Определение № 491 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1867/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Й. Г. и Г. К. Г. срещу въззивно решение № 682 от 24.01.2020 г. по гр.д. № 1272 /2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявения от В. С. М. срещу жалбоподателите иск с правно основание чл.108 ЗС, че В. С. М. е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], състояща се от 262 кв.м., означена с букви А-Б-В-Г-А на комбинирана скица към СТЕ и жалбоподателите са осъдени да предадат на В. С. М. владението върху нея, както и да заплатят на ищеца разноски по делото. Насрещната страна В. С. М. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за защита на право на собственост, за който не съществува ограничение за касационно обжалване. От правна страна въззивният съд е приел следното: Ищецът се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на земеделска реституция - правото на ищеца е възстановено с решение на ОСЗГ „П.“ от 11.08.2006 г., влязло в сила на 06.11.2006 г. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на въззивниците, че реституционната процедура не е завършена поради това, че към решението на ОСЗГ не е издадена скица. Въззивният съд е приел обратното - че процедурата по възстановяване на земеделска земя е завършена. Въззивният съд е приел, че възстановеният на ищеца имот е достатъчно добре индивидуализиран в решението на ОСЗГ – посочени са площ, местоположение, категория, номера на съседните имоти. Въззивният съд се е позовал на съдебна практика, в която е прието, че ако в решението на органа по възстановяване на собствеността възстановеният имот е достатъчно добре индивидуализиран, то липсата на издадена скица не води до извод за незавършена реституционна процедура. Въззивният съд е приел и че въз основа на влязло в сила решение по административно дело № 492 /2007 г. на АССГ, оставено в сила с решение на ВАС (по адм. д. № 3819 /2009 г. на IV отд.), с което е уважена жалба на ищеца срещу ОСЗГ за мълчалив отказ да издаде скица, ОСЗГ е издала скица по чл.18ж ППЗСПЗЗ. Въззивният съд е намерил възражението на ответниците за осъществен фактически състав по § 4а ПЗРЗСПЗЗ за неоснователно. По делото е представен единствено оценителен протокол по § 5,ал.3,т.1 и 2 ППЗРППЗСПЗЗ, с който е определена цена за изкупуване и нотариален акт за собственост на недвижим имот от 03.06.1994 г. Въззивният съд е приел, че съгласно приетото с ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Тъй като и двете страни в процеса се легитимират с документи за собственост (решение на ОСЗГ и констативен нотариален акт), доказателствената тежест при оспорване следва да се разпредели по общото правило на чл.154,ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право. Тъй като ищецът е оспорил придобивното основание на ответниците, именно те носят доказателствена тежест за соченото от тях придобивно основание по § 4а ПЗРЗСПЗЗ. С оглед на това и на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ответниците не са доказали наличие на предпоставки по § 4а ПЗРЗСПЗЗ по отношение на техните праводатели, следователно не са били налице пречки за възстановяване на процесния недвижим имот на ищеца. Д., че е невъзможно обособяването на процесната реална част е възприет от въззивния съд за ирелевантен, тъй като не се касае за разделяне на съществуващ имот, а ищецът претендира, че е собственик на реална част от процесния недвижим имот, която реална част е включена във възстановения на ищеца имот с решението на ОСЗГ. Възражението за изтекла в полза на ответниците придобивна давност е прието от въззивния съд за неоснователно, защото от момента на приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ (11.08.2006 г.) до датата на подаване на исковата молба 19.04.2016 г. не е изтекъл 10 годишния срок по чл.79,ал.1 ЗС. В представеното изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателите извеждат материалноправните въпроси: · Приложима ли е постановката на ТР № 9 /2012 г. на ОСГК на ВКС за недопускане възможност за оспорване правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС, когато е налице изначална и очевидна липса на легитимация по отношение на това право, особено в контекста на най - важната предпоставка за уважаване на иск по чл.108 ЗС – ищецът да докаже при условията на пълно и главно доказване да е собственик на претендирания имот? Жалбоподателят твърди, че е налице основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросът не е обуславящ, защото както беше посочено по-горе, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал твърдението си, че правото му на собственост е възстановено по реда на ЗСПЗЗ. Видно от изложеното по-горе и в съответствие с посоченото ТР въззивният съд е приел също, че ответниците са се позовали, но не са доказали, че в полза на техните праводатели е осъществен фактическият състав на изкупуване по § 4а ПЗРЗСПЗЗ (за втората ответница не е доказано да е придобила на каквото и да било основание права върху процесния имот, тъй като не е страна по договора за придобиване на право на собственост и той не е сключен по време на брака). · Дали въззивният съд не се е съобразил с доказателствената сила на нотариалния акт в частта на удостоверението от нотариуса действия – в случая, че са били представени описаните от него документи, което жалбоподателят твърди, че е в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 11 /2012 г., ОСГК на ВКС? Въпросът не е обуславящ, изводът на съда, че ответниците не са доказали осъществяване на фактически състав по § 4а ПЗРЗСПЗЗ по отношение на техните праводатели, не е основан на извод, че пред нотариуса не са представени описаните в констативния нотариален акт документи (в к.н.а. на л.67 по делото на СРС са описани: оценителен протокол, скица на имота с посочен №, удостоверение с посочен №, писмо с изх. № и уведомително писмо с №, от които не могат да бъдат направени изводи за тяхното съдържание). Изводът на въззивния съд е основан на извод, че при възникналия спор за собственост между страните и тъй като и двете страни се легитимират с документи за собственост, съгласно приетото ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС ответниците е следвало да докажат по делото твърдяното от тях право, но не са представили по съдебното дело доказателства за осъществяване на фактически състав по § 4а ПЗРЗСПЗЗ по отношение на техните праводатели, с изключение на оценителен протокол. Т.е. че при спор за собственост и тежест за доказване ответниците не са представили доказателства пред съда, от съдържанието на които той да може да направи фактически и правни изводи за твърдяното от тях право. Разрешението на въззивния съд е в точно съответствие с приетото в посоченото ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС. · Може ли да бъде предмет на съдебна защита „реална част“ от недвижим имот когато същата е маломерна предвид ограниченията на чл. 7 ЗСПЗЗ, респ. чл.72 ЗН и чл.19 ЗУТ и не може да обособи самостоятелен имот, нито да бъде придадена към друг съществуващ такъв? По този въпрос жалбоподателят твърди, че е налице основание по чл.280,ал.1,т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона. Въпросът е обуславящ, тъй като въззивният съд го е разгледал по довод на жалбоподателите, но е в точно съответствие с установената съдебна практика, която приема, че собственикът има право да защитава с иск за собственост всяка реална част от своя имот, върху която ответникът оспорва правото му или която ответникът владее без правно основание. Поради това настоящият състав намира, че няма съмнение за недопустимост. По този въпрос ВКС последователно разглежда искове за защита на реална част от недвижими имоти (например решение № 110 от 20.06.2019 г. по гр.д. № 3890 /2018 г., на І г.о. на ВКС и по-късно постановеното ТР № 8 / 23.02.2016 г. по тълк.д. № 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС. · За признаване правните последици на решение за възстановяване право на собственост по реда на ЗСПЗЗ, въпреки липса на задължителната съгласно изричния текст на чл.18ж ППЗСПЗЗ скица, единствено след издаването на която може да се приеме валидно приключване на административното производство? Въпросът не е обуславящ, въззивният съд е приел, че след издаване на решението на ОСЗГ въз основа на влязло в сила решение по административно дело ОСЗГ е издала скица по чл.18ж ППЗСПЗЗ към решението си за възстановяване на правото на собственост на ищеца върху земеделския имот, част от който е процесната реална част. От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът претендира присъждането на адвокатски хонорар по чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер на 600 лева, чието уговаряне е удостоверено с представен договор за правна защита и съдействие от 26.06.2020 г. Искането му е основателно. Воден от изложеното настоящият състав