Определение № 689 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2481/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищцата В. Г. срещу въззивно определение на Пловдивски окръжен съд. Ответникът „Еос Матрикс“ ЕООД оспорва жалбата. Касационното обжалване следва да се допусне служебно на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК предвид данните за вероятна частична недопустимост на обжалваното определение. С необжалваното решение по делото първоинстанционният съд е уважил при условията на чл. 237 ГПК и поради направеното от ответника признание предявения иск по чл. 439 ГПК за оспорване на вземане по договор за банков кредит на основание изтекла погасителна давност. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдил ответника да заплати на ищцата направените по делото разноски за държавна такса (262,71 лв.) и адвокатско възнаграждение (800 лв.). В срока за обжалване ответникът е подал молба за изменение на решението в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК, като е направил искане същото да бъде отменено „...в частта, с която „Еос Матрикс“ ЕООД е осъдено да заплати на ищеца разноски в размер на 1062,71 лева.“. Предявено е и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Първоинстанционният съд е допуснал поисканото изменение, като в допълнение е осъдил ищцата да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Въззивният съд е потвърдил определението на първата инстанция по съображения, че наред с направеното признание на иска ответникът не е дал повод за завеждане на делото по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото, видно от представената от него в хода на първоинстанционното производство справка, същият е подал към Централния кредитен регистър информация за погасяване на вземането преди предявяването на иска. С оглед горното обжалваното въззивно определение, както и потвърденото първоинстанционно определение, са частично недопустими – по отношение на присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение. Присъждането на такова възнаграждение ответникът действително е поискал с отговора на исковата молба, но не и с молбата по чл. 248 ГПК, в която искането е ограничено до отмяната на присъдените в полза на ищеца разноски. При липсата на направено искане е недопустимо съдът служебно да изменя решението си по реда на чл. 248 ГПК. Поради това в тази част въззивното и първоинстанционното определения следва да бъдат обезсилени. В останалата част въззивното определение е неправилно. Налице е последователна актуална практика на ВКС (напр. ч. т. д. № 1325/2023 г. на II т. о., ч. т. д. № 1809/2023 г. на II т. о. и цитираното там), според която в случая, когато предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца, не е налице първата предпоставка на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК. При наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а в исков процес. Подаването на информация към ЦКР не може да бъде прието за липса на повод за предявяване на иск по чл. 439 ГПК, тъй като не препятства възможността на кредитора, разполагайки с изпълнителния лист, да образува ново изпълнително производство. По изложените съображения молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна и следва да бъде отхвърлена след съответна отмяна на въззивното и първоинстанционното определения. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК не подлежи на разглеждане, тъй като не е заявено своевременно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред първата инстанция (ч. т. д. № 119/2012 г., ВКС, II т. о.). С тези мотиви съдът