Определение № 3429 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3835/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 13511 от 09.06.2023 г., подадена от “Влаев и син” ЕООД чрез адвокат Г. И. от САК, срещу въззивно Решение № 697 от 26.05.2023 г. по в.гр.д.№ 2682/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав. Подаден е отговор на касационната жалба от насрещната страна “Водоснабдяване и канализация” ЕАД, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждането на разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е обезсилено Решение № 261377 от 21.04.2022 г. по гр.д.№ 9953/2020 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 11 състав, и е прекратено производството по делото като недопустимо. Прието е, че “Влаев и син” ЕООД е предявил срещу “Водоснабдяване и канализация” ЕАД отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК относно собствеността на поземлен имот с идентификатор 68134.4093.3084 по КККР с площ от 1 797 кв.м. Преценявайки допустимостта на претенцията, САС е посочил, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът извежда своя интерес да предяви иска първо от невъзможността да постигне промяна в регулационния и застроителен план, а на следващо място - от обстоятелството, че правото на собственост на “Водоснабдяване и канализация” ЕАД не е признато с влязло в сила решение и може да бъде оспорвано (тъй като не е било предмет на приключилото между същите страни дело по ревандикационната претенция, предявена от “Влаев и син” ЕООД). Въззивният съд е приел, че от твърденията в исковата молба може да се направи извод, че с предявения иск “Влаев и син” ЕООД цели да придобие възможност да реализира промяна в регулационния и застроителния план, която процедура, инициирана от него, е била преустановена поради възражението на “Водоснабдяване и канализация” ЕАД и правото на собственост, което това дружество му противопоставя. Прието е, че в този случай ищецът има интерес от съдебно решение, с което да се отрича не правото на собственост на другия правен субект, а да се потвърди неговото субективно материално право. Само в този случай той ще може да постигне твърдяната в исковата молба цел. На следващо място, в исковата молба е посочено, че предявяването на отрицателния установителен иск е за да се въведе като предмет в гражданския процес правото на собственост на ответника - т.е. само и единствено той да доказва юридическите факти, от които произтича твърдяното от него право на собственост. Прието е, че това отрича наличието на правен интерес от търсената защита. Според въззивния съд “Влаев и син” ЕООД би обосновал правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, ако се легитимираше с документ за право на собственост върху процесния имот (констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка) и при оспорване от страна на ответника и възникване на конкуренция на права, би могъл да избере защита чрез него. Прието е, че уважаването на отрицателния установителен иск няма да доведе до правни последици в патримониума на “Влаев и син” ЕООД, а именно възникване на субективно материално право на собственост или на защита на съществуващо такова. В случая, с предявения отрицателен установителен иск не се брани право на ищцовото дружество, защото това, произтичащо от договор за покупко-продажба върху процесния имот е отречено със сила на пресъдено нещо по предявения ревандикационен иск между същите страни. Дори и в случай на възможност да се придобие имот на оригинерно основание, за жалбоподателя няма правен интерес от отрицателен установителен иск, доколкото заявеното от него добросъвестно владение няма да доведе до придобиване на правото на собственост при отричане правото на ответника. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли ищецът интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато твърди, че има възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече претендираните от ответника права; 2. Необходимо условие ли е снабдяването с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът твърди, че след отричането правото на ответника ще придобие имота по давност; 3. Длъжен ли е съдът при преценката за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, да се основе на анализ на всички данни, съдържащи се в събраните по делото доказателства, т.е. на обсъждане поотделно и в тяхната съвкупност на всички събрани по делото доказателства, при което да посочи кои факти приема за установени, а кои - не, въз основа на кои доказателства, като изложи и съображенията, поради които не възприема съдържащите се в част от събраните доказателства данни. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК; втори въпрос – в противоречие с Решение № 68 от 24.07.2018 г. по гр.д.№ 2767/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 63 от 24.06.2020 г. по гр.д.№ 2763/2019 г. на ВКС, І г.о.; трети въпрос – в противоречие с Решение № 54 от 08.08.2014 г. по търг.д.№ 3035/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 36 от 24.03.2014 г. по търг.д.№ 2366/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о. Въпроси №№ 1 и 2 от изложението нямат обуславящо значение по смисъла на разясненията по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, направени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което не представляват общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая, видно от текста на исковата молба и уточнението й, направено с молба вх.№ 285055 от 09.11.2020 г., ищецът е обосновал правния си интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост с твърдението, че през 2014 г. е установил фактическа власт и, бидейки добросъвестен владелец, е придобил правото на собственост върху процесния имот на оригинерно основание - придобивна давност, чийто 5-годишен срок е изтекъл преди предявяването на исковата молба. Доколкото ищецът се позовава на наличие на самостоятелно вещно право върху имота, а не на възможността да го придобие, поставените въпроси, основани на третата, а не на първата от хипотезите, обуславящи правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, се явяват необуславящи изхода на спора. Въпрос № 3 също не представлява общо основание за допускане на обжалването. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; материално- или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Обсъжданото питане обобщава оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата и формиране на фактическите изводи на въззивната инстанция и в този смисъл имат значението единствено на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане по същество е недопустимо в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Независимо от горното, съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивния акт. Съпоставката между мотивите на въззивния съд – от една страна, а от друга – текста на исковата молба и уточнението й, направено с молба вх.№ 285055 от 09.11.2020 г., налага извод, че отсъства каквото и да е обсъждане на твърдението, че ищецът е придобил правото на собственост върху имота преди предявяването на исковата молба. Както се посочи по-горе, съобразно т. 1 от ТР по тълк.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице на първо място, когато ищецът твърди, че притежава самостоятелно право, което се оспорва. В този смисъл липсата на обсъждане дали това твърдение е подкрепено от събраните по делото доказателства, респ. – липсата на преценка за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск в контекста на тази хипотеза, обективират явно нарушение на правилото по чл. 12 ГПК в квалифицирана степен, обосноваваща допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При допускане на обжалването касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 291,10 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия