Определение № 622 от 23.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 623/2011 г.

Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], обл.Д. и П. Й. Й. срещу въззивно решение № 44 от 08.03.2011 г. по в.т.д.№ 26/2011г. на Варненския апелативен съд. С последното е потвърдено решение № 70 от 17.05.2010 г., поправено с решение от 15.11.2010 г., постановено по т.д.№ 222/2009 г. от Добричкия окръжен съд в частта, с която по иск с правно основание чл.422 ГПК, предявен от [фирма], [населено място] е признато за установено съществуването на вземането му в размер на 111 207.24 лв. по запис на заповед от 01.06.2006 г. с падеж 30.11.2006 г., издаден от първия и авалиран от втория касатор, за която сума на основание чл.417, т.9 ГПК на ищеца е издадена заповед за изпълнение № 69 от 07.07.2009 г. по ч.гр.д.№ 161/2009г. по описа на Районен съд-Каварна за солидарното осъждане на касаторите – ответници, като менителнично задължени лица по запис. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване обосновават с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответната страна [фирма] не е изразила становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел, че при липсата на спор между страните относно наличието на каузално правоотношение между тях като причина за издаване на менителничния ефект, обстоятелството, че съобразно счетоводните записвания и на двамата търговци към настоящия момент задълженията на издателя му надвишават по размер сумата, за която се е задължил обуславя извод, че не е налице погасяване на задължението му чрез плащане. Съдът е обсъдил и релевираното след срока по чл.376 ГПК възражение като относимо към действителността на записа на заповед и на неговата годност да материализира парични притезания, но е приел, че сочените дефекти – поправката на падежа от 15.06.2006 г. на 3011.2006 г., така както е направена, не се отразява на редовността от външна страна на менителничния ефект. Посочено е, че същата /поправката/ би била релевантна в хипотезата на чл.530 ТЗ, твърдения в какъвто смисъл ответниците изобщо не са изложили пред първата инстанция. Потвърдено е като допустимо и правилно решението, постановено на основание чл.247 ГПК по съображения, че окръжният съд е допуснал техническа грешка в индивидуализацията на записа на заповед от 01.06.2006 г., като с решението си по иска по чл.422 ГПК се е произнесъл именно относно вземането, предмет на ч.гр.д.№ 161/2009 г. на КРС, дължимо по запис на заповед с падеж – 30.11.2006 г. Касаторите въвеждат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1./ Засяга ли се действителността на менителничния ефект от извършеното в него зачеркване и добавка в падежа, без отбелязване кога и от кого е направено; 2./ Има ли значение датата на предявяване на записа на заповед при колизия на падежи – първоначален и подправен; 3./ съставлява ли очевидна фактическа грешка противоречието между изложените факти, касаещи падежа не само в диспозитива, но и в описания в мотивите на съдебния акт предмет на делото. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките да допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Първият от формулираните в изложението правни въпроси има определящо значение за изхода на делото и отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице въведената от касатора допълнителна предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговорът на така зададения въпрос се съдържа в разпоредбата на чл.530 ТЗ, от тълкуването на която се налага извода, че след като същата урежда отговорността на менителничното задължение според това дали изменението в документа е извършено преди или след подписването му, че законът не отрича редовността на менителничния ефект, когато чрез поправката не е заличен съществен него реквизит, какъвто е и разглеждания случай. Нормата на чл.530 ТЗ е ясна и не се нуждае от тълкуване - в случай на изменение на текста на менителницата лицата, подписали след изменението, са задължени при условията на изменения текст, а подписалите преди изменението - според първоначалния текст. Доколкото възражението, основано на цитирания текст е неотносимо към редовността на ефекта от външна страна, то релевирането му след срока по чл.376 ГПК във връзка с изтекла според касаторите погасителна давност, считано от първоначално посочения в ефекта падеж правилно не е било обсъдено с решението. Вторият от поставените въпроси не поставян на обсъждане от въззивния съд и поради липсата на произнасяне по него следва да се приеме, че не отговаря на основото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, Доколкото обаче същият е функционално обусловен от отговора на първия въпрос, то по изложените по него съображения настоящият състав намира, че и той също не обосновава довод за приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос, макар и да има обуславящо значение за правилното разрешаване на делото, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, според която очевидна фактическа грешка е налице тогава, когато отстраняването й не се изразява в постановяване на ново решение като резултат на решаваща мисловна дейност на съда, а се поправя допусната техническа грешка, която може да се изрази, както е в конкретния случая, в пропуска на първоинстанционния съд да отрази в диспозитива на съдебния акт формираната в решаващите му мотиви воля. Именно в посочения смисъл е и постановеното от въззивния съд решение, с което като е съобразен очертания в първоинстанционното решение предмет на делото – вземане на ищеца като поемател по запис на заповед, издаден на 01.06.2006 г. за сумата 111 027.24 лв. и с падеж 30.11.2006 г. /л.122/, е приел, че с постановеното на 15.11.2010 г. съдът не е формирал нов, различен от направения с поправеното решение извод, а е отстранил очевидна фактическа грешка, а то важи с обратна сила и заедно с поправеното решение представляват едно цяло. Поставеният въпрос не е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради яснотата на правните норми и правилното му разрешаване от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение