Определение № 1145 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2347/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ Мибс-Транс“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 385 от 11.04.2024 г. по в. гр. д. № 43/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 282 от 27.10.2023г. по гр.д. № 158/2023г. на Районен съд – Провадия за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу „Пенемат“ ЕООД искове с правно основание чл.415, ал.4, вр. ал.1 ГПК и чл.92 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на „Мибс-Транс“ ЕООД съществува вземане за сумата от 25 000 лв., част от вземане цялото в размер на 44 137, 80 лв., представляваща неустойка по чл.5, ал.3 от сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот № 14 от 28.11.2019 г., начислена за периода 26.07.2021 г. до 03.10.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаването на заявлението в съда – 03.10.2022 г., за което вземане е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 890 от 01.12.2022 г. по ч. гр. д. № 1310/2022 г. по описа на Районен съд – Провадия.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Определение № 27 от 27.01.2014 г. по т. д. № 176/2013 г. на ВКС и Решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на ВКС, III г. о.:

1. „Приложил ли е въззивният съд правилата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на процесния договор, в частност при изследване на неустоечната клауза в нейната взаимовръзка с предмета на договора, целта на договора, останалите клаузи от договора и изискването за добросъвестност ?“;

2. „Тълкуването на клаузите на предварителния договор при спазване на правилата на чл.20 ЗЗД включва ли възможността да се приеме, че смисълът на такъв договор е продадените имоти никога да не могат да се използват по предназначението си поради невъвеждане в експлоатация на жилищната сграда ?“;

3. „Допустимо ли е задължението на строителя за въвеждане на сградата в експлоатация да бъде изведено от клауза в договора, съдържаща уговорка за „извършване на строителството в определен срок, още повече че страните са уговорили неустойка при забава за въвеждане на сградата в експлоатация?“

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с твърдението, че констатацията на въззивната инстанция, че в сключения между страните договор не е уговорен краен срок за въвеждане на сградата в експлоатация, е в грубо нарушение на правилата на формалната логика, според която, ако в договора е уговорен един срок за изпълнителя – този за завършване на строителството и страните се договорят, че ако в тримесечен срок от уговорения срок, сградата не е въведена в експлоатация – за строителя възниква задължение за обезвреда на тази забава под формата на уговорена в договора неустойка.

Ответникът – „Пенемат“ ООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от „Мибс-Транс“ ЕООД срещу „Пенемат“ ООД искове с правно основание чл.415, ал.4, вр. ал.1 ГПК и чл.92 ЗЗД за признаване за установено, че „Пенемат“ ООД дължи на „Мибс-Транс“ ЕООД сумата от 25 000 лв., представляваща част от вземане в общ размер от 44 137,80 лв., съставляващи неустойка по чл.5, ал.3 от сключен между страните Предварителен договор № 14 от 28.11.2019 г. за строителство и покупко-продажба на недвижим имот, начислена за периода от 26.07.2021 г. до 03.10.2022 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от подаване на заявлението в съда - 03.10.2022 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, за което вземане е била издадена на основание чл.410 ГПК Заповед за изпълнение № 890 от 01.12.2022 г. по ч. гр. д. № 1310/2022 г. по описа на Районен съд - Провадия. С постановеното по спора решение исковите претенции са отхвърлени.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, Окръжен съд – Варна е констатирал, че страните не спорят по установения и от приетите доказателства по делото факт, че между тях е бил сключен предварителен договор № 14 от 28.11.2019 г. за строителство и покупко-продажба на недвижими имоти в новострояща се сграда за обща продажна цена от 52 000 евро; В чл.1, ал.2, изр.1 от договора било предвидено задължение на ответника да извърши строителството и довършителните работи на гореописаните обекти в срок от 22 месеца, считано от 26.08.2019 г. -датата на съставяне на Протокол обр. № 2 за строителна линия и ниво на сградата в степен на завършеност, описана в Приложение № 2 към договора; Съгласно изречение второ на същата клауза процесните обекти е следвало да бъдат предадени на купувача в срок от един месец от издаване разрешение за ползване на сградата с приемо-предавателен протокол при степен на завършеност съгласно Приложение № 2; С чл.1, ал.4 от договора страните предвидили, че прехвърлянето в нотариална форма на правото на собственост върху обектите следва да се извърши в тримесечен срок от поканата на продавача до купувача, след изплащане на уговорената продажна цена и представяне на Удостоверение за ползване от РДНСК, като на основание ал.5 от същия член продавачът следвало да представи на купувача разрешение за ползване на продаваните обекти в тримесечен срок от съставянето на Акт образец 16 за сградата; Последиците от неизпълнение на задълженията на страните и основанията за освобождаване от отговорност при забава били уговорени в чл.5 от договора, като в чл.5, ал.3 било предвидено, че при забава на продавача за въвеждане сградата в експлоатация с повече от три месеца от изтичане на уговорения срок, същият дължи на купувача неустойка в размер на 0,1 % на ден върху общата стойност на договора за срока на забавата; От удостоверение от 10.02.2021 г. и Констативен протокол за степен на завършеност било установено, че към посочените дати процесната сграда била завършена на етап груб строеж; Въз основа на приетия по делото заверен препис от нотариален акт № 55 съдът е установил, че на 18.03.2022 г. между страните бил сключен окончателен договор за покупко-продажба на собствеността върху обектите, предмет на предварителния договор, находящи се в сграда, изградена на етап груб строеж с различна степен на довършителни работи, като в нотариалния акт било предвидено, че владението върху имотите ще бъде предадено на купувача след въвеждане на сградата в експлоатация.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, Окръжен съд – Варна е приел, че се претендира заплащане на неустойка, дължима на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.5, ал.3 от сключения между страните предварителен договор поради допусната забава от страна на изпълнителя-продавач, за който се поддържа от ищеца, че не е изпълнил задължението си по чл.1, ал.2 от договора - да въведе в експлоатация сградата, в която се намират договорените недвижими имоти, в срок до три месеца от изтичане на уговорения срок от 22 месеца, считано от 26.08.2019 г. - датата на съставяне на протокол образец № 2 за строителна линия и ниво на сградата. За установена по делото е приета изправността на ищеца, поради липса на спор, че е изпълнил задължението си да заплати договорената цена в сроковете и размерите, предвидени в договора.

За основателни са намерени доводите на ответника, че договорът не предвижда падеж на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация, чрез набавянето на разрешение за ползване на същата. В тази връзка, Окръжен съд – Варна е подчертал, че неустоечната клауза на чл.5, ал.3 от процесния договор, на която ищецът основава претенцията си, предвиждаща, че ако продавачът-изпълнител допусне забава за въвеждане на сградата в експлоатация с повече от три месеца от изтичане на уговорения срок, същият длъжи на купувача неустойка в размер на 0.1% на ден върху общата стойност на договора за срока на забавата, не съдържа срок за изпълнение и не препраща към друга клауза, визираща срок за изпълнение на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация. Посочено е, че в чл.1, ал.2, изр. второ от предварителния договор се съдържа задължение за предаване на обектите в срок от 1 месец от издаване на Разрешение за ползване на сградата, но не съдържа срок за набавяне на самото разрешение. Единствено в чл.1, ал.2, изр.първо от договора е предвиден падеж на задължението на изпълнителя-продавач да извърши стротелството и довършителните работи на процесните обекти в степен на завършеност по Приложение № 2, в срок от 22 месеца от 26.08.2019г., т.е. до 26.06.2021г. Според съда, завършеността на обектите не може да бъде съотнесена към издаването на Разрешение за ползване на цялата сградата, доколкото касае стриктно вида, в който следва да се предадат конкретните обекти, поради което не може да се направи извод, че процесният договор съдържа фиксиран падеж на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация.

На следващо място въззивният съд е констатирал, че анализът на съдържанието на договора не позволява и формирането на извод, че по тълкувателен път може да се определи падежа на задължението на ответника, доколкото клаузите за неустойка имат санкционен характер и тяхно тълкуване, следва да е стриктно, а не разширително. Посочено е, че предвид съдържанието на процесното правоотношение - задължение да се построи и въведе в експлоатация сградата, след което да се извърши продажба и предаване на владението на обектите в нея, е видно, че задълженията на ответника са многокомпонентни и подредени в хронологична последователност. Разяснено е, че първо следва да бъде построена сградата в груб строеж, което е изцяло във възможностите и властта на изпълнителя, след което е нужно съдействието на трети лица (комуналните дружества) за присъединяването й към захранващите системи и най-накрая на администрацията, която да издаде окончателния акт - Разрешение за ползване или Удостоверение за въвеждане в експлоатация /според категорията на съответния строеж/. С оглед на това, съдът е посочил, че не споделя доводите на ищеца, че срокът за всички тези дейности е еднакъв и той е срокът, определен за завършването на обектите на груб строеж, доколкото Приложение № 2 касае имено степента на завършеност на СМР в отделните обекти, а не експлоатационните характеристики на сградата. Обстоятелството, че чл.5, ал.3 от договора визира изтичане на срок за въвеждане на сградата в експлоатация, а единственият уговорен срок е този предвиден в чл.1, ал.2, изр.1 от договора във връзка с довършване на сградата на груб строеж, според решаващия съд не може да обоснове извод за идентичност на двата срока. По тези съображения не е споделен доводът на въззивника, че за дейности, с които се приключват различни етапи от изграждането на сградата, чрез непряко препращане е предвиден еднакъв срок, и че това е срокът, който е договорен за първото по време действие.

Като краен извод, въззивният съд е приел, че в процесния договор е налице непълнота по отношение на определянето на срок за въвеждане на сградата в експлоатация, която не може да бъде попълнена чрез тълкуване в поддържания от ищеца смисъл, тоест договорът не предвижда отговорност на ответника за допусната забава в изпълнението на въпросното задължение. Поради съвпадане в изводите на двете инстанции въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението е значим за изхода на спора с оглед осъщественото от решаващия съд тълкуване на договора, по повод на което са основните оплаквания на касатора. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като решението не е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В тази връзка следва да се посочи, че позоваването на определение по чл.288 ГПК е неуместно, тъй като определенията по чл.288 ГПК не съдържат разрешения на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не се включват в понятието „практика на ВКС“, използвано в чл.280, ал.1, т.1 ГПК (в този смисъл ТР № 2/28.09.2011г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на ВКС, III г. о., на което касаторът се позовава при обсноваване на критерия по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, е неотносима практика поради следното: В цитираното решение поставеният пред съда спор по иск с правно основание чл.55, ал.1,пр.3 ЗЗД е бил за това дали купувачът по предварителен договор може да развали договора, ако в разумен срок сградата не е била въведена в експлоатация, предпоставен от въпроса дали продавачът изобщо следва да се счита задължен да извърши действия по издаване на необходимия акт за въвеждане на сградата в експлоатация. Даденото в тази връзка разрешение е, че добросъвестното тълкуване по чл.20 ЗЗД изключва възможността да се приеме, че смисълът на сключения договор е продаденият имот никога да не може да се използва по предназначението си поради невъвеждане в експлоатация на жилищната сграда. Доколкото настоящият спор се свежда до въпроса дали по тълкувателен път може да се изведе падеж на задължение, който не е определен в договора, с цел да се приложи неустоечна клауза за забава, решението, на което касаторът се позовава, очевидно касае различен правен спор. С оглед на това, не се установява допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, което препятства искания достъп до касационно обжалване.

За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че при тълкуването на процесния договор решаващият съд е съобразил изведените в практиката критерии и цел на тълкуването – изясняване на действителната обща воля на страните, а отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му. За да стигне до решаващия извод, че процесната клауза за неустойка не съдържа падеж на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация, въззивният съд е подложил на задълбочен анализ относимите към разрешаването на спора клаузи от договора, въз основа на който е приел, че единствено предвиденият в чл.1, ал.2, изр.1 от договора срок от 22 месеца за довършване на сградата в груб строеж, т.е. до 26.06.2021г., на който се позовава касаторът, не съвпада, а и обективно с оглед етапите в строителството и издаването на съответните на тях строителни книжа, е невъзможно да съвпадне с момента на издаване на Разрешение за ползване на цялата сградата. Несъгласието с този извод касае правилността на въззивното решение, която не се преценява във фазата на селектиране на касационните жалби, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Останалите два въпроса от изложението не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. Решаващ за изхода на спора е изводът за недължимост на претендираната неустойка, доколкото в договора не е уговорен падеж за издаване на акта за въвеждане на сградата в експлоатациая, а не дали смисълът на договора е продадените имоти никога да не могат да се използват по предназначението си поради невъвеждане в експлоатация на жилищната сграда / по въпрос № 2/. Последният трети въпрос е общо зададен и не може да получи принципен отговор, доколкото изводите могат да бъдат направени единствено при тълкуване, преценка и анализ на конкретния казус. Освен че не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, по идентични с изложените към първия въпрос съображения, не е налице и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, обоснован с обсъдената по-горе практика на ВКС.

Видно от мотивите на решението, не се установяват релевантни за очевидната неправилност пороци, като видимо тежко нарушение на материалния и /или процесуалния закон и/или грубо нарушение на правилата на логиката при формиране на решаващи изводи на въззивния съд, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2,предл.3 ГПК. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

С оглед изхода на спора касторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за касационното прозводство в размер на 2 400 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК