Определение № 50501 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1992/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. Б. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. П. М., срещу въззивно решение № 260064 от 06.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 260/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд, след отмяна на предходно въззивно решение от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане, е потвърдил решение № 457787 от 25.07.2018 г. по гр. д. № 89010/2017 г. на Софийския районен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от В. Т. Д. и Г. Т. Д. срещу К. К. Б. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответникът не е собственик на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 288 кв. м, съставляващ УПИ*, в кв. 24 по РП на [населено място], м. „ГГЦ З. В-17“, както и в частта, с която е отменен нот. акт № 47/2014 г. в частта, с която К. К. Б. е признат за собственик на 5/100 ид. части (съответстваща на разликата между 45/100 ид. части и 50/100 ид. части от правото на собственост) от описания недвижим имот. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че за ищците в първоинстанционното производство е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу ответника, който се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност върху спорната 1/2 ид.част от процесния поземления имот. Изложени са съображения, че за да настъпят последиците на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, следва да е налице постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено владение в продължение на десет години, каквото в случая от събраните по делото гласни и писмени доказателства не е установено. Ответникът е бил наемател на втория етаж от построената в поземления имот вътрешната къща, собственост на трето лице, като по делото липсват данни той да е упражнявал фактическа власт върху дворното място, извън необходимата за ползването на втория етаж на вътрешната къща по предназначение. С оглед на това съдът е приел, че в случая не е налице владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС на процесната идеална част от имота от ответника в продължение на десет години. В допълнение е посочено, че в представените по делото заявления до Столична община се съдържат признания за неизгодни нему факти, а именно, че към 2012 г. той не е упражнявал фактическа власт на половината от дворното място. По отношение на представеното по делото влязло в сила решение по чл. 75 ЗС е посочено, че то е постановено между различни страни и няма сила на пресъдено нещо спрямо ищците, още повече, че предмет на делото са били само вторият етаж и северната стая на първия етаж от вътрешната къща, но не и поземленият имот. Прието е също, че наличието на съсобственост върху дворното място не е пречка за уважаването на предявения иск, имащ за предмет идеална, а не реална част от него. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. „ Как следва да се обсъждат от съда събраните по делото доказателства и по-специално свидетелските показания при наличие на противоречие, както между показанията на различните групи свидетели, така и между тези показания и данните за правнорелевантните факти, съдържащи се в други доказателства“; 2. „Каква е възможността на гражданския съд да възприема писмени документи, приети като доказателство по делото, наказателни дела, а именно постановление за прекратяване на наказателно производство от 26.03.2009 г., без преписката да е инкорпорирана в гражданското дело“; 3.„Каква е възможността на гражданския съд да възприема писмени документи, приети като доказателство по делото, без да съобразява тяхната фактическа относимост, касателно множеството приложени приходни квитанции за платени данъци от ищците, чийто партиден номер не съответства на партидния номер на процесния имот - ателие в къща „Б“ и земя, посочена в приложената по делото данъчна оценка, тъй като същите са плащали за жилището си в сграда „А“ и прилежащата земя към нея“, и 4. „Как следва да се обсъждат от съда събраните по делото доказателства - свидетелските показания при наличие на жалба за лъжесвидетелстване по делото, по която има образувано производство“. Ответниците по жалбата В. Т. Д. и Г. Т. Д., представлявани от адв. М. Б., са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По поставените свързани въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика, който и не сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени и какви релевантни за спора факти са установени с тях. В случая гласните доказателства са събрани за установяване на факти относно осъществяваната през годините фактическа власт върху имота, респ. във връзка с направеното в отговора на исковата молба възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност, и обстоятелството, че същият не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Липсва противоречие на въззивното решение по поставените въпроси и с посочената от касатора многобройна практика на ВКС, който и не сочи конкретно в какво се изразява то. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да заплати на процесуалния представител на ответниците по касация адв. М. Т. Б. адвокатско възнаграждение в размер на 544,69 лв. за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,