Определение № 1376 от 01.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4169/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. И. С., чрез процесуален представител адв.С., срещу въззивно решение №257 от 10.06.2022г., постановено по в.гр.д.№217/2022г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение от 20.01.2022 г. по гр.д.№ 4082/2021 г. по описа на Районен съд – Плевен за отхвърляне на предявения от В. И. С. срещу „Стройко“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК. Жалбоподателят счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба В. И. С., чрез процесуален представител адв.Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Излага при условията на евентуалност доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. И. С. срещу „Стройко“ ЕООД установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК – за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника суми по изпълнителен лист от 18.07.2014г, издаден от СГС, І,ГО, 47 състав п о г..№16104/2007, представляващи 1/3 от 3360лв.-разноски по делото на СРС, 18420.98лв.- разноски пред въззивния съд и 1800лв.- разноски пред ВКС, поради изтекла погасителна давност. За да постанови този резултат, съдът е приел, че вземането на ответника срещу ищцата по изпълнителния лист не е погасено с изтичане на 5-годишен давностен срок, тъй като давността е прекъсната на основание чл.116,б.“б“ ЗЗД с предявяването на 06.06.2018г. пред СГС, от ответника-кредитор против ищцата-длъжник и нейните контрагенти, на конститутивен иск по чл.135 ЗЗД, за обявяването на относителната недействителност на договор за дарение, с който ищцата е прехвърлила на децата си недвижим имот. Въззивният съд е посочил, че настоящият казус е типичен пример за значението и целта на иска по чл.135 ЗЗД, тъй като от данните в изпълнителното дело се установява, че кредиторът не е предлагал изпълнителни способи паради липса на длъжниково имущество и единственият начин да се осигури такова е чрез „Павловия иск“, който по правната си същност е отменителен иск. Въззивният съд тълкувайки разпоредбата на чл.135 от ЗЗД съобразно систематичното място в нормативен акт /ЗЗД/, с оглед съотношението с разпоредбите на чл.116 ЗЗД и чл.117 ЗЗД, и при съобразяване общите принципи на гражданското право и процес, приема, че с предявяване от кредитора на иск по чл.135 от ЗЗД / а също така и на иск по чл.134 от ЗЗД и по чл.56 от ЗН/ се прекъсва и спира давността относно вземането на кредитора, за обезпечаването на което се предявява съответният иск. Съдът е посочил, че възприемане на обратното становище, че тези искове нито спират, нито прекъсват давността, ще доведе до правен резултат, чрез който се толерира и облагодетелства неизправния и недобросъвестен длъжник и се дискриминира кредитора. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, по следните въпроси: 1/“Допустимо ли е разширително тълкуване на материалноправната норма на чл.11, б.“б“ ЗЗД, регламентираща прекъсването на погасителната давност?“; 2/“ Предявяването на иск по чл.135 ЗЗД прекъсва ли давността за вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор в производството по този иск?“. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият касационен състав намира, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория от поставените въпроси: “Предявяването на иск по чл.135 ЗЗД прекъсва ли давността за вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор в производството по този иск?“, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколко по поставения въпрос няма съдебна практика. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение