Определение № 182 от 24.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 43/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 803 от 20.06.2019г. постановено по гр.д. № 576/2019г. на Пловдивски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 404 от 26.11.2018г. по гр.д. № 16873/2017г. на Пловдивски районен съд и делото е върнато на същия съд за постановяване на решение по предявения иск. С обезсиленото първоинстанционно решение е отхвърлен предявения от У. Н. А. против А. Д. К. отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик на 1/24 ид.ч. от сграда с идентификатор **** със застроена площ 59 кв.м., с предназначение сграда за търговия, разположена в поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], на [улица]. Касационната жалба е подадена от ответника по иска А. Д. К. чрез пълномощника адв. М.. Поддържа се, че решението е неправилно. Претендира се допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК, както и с Решение № 94 от 13.07.2018г. по гр.д. №3120/2017г. на I г.о и Решение № 176 от 27.02.2017г. по гр.д. №1733/2016г. на II г.о. на ВКС. С писмен отговор ответникът по касационната жалба У. Н. А., представляван от адв. Х., взема становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищецът У. Н. А. е предявил против ответника А. Д. К., негов брат, иск за установяване, че е собственик на 1/24 ид.ч. върху процесната сграда в [населено място]. Твърди, че притежава посочената идеална част по наследство от майка си; ответникът притежава 9/24 ид.ч., а останалите 14/24 ид.ч. са собственост на брат им Ю. К.. През 2010г. ответникът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост по дарение, наследство и давностно владение върху цялата сграда, построена в южната част на поземления имот. Според ищеца, придобиване по давност на неговия дял не е осъществено, защото ответникът не е извършил никакви действия, с които да е отблъснал правата на другите двама съсобственици и да е превърнал държането на техните идеални части във владение за себе си. Отправеният петитум в исковата молба е да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 1/24 ид.ч. от сградата. От страна на ответника е заявено оспорване на иска с твърдение, че е придобил дела на ищеца от сградата чрез давностно владение, започнало през 2001г. В първото съдебно заседание районният съд е дал указания на ищеца „да преформулира петитума на исковата молба в съответствие с твърденията в обстоятелствената част на същата, с които се отрича основанието, на което ответникът К. е придобил 1/24 ид. част, за която се твърди, че е собственост на ищеца“, като е определил срок за това до датата на следващото съдебно заседание. В изпълнение на тези указания в следващото съдебно заседание ищецът е заявил искане да се признае за установено, че ответникът не е собственик на 1/24 ид. част от процесната сграда. Съдът е приел, че изявлението е „неразделна част от исковата молба“ и е допълнил указанията си относно разпределението на доказателствената тежест. С постановеното решение по делото първоинстанционният съд се е произнесъл по „преформулирания“ отрицателен установителен иск за отричане правата на ответника. Преценявайки така извършените процесуални действия, въззивният съд е намерил постановеното решение на първата инстанция за недопустимо като постановено по непредявен иск. Посочил е, че нередовност на исковата молба не е била налице и изпълнението на незаконосъобразните указания за „преформулиране“ на петитума, без има нередовност на исковата молба и без да е заявено изменение на иска, е довело до промяна на търсената от ищеца защита и до подмяна на предмета на спора - от установяване правото на собственост на ищеца към отричане правото на собственост на ответника. Заявената с исковата молба воля на ищеца е не само да отрече правата на ответника, но и да установи своите. С оглед на това Пловдивски окръжен съд е постановил обезсилване на първонстанционното решение и връщане на делото на районния съд за постановяване на решение по предявения иск. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. На първо място, касаторът не е формулирал правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, който да е разрешен в обжалвания акт и да е определящ за изхода на спора. А липсата на такъв въпрос е достатъчна, за да бъде отказано допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГК. В изложението са развити доводи, че въззивният съд, като е констатирал нередовност на исковата молба, е следвало да я остави без движение и да даде на ищеца срок за отстраняването им и едва при неизпълнението им би могъл да обезсили първоинстанционното решение. От тези съображения може да бъде изведен въпросът за задълженията на въззивния съд при констатирана от него нередовност на исковата молба. Този въпрос е неотносим към спора. В случая Пловдивски окръжен съд не е констатирал нередовност на исковата молба, а напротив, приел е, че исковата молба е била редовна, а първоинстанционният съд погрешно е съзрял нередовност и е дал неправилни указания на ищеца, които са довели до промяна предмета на спора и до произнасяне по непредявен иск. С оглед на това не е налице противоречие с указанията в Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.5, в Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК и в Решение № 94 от 13.07.2018г. по гр.д. №3120/2017г. на I г.о., тъй като те касаят установена от въззивния съд нередовност, каквато в случая липсва. Второто приложено решение - № 176 от 27.02.2017г. по гр.д. №1733/2016г. на II г.о. също е неотносимо към спора - то е постановено по въпроса за правния интерес от отрицателен установтелен иск за собственост на терен, който прилежаща част към самостоятелен обект на собственост. Този проблем няма отношение към решаващите съображения на съда за постановеното обезсилване на първоинстанционното решение. Предвид изложеното е видно, че не се установяват предпоставки за допускане на касационно обжалване и такова следва да бъде отказано. Ответникът претендира разноски, но не е представил доказателства за направени такива в настоящето производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.