Определение № 2176 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от П. И. К., чрез адвокат С. С., срещу въззивното решение №46/06.03.2023г. на Окръжен съд – Ловеч по в.г.д.№552/2022г. в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение №427/12.10.2022г. по г.д.№2357/2021г. на Районен съд – Ловеч, с което е уважен иска на П. И. К. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, с цена на иска от 20 000лв. и производството по делото е прекратено. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, доколкото към датата на подаване на исковата молба срокът за предявяване на претенция по реда на ЗСВ е изтекъл. Твърди се, че решението е неправилно, тъй като за ищеца не съществува друг ред за защита. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд обезсилил като недопустимо решение №427/12.10.2022г. по г.д.№2357/2021г. на Районен съд – Ловеч в частта, с която е уважен иска на П. И. К. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, с цена на иска 20 000лв., като недопустимо и прекратил производството по делото. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че е с исковата молба ищецът е предявил два иска – с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, по което е бил оправдан и по чл.2б от ЗОДОВ за обезщетение за претърпените неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Съдът посочил, че за обосноваване твърденията по втория иск ищецът се позовал на продължителността на воденото срещу него наказателно производство над 7 години, която определил като необосновано дълга и представляваща „бавно правосъдие“. Съдът намерил, че така уточнената претенция е самостоятелен иск, като при преценка на неговата допустимост, констатирал липса на съществено условие за реализиране на възможността да се търси защита по този ред, а именно липса на проведена административна процедура по чл.60а от ЗСВ, в хода на която да не е постигнато споразумение. Посочил, че в конкретния случай, в исковата молба ищецът е изложил твърдения, че такава не е провеждана, а предвиденият за това 6 месечен срок от постановяване на оправдателната присъда – изтекъл. Изложеното обосновало крайния извод на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, поради което обезсилил постановеното от първостепенния съд решение и прекратил производството по делото в тази му част. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС за справедливия размер на обезщетенията по ЗОДОВ и основанията, при които следва да бъдат взети предвид при определянето им. Позовал се на съдебната практика обективирана в решение №538/22.10.2009г. по г.д.№1648/2008г.; решение №169/29.11.2018г. по г.д.№4593/2017г.; решение №134/04.07.2016г. по г.д.№5992/2015г.; решение №175/04.11.2015г. по г.д.№1151/2015г.; решение №8/12.02.2014г. по г.д.№3705/2013г.; решение №34/19.02.2013г. по г.д.№642/2012г.; решение №918/21.12.2009г. по г.д.№2063/2008г.; решение №483/09.06.2010г. по г.д.№1091/2009г.; решение №188/14.01.2019г. по г.д.№982/2018г.; решение №192/21.12.2018г. по г.д.№4457/2017г.; решение №29/27.03.2017г. по г.д.№2788/2016г.; решение №51/14.03.2016г. по г.д.№4621/2015г.; решение №402/19.06.2009г. по г.д.№569/2008г.; решение №1419/22.12.2008г. по г.д.№37/2008г.; Поставеният от касатора въпрос е неотносим и необуславящ правните изводи на съда по отношение на обжалваната част на въззивното решение. При постановяването му съдът се е произнесъл по наличието или липсата на абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от забавено правосъдие, като не е обсъждал неговия размер. Изводът му за липса на предвидените в чл.8, ал.2 от ЗОДОВ предпоставки за предявяването му, обусловил и крайния съдебен акт за обезсилване на постановеното от първостепенния съд решение и прекратяване на производството по делото в тази му част. Въпросът за размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди е относим към влязлата в сила част на въззивното решение, предвид осъщественото връщане на подадената срещу него касационна жалба, с влязло в сила разпореждане. Не е налице основание за допускане на обжалването и на основание чл.280, ал.2 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение в оспорената му част не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,