Определение № 3814 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1327/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на А. Ю. Ш. против въззивно решение № 1271 от 05.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 492/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, 14 граждански състав, с което е потвърдено решение № 6286 от 07.12.2023 г., постановено по гр. д. № 13275/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 16 състав. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от А. Ю. Ш. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата вследствие на незаконно повдигнато и поддържано от ответника обвинение по пр. пр. № 14076/2007 г. по описа на СГП, по която е постановена оправдателна присъда № 22 от 09.11.2015 г. по ВНОХД № 219/2014 г. по описа на САС, влязла в сила на 07.11.2016 г., ведно със законна лихва от 03.11.2018 г. до окончателното плащане на главницата. В останалата му част до пълния претендиран размер на обезщетението искът е отхвърлен.

Касационната жалба на Прокуратурата е срещу осъдителната част на решението за 20 000 лв., а касационната жалба на А. Ю. Ш. е срещу отхвърлителната част на решението за разликата над присъдените й 20 000 лв. до претендираните 150 000 лв.

Жалбоподателите се позовават на основанията за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, като навеждат доводи, че въззивният съд не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД. Според тях, при определянето на размера на дължимото обезщетение, въззивният съд не е обсъдил и преценил всички твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства досежно обстоятелствата, обуславящи претърпените от ищцата неимуществени вреди. Прокуратурата счита обезщетението за необосновано завишено, а според А. Ш. присъденото обезщетение е необосновано занижено.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 4 ЗОДОВ, с който се претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 150 000 лв., претърпени от ищцата вследствие на повдигнати и поддържани от ответника Прокуратурата на Република България незаконни обвинения. Установил е, от представената по делото пр. преписка № 14076/2007 г. по описа на СГП, че ищцата е била задържана на 13.02.2007 г. за 72 часа, като в това производство са ѝ били повдигнати обвинения за престъпления по чл. 321, ал. 2, вр. ал. 1 НК и по чл. 253, ал. 5 вр. ал. 3 НК, за които на 31.07.2007 г. е бил внесен обвинителен акт и е било образувано НОХД № 3222/2009 г. по описа на СГС. Установил е, че делото е било прекратено и върнато на Прокуратурата, като впоследствие е било образувано ново НОХД № 3693/2009 г. по описа на СГС, НО, 29 състав, по което е била постановена осъдителна присъда от 29.03.2010 г., с която на ищцата е било наложено общо наказание от 6 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Същата е била отменена пред втората инстанция по образуваното ВНОХД № 252/2011 г. на САС, НО, 7 състав, като ищцата е била оправдана с присъда № 23 от 21.09.2012 г. Срещу оправдателната присъда е бил подаден протест, впоследствие оттеглен от Апелативната прокуратура. След искане за възобновяване от 07.01.2013 г. на главния прокурор е било образувано НД № 903/2013 г., по което оправдателната присъда е била отменена и делото е било върнато на САС за ново разглеждане, в рамките на което е била постановена оправдателна присъда от 09.11.2015 г, оставена в сила с решение от 07.11.2016 г. по НД № 685/2015 г на ВКС, 2 НО.

Съдът е приел, че са налице всички материални предпоставки от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обосноваващи отговорността на държавата за повдигнатите и поддържани обвинения, за които е постановена оправдателна присъда. По отношение на спорния въпрос за определянето размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът е посочил, че първоинстанционният състав правилно е очертал релевантните по този въпрос факти, като обосновано е преценил степента, тежестта и интензитета на тези факти, довели до сериозно накърняване на правната сфера на пострадалата, която е била с чисто съдебно минало преди повдигането на обвиненията. Посочил е, че са били съобразени и преценени всички релевантни обстоятелства относно тежестта на престъпленията, в извършването на които е била обвинена ищцата, както и неразумната продължителност от близо 10 години на наказателното производство, завършило с оправдателна присъда. Като неоснователно е било отхвърлено възражението на Прокуратурата, че продължителността на производство била в резултат, освен на действия и бездействия на разследващите и правораздавателни органи, и на упражняването на различни процесуални права на привлечените лица, тъй като съдът не е установил наличието на данни ищцата да е предизвикала с поведението си забавяне, респ. отлагане на производството.

От свидетелските показания на сестрата на ищцата и на фактическия ѝ партньор, които съдът е преценил като последователни и еднопосочни, е установил, че наказателното преследване довело ищцата до емоционален и психологически срив; поведението ѝ се е променило - отдалечила се от околните, затворила се в себе си и ограничила социалните си контакти. Съдът не е констатирал пряка причинно-следствена връзка между твърденията на ищцата и показанията на свидетелите за общите заболявания, от които е страдала (хернии и други неврологични проблеми) и воденото наказателно производство, поради което същите не са били отчетени при определяне размера на обезщетението. Според въззивния съд първостепенният съд е обсъдил всички неблагоприятни за ищцата последици, настъпили в резултат на преживените стресогенни фактори, включително и обстоятелствата, че първоначално постановената осъдителна присъда била съвпаднала с бременността и раждането на второто дете на ищцата, и съответно обусловила изключително силните негативни изживявания повлияли психичното ѝ състояние заради страха от осъждане и лишаването ѝ от възможността да полага пълноценни грижи за децата си. Като утежняващ и обуславящ по-висок интензитет на вредите, е оценен фактът, че наказателното преследване е засегнало най-активния в професионален аспект период от живота на ищцата предвид квалификацията ѝ. Посочено е било също, че за обема на вредите от съществено значение е установеното широко медийно разгласяване на делото в средствата за масова информация, което е предизвиквало по-голямо негативно отражение в неимуществената сфера на ищцата.

В заключение: въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 20 000 лв. отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД, и е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпените вреди от незаконното преследване, поради което и възражението на Прокуратурата в обратен смисъл е било отхвърлено като неоснователно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България, се поддържа, че въпросите за причинната връзка между незаконния акт и вредите, за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, са били разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ във вр. с чл. 52 ЗЗД – т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. II от ППВС № 4/1968 г. и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 79 от 06.02.2024 г. по гр.д. № 4853/2022 г., IV г.о. на ВКС, решение № 101 от 15.02.2024 г. по гр.д. № 4714/2022 г., IV г.о. на ВКС и решение № 159 от 09.10.2019 г. по гр.д. № 89/2019 г., III г.о. на ВКС - предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. Ю. Ш. се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси, във връзка с които е посочена и конкретна съдебна практика, с която според касатора въпросите са били разрешени в противоречие:

1. „Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер?“.

2. „Какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер?“.

3. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД?“.

Настоящият съдебен състав намира, че формулираните от двете страни в производството въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос, който се отнася до „Задължен ли е въззивният съд по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички относими факти и обстоятелства, релевантни за определяне по справедливост размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди?“. Този въпрос касае критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното и от двете страни противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитирана практика на ВКС.

Прокуратурата на Република България не дължи държавна такса за касационно обжалване съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). На касаторката А. Ю. Ш. на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5 лв., като в противен случай касационната ѝ жалба ще бъде върната.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение