Определение № 1002 от 01.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 142/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „АЖД-АГРО“ ЕООД против определение №3279/19.11.2025 г., постановено по т.д. №1520/2025г. по описа на ВКС, ІІ т.о., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба против решение №78/18.04.2025 г. по в.гр.д. №69/2025 г. на Окръжен съд-Ловеч. Жалбоподателят твърди, че атакуваното определение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Не споделя изводите на съда, че настоящият правен спор следва да се разглежда като търговски. Счита, че разглеждането му следва да бъде осъществено по общия гражданскоправен исков ред, тъй като правоотношенията между страните са единствено гражданскоправни – делото е образувано по иск по чл.410, ал.1, т.3 КЗ за възстановяване на сума, изплатена на застрахованото лице като застрахователно обезщетение, предявен от застрахователното дружество срещу субект, сочен като делинквент и явяващ се трето лице за евентуално възникналото между страните по застрахователния договор правоотношение. Намира за неправомерно и противоречащо на принципа за правната сигурност в процеса, че за първи път пред касационната инстанция се променя характерът и видът на воденото производство, че се игнорира съдържанието на въззивното решение, в което изрично е посочено, че същото подлежи на обжалване. Счита, че неправилно определена цената на иска, тъй като общата претендирана сума е в размер на 21 728.90 лева, от които 19 391.02 лева главница и 2 337.88 лева мораторна лихва върху главницата за периода от 09.09.2020 г. до 16.11.2021 г. Ответникът по жалбата „Дженерали Застраховане“ АД не представя писмен отговор, с който да изрази становището си. Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Въззивното решение е постановено по иск на „Дженерали Застраховане“ АД против „АЖД – АГРО“ ЕООД по чл.410, ал.1 КЗ за заплащане на сумата 19 391.02 лева, представляваща сбор от изплатеното застрахователно обезщетение за претърпени вреди от „България Фуудс“ ЕООД по сключен договор за имуществена застраховка „Всички рискове на имущество“ с полица № 0880180410000540 от 30.07.2018 г. и ликвидационни разноски по обработка на преписката, и иск по чл.86 ЗЗД за сумата 2 337.88 лева, представляваща законна лихва върху обезщетението за периода от 09.09.2020 г. до 16.11.2021 г. Искът е основан на твърдения, че щетите в застрахования обект са настъпили в резултат на възникнал пожар в зърнобаза на ответното дружество, което обуславя отговорността му спрямо застрахователя, тъй като е собственик на вещта, причинила вредата и бил длъжно да упражнява надзор върху нея. За да постанови обжалваното определение за оставяне без разглеждане на касационната жалба, съставът на ВКС намира, че процесното дело е търговско, като исковите претенции са с цена под 20 000 лева. Излага мотиви, че ищецът е застраховател и задължението му за заплащане на обезщетение възниква на основание застрахователен договор. Доколкото спорът е свързан с настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по имуществена застраховка, т.е. с едно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка, който е абсолютна търговска сделка по чл.1, ал.1, т.6 ТЗ, съдът счита, че делото следва да бъде квалифицирано като търговско по смисъла на чл.365, т.1 ГПК. Като съобразява задължителните указания по ТР № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав приема, че търговските спорове са дефинирани чрез изброяването им в чл.365 ГПК, като изрично изброените в разпоредбата търговски спорове не произтичат само от търговски сделки. Съдържанието на понятията „търговско дело“ и „търговски спор“ не се припокриват, като първото е с по-широк обхват, защото обхваща и споровете, разглеждани от районния съд по реда на общия исков процес. Търговски са и делата, имащи за предмет спорове относно обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, делата, при които е налице функционална обвързаност на предмета на правния спор с търговското качество на страните или с търговска сделка и др. Съдът намира, че ответникът няма качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, а с оглед процесното правоотношение не попада и в обхвата на понятието „ползвател на застрахователни услуги“, дадено в чл.2, ал.2 КЗ, поради което делото не следва да бъде разглеждано като гражданско. Предвид гореизложеното и с оглед на размера на претендираните с исковете суми - 19 391,02 лева и 2 337,88 лева, съдът стига до извод, че същите са под минималния праг за достъп до касационен контрол по отношение на въззивните решения, постановени по търговски дела - 20 000 лева, съответно на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на обжалване пред касационната инстанция. Посочването в диспозитива на решението на въззивния съд на възможността за неговото обжалване не води до възникване на това право, тъй като редът за упражняване на инстанционен контрол е императивно уреден и за него съдът следи служебно. По основателността на частната жалба: Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Становището на ВКС в обжалваното определение е напълно съобразено с изяснените в практиката на касационната инстанция понятия за търговско дело и търговски спор по чл. 365 ГПК, както и с императивните разпоредби на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Предмет на образуваното пред Районен съд -Ловеч гр.д. №2140/2021 г. са обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл.410, ал.1, т.3 КЗ и чл.86 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищцовото застрахователно дружество изплатеното на застрахованото лице застрахователно обезщетение по имуществена застраховка, както и лихва за забава. Предметът на материалноправния спор, неговата функционална обвързаност с търговското качество на ищеца и със сключването и изпълнението на абсолютна търговска сделка, каквато е договорът за имуществено застраховане, обуславя квалификацията на делото като търговско. С оглед вида на делото и цената на исковете, следва да се приеме за законосъобразен изводът на предходния състав на ВКС за недопустимост на касационна жалба, въз основа на която е било образувано т.д. №1520/2025 г. на ВКС, ІІ т.о. Съгласно императивната процесуалноправна разпоредба на чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лева. Релевантна за определяне „цената на иска“ е паричната оценка на всяка отделна искова претенция, като са неоснователни възраженията на жалбоподателя, че цената на иска не е определена правилно. Няма законово основание цената на иска да се определя като механичен сбор от цената на съединените искове, независимо от връзката между тях, поради което всеки един от обективно съединените искове за парично вземане е с отделна цена и сборът от цената на обективно кумулативно предявените с една искова молба искове е ирелевантен за приложението на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК. По искането на частния жалбоподател за спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК: Настоящият съдебен състав констатира, че с определение от 10.03.2026 г. по конституционно дело №5/2026 г., Конституционният съд на Република България е допуснал за разглеждане по същество искането на Висшия адвокатски съвет за установяване противоконституционност на чл.280, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59 от 2007 г., последно изм. и доп. ДВ, бр. 17 от 2026 г.). С решение №3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело №5/2019 г. Конституционният съд постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Съдът излага мотиви, че „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила, т.е. противоконституционният закон фактически не е част от правната система. Решението по конституционно дело №5/2026 г. не е от значение за произнасянето по настоящата частна жалба, тъй като решението на Конституционния съд има действие занапред. В случая е налице влязло в сила въззивно решение, с което спорът между страните е разрешен окончателно. Дори разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК да бъде обявена за протиконституционна, решението на Конституционния съд не може да рефлектира на вече приключилото процесуално правоотношение и да възобнови висящността на делото. С оглед изложеното производството по делото не следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК. Воден от горното и на основание чл.274, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд