013 година до 23.10.2013 година; сумата от 20.08 лева, представляваща наказателна лихва, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 30.01.2014 година до окончателното плащане, за които е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1623/2014 година по описа на Районен съд Пловдив и е образувано изпълнително дело № 844/2019 година по описа на Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, поради погасяването им по давност и липса на материално-правна легитимация на ответника по отношение на вземането В подадената от Д. А. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от касатора срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 439 от ГПК, да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. А. М. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 268 472/10.03.2021 година, с който е изложил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 260 593/23.12.2020 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 2343/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Д. А. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 12.01.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 265 389/12.02.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че от преписа от изпълнително дело № 287/2014 година на Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители се установявало, че то е било образувано по молба на „ПроКредит Банк България“ ЕАД [населено място], против солидарните длъжници Д. А. М. и Е. Г. М., въз основа на изпълнителен лист издаден по ч. гр. д. № 1623/2014 година по описа на Районен съд Пловдив за сумата от 7497.08 лева, представляваща просрочена главница по договор „Прокредит спринт“ № ... /20.06.2007 година; 216.76 лева, представляваща просрочена лихва за периода от 26.08.2013 година до 23.10.2013 година; 20.08 лева, представляваща наказателна лихва за периода 10.01.2013 година до 24.10.2013 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 03.02.2014 година до окончателното плащане, както и сумата от 154.68 лева държавна такса. Не било спорно между страните, че изпълнителният лист бил издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1623/2014 година по описа на Районен съд Пловдив. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането било установено със съдебно решение, срокът на новата давност всякога е пет години. Влязлата в сила заповед за изпълнение можела да се приравни по последици на влязлото в сила съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. С влизането в сила на заповедта за изпълнение-чл. 416 ГПК, се получавал ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не можел да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 от ГПК и чл. 439 от ГПК, тъй като същите били преклудирани, с което се полочвала ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането-аргумент и от чл. 371 от ГПК. Затова следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, поради което и следвало да се приеме, че предвид влизането в сила на заповедта за изпълнение за всички процесни вземания давността била пет годишна. Според разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД давността се прекъсвала с признаване на вземането от длъжника, а според чл. 116, б. „в“ от ЗЗД-давността се прекъсвала с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС били дадени тълкувателни разяснения относно юридическите факти, прекъсващи давността съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, обобщени в разпоредбата като предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането, касаещи материалноправния институт на погасителната давност. Така съобразно цитираното тълкувателно решение прекъсвало давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя, или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. По приложеното изпълнително дело били извършвани изпълнителни действия, прекъсващи давността: подадена била молба от 25.03.2014 година от взискателя „ПроКредит Банк България“ ЕАД [населено място] за образуване на изпълнително дело, като със същата било възложено на Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители по реда на чл. 18 т ЗЧСИ да прилага всички изпълнителни способи. На 23.04.2014 година били наложени запори на МПС и на банкови сметки на длъжника Д. А. М.. С разпореждане на Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители от 07.05.2014 година били наложени възбрани на недвижими имоти на длъжника Д. А. М., които били вписани на 13.05.2014 година. На 17.04.2015 година била подадена молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] в качеството му на цесионер, с приложен договор за цесия от 17.12.2014 година, сключен с досегашния взискател, с искане за конституирането му като взискател, която също прекъсвало давността. Вземането на „ПроКредит Банк България“ ЕАД [населено място] към длъжника Д. А. М. било индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия от 17.12.2014 година, също представено по изпълнителното дело. На 13.06.2017 година „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] било подало молба по изпълнителното дело, с която представило уведомления за извършената цесия, като на същата дата било конституирано като взискател. Уведомлението за цесия било изпратено от досегашния взискател до длъжника Д. А. М., като му било връчено на 26.05.2017 година. На 26.05.2017 година страните по спора „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] и Д. А. М. били подписали извънпроцесуално споразумение, представено в оригинал на листа 288-289 от първоинстанционното дело, с което М. изрично бил признал по основание и размер задължението си към кредитора „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] в размер на 7191.69 лева, произтичащо от договор за кредит № ... от 20.06.2007 година сключен с „ПроКредит Банк България“ ЕАД [населено място], цедирано на „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] с договор за цесия от 17.12.2014 година (в сила от 05.01.2015 година), включващ вземанията за главници и лихви. Със споразумението били уговорени нови срокове за изпълнение на задължението съгласно погасителен план. Д. А. М. бил оспорил това споразумение в първото по делото съдебно заседание, като бил заявил, че не бил подписвал споразумение с такова съдържание, доколкото първите две страници не били подписани. В тази връзка бил поискал „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] да представи същото в оригинал. След представянето на оригинала обаче в следващото съдебно заседание, проведено на 02.07.2020 година, Д. А. М. изрично бил заявил, че няма да се открива производство по оспорване на представеното с отговора на исковата молба споразумение, доколкото не разполагал с неговия екземпляр от договора. С това изявление оспорването на документа било оттеглено, поради което съдът следвало да приеме, че с това споразумение Д. А. М. признавал изцяло процесните задължения и това признание прекъсвало давността за процесните вземания, съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. На 11.11.2019 година по изпълнително дело № 287/2019 по описа на Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители била постъпила молба от взискателя „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място], с която било поискано прекратяване на изпълнителното производство и връщане на изпълнителния лист. На 13.11.2019 година от „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] била подадена молба за образуване на ново изпълнително дело срещу Д. А. М. въз основа на същия изпълнителен лист. С молбата било поискано извършване на изпълнителни действия-запор и опис, като тази молба отново прекъсвала давността за процесните вземания. Въз основа на тези доказателства въззивният съд приемал, че не било доказано твърдението на Д. А. М., че е изтекла предвидената в закона петгодишна погасителна давност за процесните вземания. Давността била прекъсвана многократно, като с всяко прекъсване е започвала да тече нова давност (чл. 117, ал. 1 от ЗЗД) и не била изтекла към деня на предявяване на иска, тъй като исковата молба била постъпила в съда на 06.02.2019 година. Предявените искове се явявали неоснователни и като такива следвало да се отхвърлят. Освен това въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл. 272 от ГПК даваща му право да препрати към мотивите на първоинстанционното решение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. А. М. е поискал решението на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси: 1.) за това дали подаването на молба за конституирането като взискател на цесионера на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК, на мястото на цедента, представлява изпълнително действие, прекъсващо срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК?; 2.) за това върху кого лежи тежестта на доказване на съдържанието на неподписаната страница от договора, която не е свързана с другата подписана и дали ответникът трябва да докаже пълно и главно възраженията си, или може с голословно оспорване да разруши доказателствената стойност на договора?; 3.) за това длъжен ли е въззивният съд във връзка с оспорване истинността на документ да допусне поискана експертиза или служебно да я назначи и при направено оспорване истинността на документ, длъжен ли е решаващият съд да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест, според вида на оспорвания документ и да им даде срок за ангажиране на доказателства?; 4.) за това може ли да се оспорва съдържанието на първа страница от договора, без да са оспорени подписите на страните в края на договора и чия е доказателствената тежест?; 5.) равнозначно ли е оттеглянето на оспорване на документ изявлението на страна, че не оспорва авторството на подписа?; 6.) за това допустимо ли е въззивният съд да основе своите изводи без да обсъди релевираните в жалбата доводи, без да изложи мотиви по всички направени с жалбата искания и възражения, и без да е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства? и 7.) за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба и инвокираните доводи на страните за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. А. М. твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на втория поставените въпроси е в противоречие с приетото в решение № 74/13.05.2015 година, постановено по гр. д. № 4426/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 506/08.09.2010 година, постановено по гр. д. № 705/2009 година, решение № 784/17.02.2011 година, постановено по гр. д. № 801/2009 година, решение № 57/29.04.2013 година, постановено по гр. д. № 354/2012 година и решение № 26/19.03.2018 година, постановено по гр. д. 554/2017 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и с приетото в постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 842/12.07.2012 година по гр. д. № 678/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Наред с това по отношение на третия от въпросите се навеждат доводи за противоречие с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 57/16.04.2013 година, постановено по гр. д. № 871/2012 година, решение № 225/13.12.2019 година, постановено по гр. д. № 1566/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 1/30.01.2015 година, постановено по т. д. № 52/2014 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставените въпроси, а също така и свързаните с тях четвърти и пети въпрос, не обосноват допускането на решението на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с това, че по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка една от страните следва да установи фактите, от които извлича своите искания или възражения. В случаите когато страната твърди съществуването на сключено между страните по договора споразумение, тя носи доказателствената тежест да установи както сключването му, така и неговото съдържание (в случая „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] е представило първоначално препис от твърдяното от него споразумение, а впоследствие и оригинала на същото по реда на чл. 183, ал. 1 от ГПК). Самото споразумение като частен документ се ползва с формална доказателствена сила за посочените в чл. 180 от ГПК обстоятелства, а именно че съдържащите се в него изявления, са направени от подписалите го лица. Частните документи представляват доказателство, че материализираното в тях изявление е направено от автора на документа, но не обвързват другата страна със съдържанието си. В случаите, когато такива частни документи съдържат изявление на издателя им, удостоверяващо неизгодни за него факти, те имат силата на извънсъдебно признание и са противопоставими по отношение на този факт на издателя си. Това обаче не означава, че частните документи нямат никаква доказателствена стойност, тъй като същите се преценяват от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства. Касае се до установено от закона (чл. 178 от ГПК) задължение на съда, което той трябва да изпълни независимо от това дали документът се оспорва или не. Формалната доказателствена сила на частния документ може да бъде оборена по реда на чл. 193 от ГПК, като в този случай доказателствената тежест се разпределя по реда на чл. 193, ал. 3 от ГПК. От правилото, че ако не бъде оспорен подписа на документа той не подлежи на проверка по чл.193 от ГПК има изключения посочени в решение № 74/13.05.2015 година, постановено по гр. д. № 4426/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а именно когато се твърди, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа или е положен подпис върху бял лист, който впоследствие е попълнен с текст, който не съответства на волята на лицето. В тези случаи е налице неистинност на документа и при установяване на посочените факти ще се обори формалната му доказателствена сила, защото изявлението не принадлежи на лицето, сочено за негов автор. Налице е неавтентичен документ, доколкото автентичността зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление. В тези случаи оспорването се извършва по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК, а доказателствената тежест се разпределя по реда на чл. 193, ал. 3 от ГПК. Подправката на документа може да бъде извършена чрез добавяне на текст в документа, заличаване на текст от него, както и чрез замяна на част от съдържанието на документа с друга част. В случая Д. А. М. твърди, че споразумението от 26.05.2017 година е подписано от него на трета страница, но се оспорва съдържанието на останалите две страници, които не носят подписа на страните по споразумението, като се твърди че те са заменени. Само по себе си обстоятелството, че първите две страници на споразумението не носят подписа на страните по него не лишава същото от доказателствена сила, тъй като липсва законово задължение за подписването на всяка отделна страница от документа, като полагането на подписите след края на текста е достатъчно за да се счита документът за изготвен. Същевременно отделните страници от един документ не представляват самостоятелен такъв и не подлежат на отделно разглеждане от целия документ. Затова твърдението на М. за замяна на първите две страници от споразумението от 26.05.2017 година е такова за подправка на документа, т. е. страниците не съдържат направено от самия него изявление. Касае се за оспорване на автентичността на документа, която се проверява по реда на чл. 193 от ГПК и това е единствената възможност за оборване на формалната доказателствена сила на документа, независимо от това дали той е официален или частен. При това доказателствената тежест за установяване на твърдяната неавтентичност на споразумението е на Д. А. М., тъй като с документа и с подписа му върху него е създадена привидност, че документа произхожда от него, предвид на което се прилага правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 от ГПК. В случай, че формалната доказателствена сила на документа не е оборена, било защото не е проведено производство по чл. 193 и чл. 194 от ГПК, било защото оспорването не е доказано, съдът е длъжен да се съобрази с тази сила, като прецени истинността на документа по вътрешно убеждение и с оглед на всички събрани доказателства. Тази истинността не може да бъде преценявана, чрез разглеждане на възражения отнасящи се до формалната доказателствена сила на документа, когато същата не е оборена по надлежния ред. Затова ако формалната доказателствена сила на документа не е оспорена или не е оборена по реда на чл. 193 от ГПК съдът не е длъжен да събира доказателства във връзка с отнасящи се за нея възражения на страните и да разпределя доказателствената тежест във връзка с тези възражения, той като би се стигнало до разместване на доказателствената тежест по оспорването. В случая самият Д. А. М., след като „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] е представило оригинала на споразумението, е заявил че не желае откриването на производство по оспорване на същото, въпреки направеното от него твърдение, че първите две страници са подменени, доколкото и той не разполага с неговия екземпляр от споразумението. Това заявление може да бъде тълкувано като оттегляне на оспорването или като непряко признание за неистинност на оспорването, тъй самата страна, която е оспорила документа не желае откриването на производство по чл. 193 и чл. 194 от ГПК. Предвид на това въззивният съд не е бил длъжен да открива производство по чл. 193 и чл. 194 от ГПК по отношение на споразумението от 26.05.2017 година, както и да разпределя доказателствената тежест по отношение на него и да дава възможност на страните за представяне на доказателства. Същевременно без наличието на такова производство съдът не е длъжен служебно да събира доказателства за оборване на формалната доказателствена сила на документа. В този случай съдът ще трябва да се съобрази формалната доказателствена сила на споразумението му, като наред с това прецени доказателствената сила на съдържанието му съобразно правилата на чл. 178 от ГПК, както и е направил съставът на Окръжен съд Пловдив. Шестият и седмият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Д. А. М. въпроси са свързани помежду си. По отношение на шестия въпрос касаторът твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/13.07.1953 година, ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 24/28.01.2010 година, постановено по гр. д. № 4744/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 8/20.03.2013 година, постановено по гр. д. № 470/2012 година, решение № 102/25.01.2016 година, постановено по гр. д. № 1055/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 113/18.05.2016 година, постановено по гр. д. № 5961/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а по отношение на седмия твърдяното противоречие е с решение № 43/04.06.2014 година, постановено по т. д. № 213/2012 година, решение № 42/09.06.2014 година, постановено по т. д. № 799/2011 година и решение № 63/12.07.2015 година, постановено по т. д. № 674/2014 година, трите по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Тези въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване, доколкото единственото, свързано с тях, оплакване в касационната жалба е това, че не било обсъдено направеното възражение, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] не се легитимирал като кредитор на Д. А. М.. Това възражение е основано на това, че приложение № 1 към договора за цесия между „ПроКредит Банк България“ ЕАД [населено място] и „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] не било подписано от страните по него, поради което не било ясно дали вземането на банката към касатора е прехвърлено на търговското дружество. Съгласно установената практика длъжникът не може да се намесва в отношенията между цедента и цесионера, свързани със сключения между тях договор за цесия, а това дали вземането му е било предмет на договора по отношение на него се установява с връчването на уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, което в случая е налице. Това уведомление обвързва длъжника и той не може да противопостави на цесионера възражения, че вземането, от което произтича задължението му, не е било предмет на цесията. Що се отнася до първия въпрос за това дали подаването на молба за конституирането като взискател на цесионера на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК, на мястото на цедента, представлява изпълнително действие, прекъсващо срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, то същият следва да се тълкува в смисъл дали това действие прекъсва погасителната давност, която е различна от срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Същият обаче не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване, тъй като съставът на въззивния съд е приел, че за всички вземания по изпълнителния лист е приложима давността по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, основаваща се на силата на пресъдено нещо, с каквото се ползва заповедта за изпълнение, в какъвто смисъл има и практика на ВКС (определение № 214/15.05.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 1528/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.). Тази давност не е изтекла момента на сключването на споразумението от 26.05.2017 година. Същото прекъсва давността за цялото вземане по реда на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, а от този момент нататък не тече за цялото вземане, а само за съответната месечна вноска, считано от датата на падежа на същата, като за останалата част от вземането давност не тече, като не е изтекла към момента на предявяването на иска. Същевременно по отношение на това дали е приложимо правилото на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД към вземания установени със заповед за изпълнение не е поставян правен въпрос в изложението на Д. А. М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и съдът не може да се произнася с оглед на евентуален такъв. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. А. М. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Д. А. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 593/23.12.2020 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 2343/2020 година по подадената срещу него от Д. А. М. касационна жалба с вх. № 265 389/12.02.2020 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Д. А. М. ще трябва да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място] сумата от 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8, във връзка с ал. 3 от ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение