Определение № 3100 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3745/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу въззивно решение № 4548 от 10.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 202/2025 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20629 от 14.11.2024 г. по гр. д. № 10533/2024 г. на Софийския районен съд в частта му, с която касаторът е осъден на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати на Е. А. К. сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и неудобства, вследствие от настъпил на 29.12.2023 г. инцидент, причинен при подхлъзване поради непочистен лед и падане, на площада пред Националния дворец на културата в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 29.12.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. От събраните по делото писмени доказателства и показанията на свидетеля очевидец И. М., както и от заключението на назначената съдебномедицинска експертиза е установено, че на 29.12.2023 г., около 12:00 ч. – 12:30 ч. ищцата в първоинстанционното производство Е. К. е претърпяла травматично увреждане от подхлъзване на скреж или тънък лед на площада пред НДК в гр. София. При инцидента същата е получила мозъчно сътресение, травма на китката и контузия на долната част на гърба. Вечерта на 29.12.2023 г. на ищцата й прилошало и загубила съзнание. С линейка на бърза помощ тя е закарана във Военномедицинска академия, където е приета за лечение до 31.12.2023 г. Търпяла е болки и страдания, като възстановителният период е бил от 7-10 дни до 3-4 седмици за мозъчното сътресение. Лекувана е консервативно и към момента на прегледа от вещото лице е напълно възстановена, няма остатъчни увреждания. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на ответника са налице, тъй като същият не е изпълнил задължението си за поддържане на площада пред НДК, който е публична общинска собственост, в състояние, отговарящо на изискванията на движението, в т.ч. полагане на дължимата грижа за снегопочистване и осигуряване на безопасно придвижване на пешеходците. По силата на чл. 11, ал. 1 от Закона за общинската собственост, общината е длъжна да управлява имотите и вещите – общинска собственост, в интерес на населението, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. С оглед на това е направен извод, че е налице противоправно бездействие от служителите на ответната община по поддържането на процесния общински терен, довело до неизпълнение на задължението за поддържане в състояние, отговарящо на изискванията на движението, в т.ч. полагане на дължимата грижа за снегопочистване и осигуряване на безопасно придвижване на пешеходците, което е основание за ангажиране нейната гаранционно-обезпечителна отговорност при условията на чл. 49 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид вида и тежестта увреждането, възрастта на пострадалата /58 години/, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, интензивността на търпените болки и страдания от ищцата /физически и психически/, както и тяхната продължителност, в т.ч. продължителността на възстановителния период, търпените неудобства в ежедневието и бита, емоционален дискомфорт от промяна начина на живот за периода на възстановяване, тревожност и страх от ходене по улиците, а от друга страна – липсата на трайни последици за здравето, възстановеното й здравословно състояние, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, както и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение, като е приел, че справедливото обезщетение за причинените й неимуществени вреди е в размер на 5000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви и да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с въведените от страните правно релевантни факти; 2. Допуска ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и постановява ли необосновано решение съдът, когато формира фактически изводи по обстоятелства, изискващи специални знания (напр. метеорологични условия като заледяване), въз основа на предположения и вероятности, без да назначи съдебно-техническа експертиза по реда на чл. 195 ГПК, въпреки наличието на противоречиви данни по делото, и представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд на надлежно заявени възражения за такава необоснованост и липса на експертиза; 3. Нарушен ли е принципът на равенство на страните в процеса, като съдът е кредитирал изцяло свидетелски показания, основани на предположения и субективни възприятия, които пряко подкрепят твърденията на ищеца в исковата молба, без да изиска допълнителни обективни доказателства в подкрепа на тези твърдения, поставяйки ответната страна в неравностойно положение по отношение на доказването на фактите; 4. Допустимо ли е да се ангажира отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за състояние на тротоар, ако не е установено конкретно виновно бездействие на конкретен служител или орган на общината, а заключението се основава на обща презумпция за неизпълнение на задължения за поддръжка, без да са представени доказателства за конкретно възложено задължение и неизпълнението му; 5. Противоречи ли на правилата за доказване и принципа за съдийско убеждение съдебното решение, което приема за безспорно установени релевантни за спора факти (като механизма на спъване и конкретната причина за падането на ищеца) въз основа на свидетелски показания, които съдържат само предположения и догадки на свидетеля, без същият да е пряк очевидец на събитието и без тези твърдения да са подкрепени от други преки и категорични доказателства. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Е. А. К. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първите три поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. В случая Софийският градски съд е дал вяра на показанията на свидетеля И. М., доколкото същите са ясни, убедителни, житейски логични и обективни, тъй като са изградени на преките му възприятия и не се опровергават от останалия доказателствен материал по делото, включително от заключението на приетата съдебномедицинска експертиза. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос, тъй като същият е разрешен в т. 7 от ППВС № 7/1959 г., в която е прието, че държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Според ППВС № 9/1966 г. отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата. Вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждане, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила, и от характера на възложената работа. В случая по делото е установено, че инцидентът, при който е пострадала ищцата, е настъпил на площад, който е със статут на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗОбС, а задължението да поддържа общинската собственост в безопасно и годно за използване състояние е на общината - чл. 11, ал. 1 ЗОбС, чл. 31 ЗП, чл. 167, ал. 1 ЗДвП. Налице е уредено в закон задължение, неизпълнението на което според установената практика на ВКС е достатъчно основание за ангажиране отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД, независимо дали бездействието е на нейни служители или на трето лице, на което е възложено изпълнението му. Последният поставен въпрос по своята същност представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и не е основание за допускане на касационно обжалване. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно това основание, които по отношение на поставените въпроси липсват. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа касаторът следва да заплати на адв. М. Д. Д. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 300 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,