Определение № 203 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 11/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 993 от 22.07.2022 г. по в. т. д. № 1087/2022 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2180 от 30.12.2021 г., постановено по гр. д. № 4898/2021 г. на Варненски районен съд. С последното са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу С. В. К. искове за установяване между страните на съществуването на вземания на банката за следните суми: 5 000 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта № 39 РКО-А0839/26.10.2005 г., изменен и допълнен с Анекс от 11.09.2007 г. и Анекс от 27.11.2008 г.; договорна лихва в размер на 2 834.83 лв., начислена за периода 27.10.2017 г. до 25.10.2020 г.; просрочена наказателна лихва в размер на 4 113.02 лв., начислена за периода от 27.10.2017 г. до 12.03.2020 г. и от 14.05.2020 г. до 25.10.2020 г.; законна лихва за забава в размер на 1.39 лв., начислена за периода 26.10.2020 г. до 27.10.2020 г.; разноски за връчване на покана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем в размер на 30 лв., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 13680/2020 г. на Варненски районен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.10.2020 г., до окончателното изплащане на задълженията, поради погасяването им по давност, която е започнала да тече след 31.03.2009 г. (крайния срок по договора), евентуално след 05.07.2011 г. (преустановяване ползването на картата от кредитополучателя). В касационната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорването на изводите на съда се основава на доводи, че тъй като към датата на сключване на договора за кредитна карта – 26.10.2005 г., в ЗЗП не е съществувала нито разпоредбата на чл. 143, т. 8а ЗЗП (създадена със ЗИДЗЗП, обн. ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г.), нито разпоредбата на чл. 143, ал. 2. т, 9 ЗЗП (създадена с измененията и допълненията на чл. 143 ЗЗП с § 15, т. 1 ЗР на ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.), то съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЗП уговорката в т. 36.1 от Общите условия за автоматично удължаване на срока за ползване и погасяване на овърдрафта по картовата разплащателна сметка не подлежи на преценка за неравноправност, а дори да се приеме противното, тази уговорка не е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП - не е във вреда на потребителя – кредитополучател, отговаря на изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Моли се за отмяна на въззивното решение и за уважаване на предявените искове, ведно с присъждане на сторените разноски при инстанционното развитие на производството. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, обосновани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Уговореното между страните автоматично подновяване на договора, сключен през 2005 г., влиза ли в противоречие с разпоредбата на чл. 143, т. 8а (сега т. 9) от ЗЗП, доколкото същата е приета едва със ЗИДЗЗП, обн. ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г.?; 2. Обоснована ли е приложимостта на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските кредити при наличие на детайлна уредба на материята в ЗЗП?; 3. Допустимо ли е проверката, която извършва съдът за съответствието на договора със законовите изисквания, да се основава на разпоредбите на действащите към настоящия момент разпоредби, а не предвид закона, който е действал към датата на неговото сключване? и 4. Предвид значението, което има всеки уговорен между страните по договор за банков кредит срок, какъв следва да е интервалът от време, включен в съдържанието на понятието „прекалено отдалечен от датата“, в случая – от датата, на която изтича срочният договор? В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Според касатора изводът на съда за изтичане срока на договора на 31.03.2009 г., при игнориране на приложимите Общи условия, в съдържанието на които ясно е предвидено автоматично удължаване срока за ползване на предоставения овърдрафт година за година при определени предпоставки, е в грубо противоречие със събраните по делото доказателства и води до очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по касация – С. В. К. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК изразява становище за недопускане на искания касационен контрол, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащо на касационно обжалване съдебно решение съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С посочената императивна разпоредба е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване – не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно допълнената с изречение второ разпоредба на чл. 113 ГПК (ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) образуваните дела от и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес, поради което в тези случаи се прилага правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК – необжалваемост пред ВКС на решения по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. В случая предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Първа инвестиционна банка“ АД искове попадат в приложното поле на чл. 113 ГПК предвид обстоятелството, че кредитът е отпуснат на физическо лице и не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, т. е. ответникът е потребител съобразно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Същевременно всеки един от обективно съединените искове е с цена до 5 000 лв., поради което и на посочените по-горе основания постановеното по делото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Неправилните указания на въззивния съд относно обжалваемостта на решението не създават за страните права, каквито законът не предвижда. Предвид изложеното касационната жалба не подлежи на разглеждане, а образуваното по нея производство следва да бъде прекратено. При този изход по делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 900 лв., представляваща надлежно уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, съгласно договор за правна защита и съдействие от 13.12.2022 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение