Определение № 50690 от 12.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 149/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. П. С. – ответник и Д. П. С. – трето лице помагач на страната на ответника срещу решение №186 от 23.07.2021 г. по в.т.д.№369/2020 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №23 от 21.03.2019 г. по т.д.№98/2017 г. на ОС Ловеч, с което на основание чл.422 от ГПК е признато за установено, че С. П. С. в качеството си на авалист дължи на ищеца „Панацея“ ООД сумата от 55 498 лв. по запис на заповед от 27.06.2016 г., издаден от „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, ведно със законната лихва от 14.08.2017 г., както и сумата от 4379.22 лв. разноски, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, по ч.гр.д.№432/2017 г. на РС Луковит. В жалбите се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложения по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Налице ли е формален недостатък на менителничния ефект, когато в същия липсват безусловно обещание на издателя да плати определена сума пари и подпис на издателя и това води ли до нищожност на менителничния ефект. 2. Недействително ли е задължението на авалиста по един нередовен от външна страна запис на заповед. 3. Допустимо ли е да се извеждат по тълкувателен път констатации за наличие на някои от задължителните реквизити на записа на заповед и достатъчно ли е правната фигура на издателя на менителничния ефект да се обвързва с авалиста по пътя на тълкуване на записа на заповед. 4. Налице ли са предвидените в чл.535, т.4 и т.6 от ТЗ реквизити „място на издаване“ и „място на плащане“, ако в записа на заповед е посочен само градът на издаване и нищожен ли е запис на заповед при липса на посочена банкова сметка при липса на място на плащане. 5. При недоказано каузално правоотношение може ли да се ангажира отговорността на авалиста. Спрямо петия от въпросите се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите – че са решени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касация „Панацея” ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед притежава всички предвидени в разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити и е редовен от външна страна, като по делото се спори единствено дали са налице реквизитите място на плащане и място на издаване. Счел е, че е посочено мястото на плащане и банковата сметка, по която да се плати - относно банковата сметка, издателят и поръчителят са се подписали под текст „банковата сметка, която ни е известна”, а относно мястото на плащане в записа на заповед е посочено [населено място], което е достатъчно, тъй като съгласно правната теория и съдебната практика достатъчно е посочването на населеното място, без да е задължително да се уточняват улица и номер. За пълнота е изразил становище, че в записа на заповед, след името на издателя е посочен административен адрес, който адрес е посочен и след името на поръчителя, а съгласно чл.536 ал.3 от ТЗ запис на заповед, в който не е посочено мястото на издаване, се смята за издаден в мястото посочено до името на издателя. Изложил е съображения, че задължението на авалиста има самостоятелен характер спрямо задължението на издателя на менителничния ефект, поради което възраженията на ответника в качеството му на авалист относно каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, не могат да бъдат противопоставени на приносителя на менителничния ефект. В тази връзка е намерил и че възраженията за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на ищеца при издаването на записа на заповед и сключването на договора за доставка на семена за посев от 02.02.2016 г. по повод на който е издаден същият и който се явява каузалното правоотношение, не са конкретизирани, няма представени па делото доказателства по твърденията на ответника, че е платил изцяло продажната цена на няколко пъти, както и няма ангажирани доказателства за лошо качество на доставените семена, още повече съгласно разпоредбата на чл.197 ал.1 от ЗЗД възражението за некачествено изпълнение на договора е допустимо да бъде предявено в 6-месечен срок от доставката и този срок е преклузивен. Настоящият състав намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, първи, втори и трети от формулираните от касаторите въпроси, не са обусловили правната воля на съда. По посочените въпроси /първи и трети от които са поставени във връзка с наведените едва в касационната жалба доводи относно липсата на представителна власт на лицето, подписало за издател, процесния запис на заповед, а втори е израз на поддържаната от касаторите, но невъзприета от съда теза, за нередовност на процесния запис на заповед/, липсва произнасяне в обжалваното решение, поради което и поради липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не следва да се допусне и по останалите въпроси. Формулираният четвърти въпрос е зададен в контекста на твърденията на касаторите за липса на посочен точен адрес в менителничния ефект, респективно за недостатъчна индивидуализация на мястото на плащане и на мястото на издаване, приравнима на липса на реквизити по смисъла на чл.535, т.4 и т.6 от ТЗ. Посоченият въпрос е обусловил правната воля на съда, но не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Настоящият състав споделя напълно практиката на ВКС, формирана с решение №21 от 4.07.2014 г. по т.д.№1348/2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, според която законодателят не е дал определение за „място на плащане“ и „място на издаване“, но очевидно приравнява съдържанието, обозначаващо „място на издаването, респ. плащането“, със съдържанието, обозначаващо „местожителство“ на лицето - издател, а „местожителство“, съгласно чл.7 от ЗЛС /отм./ и чл.19, ал.1 от Наредба за гражданското състояние /отм./ е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище /така, вкл. обосноваване с историческо тълкуване, предвид настоящото съдържание на ЗГР - особено мнение към решение №225/28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012 г. на ВКС, II т. о./. Приравняването е логически оправдано и от факта, че за заместител на липсващото място на плащане се възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжник по задължението, основно в чийто интерес би било невъзникване правните последици на абстрактната сделка, предвид недействителност на менителничния ефект и който безспорно е в известност на собственото си местожителство. Към разбирането, че под „място на плащането“ и „място на издаването“ следва да се разбира само населеното място, където следва да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записа на заповед, както и че в обхвата на тези реквизити не попадат индивидуализиращите данни от територията на съответното населено място - улица, номер на сграда, етаж, апартамент - се придържа и правната теория. Не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и по отношение на последния от въпросите на касаторите, свеждащ се до въпросите относно предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и относно възраженията на авалиста, основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение. По тези въпроси е формирана константна, вкл. и задължителна практика на ВКС, съобразно която в производството по установителния иск, предявен по реда чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Възражения, основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение, са допустими от страна на авалиста, когато той е и страна по каузалното правоотношение и когато е налице недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право - при знание на поемателя по запис на заповед за съществуването на относителни възражения на издателя на ефекта като длъжник по каузално правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което поемателят е кредитор. Наличието на визираната практика на ВКС изключва бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и тъй като при постановяване на решението въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените то ВКС разяснения, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора всеки от касаторите дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на по 5267.86 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,