Определение № 1317 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1855/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 69 от 21.01.2025г. по гр.д. № 1327/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 455 от 24.01.2024г. по гр.д. № 14281/2021г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от П. Т. Б. против К. П. А. и А. П. А. за установяване, че е собственик на основание изтекла придобивна давност на апартамент, разположен на втори етаж, вдясно, в четириетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] идентификатор ***, състоящ се от две стаи, хол, кухня, тоалетна, баня и балкон, заедно с принадлежащото мазе и с правото на строеж върху съсобствено дворно място с площ от 751 кв.м., съставляващо имот с идентификатор ***, както и върху гараж с идентификатор *** в същото дворно място; обжалва се от уважаването на предявения от А. П. А. против ищеца П. Б. насрещен иск по чл. 108 ЗС за установяване правото му на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента и предаване владението върху тази идеална част. Касационната жалба е подадена от ищеца П. Т. Б.. Поддържа се, че решението е неправилно поради наличие на всички отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, а именно: необсъждане на приобщения доказателствен материал, липса на мотиви по съществени елементи от спорното правоотношение, противоречие на изводите с формалната логика. Като основание за допускане на касационно обжалване са формулирани правни въпроса, спрямо които се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал. 2, пр.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба К. П. А., взема становище за допускане на касационно обжалване на решението по съединените искове, с твърдение, че същото е неправилно, тъй като предявеният първоначален установителен иск е основателен, а осъдителният иск следва да се отхвърли. Ответникът по касационната жалба А. П. А., чрез пълномощника адв. Я. С., поддържа в писмения си отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е от П. Т. Б. срещу К. П. А. и А. П. А. установителен иск за установяване правото му на собственост по давност - чл. 79, ал. 1 ЗС върху апартамент в сградата на [улица] [населено място] и върху гараж в същото дворно място. Ищецът твърди, че упражнява давностно владение, считано от 1995г. до завеждане на иска през март 2021г.; апартаментът и гаражът са били собственост на неговите баба и дядо при условията на съпружеска имуществена общност и с договор за дарение, извършен с нотариален акт през 1993г., те са прехвърлили безвъзмездно на двамата ответници - техни деца по 1/2 ид.ч. от апартамента, като са си запазили пожизнено право на ползване на апартамента; през 1995г. ищецът сключил граждански брак, през 1998г. се родило първото му дете, поради което дядото, в присъствие на двамата ответници, поставил въпроса апартамента да стане собственост на ищеца; двамата ответници не се противопоставили на волята на дядото и считано от 1995г. до месец март 2021г. ищецът владее като свой апартамента и гаража; двамата ответници не са се противопоставили на извършените от него преустройства и ремонти на апартамента; едва в началото на месец март 2021г. получил нотариална покана, от която разбрал, че вуйчо му А. П. А. повдига спор за неговата ид.ч. от апартамента. Ответницата К. П. А. взема първоначално становище за основателност на иска, а в последствие заявява признание на иска. Ответникът А. П. А. оспорва иска. Заявява, че не е бил против неговите родители, носители на пожизненото вещно право на ползване, да предоставят на своя внук П. Т. Б. да ползва апартамента, който те в действителност не са ползвали, тъй като са живеели на вилата в [населено място] и в таванските помещения на сградата, преустроени за живеене; правото на ползване е прекратено със смъртта на Ю. Н. С. през 2007г. и със смъртта на П. А. С. през 2017г., поради което през март 2021г. е поискал от съсобственика си К. А. да изкупи нейния дял. От негова страна е предявен насрещен иск по чл. 108 ЗС за 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху апартамента. Насрещният иск е оспорен от първоначалния ищец П. Б.. Въззивният съд е приел за установено следното: П. А. С. и Ю. Н. С. с договор за дарение от 19.03.1993г., извършен с нотариален акт № 167, са прехвърлили на своите деца - К. П. А. и на А. П. А. по 1/2ид.ч. от правото на собственост върху апартамента, ведно с идеалните части от общите части и от правото на собственост върху земята с площ от 751 кв.м., като са си учредили пожизнено вещно право на ползване на апартамента. По волята на носителите на вещното право на ползване безвъзмезното държане на този апартамент е предоставено на ищеца П. Т. Б.. Според съда, след като ищецът не е изложил твърдения, че е държал апартамента по договор за наем, то продължилото с години държане на апартамента може да се обоснове само с неформален договор на заем за послужване. Носителите на вещното право на ползване сезонно през лятото са живели във вилен имот, а през зимата ползвали таванските помещения, които били преустроени за живеене. Правото на ползване на Ю. Н. С. е прекратено с нейната смърт през 2007г., а правото на ползване на П. А. С. - със смъртта му на 03.04.2017г. Затова, считано от 04.04.2017 г. ищецът би могъл да владее апартамента като недобросъвестен владелец и за придобиването по давност са необходими 10 години непрекъснато владение. Периодът от време, считано от посочената дата до завеждане на иска на 06.04.2021г. не изпълва дори четири години. Посочил е, че действителната воля на П. А. С. и Ю. Н. С., отнасяща се до разпореждането с тяхната собственост, е само тази, която е материализирана в нотариалния акт за дарение. В периода от 1995г. до кончината на носителите на ограниченото вещно право на ползване ищецът е бил само държател; не е доказано субективният елемент по смисъла на чл. 68 ЗС да е бил манифестиран пред съсобствениците и ползвателите на имота. Признанието на иска, направено от ответника К. А. - майка на ищеца, съдът е приел като плод на симулация, целящ да увреди правото на ответника А. П. А.. По отношение на гаража съдът е приел, че не е бил предмет на договора за дарение от 1993г., поради което е останал в собственост на П. А. С. и Ю. Н. С., а след тяхната смърт правото на собственост принадлежи на наследниците им К. А. и А. А.. Ищецът П. Т. Б. не е доказал, че е владял процесния гараж непрекъснато в продължение на 10 години, необезпокоявано и явно. По тези съображения въззивният съд е приел предявените искове за неоснователни и правилно отхвърлени от първоинстанционния съд. По насрещния иск е приел, че приложеният по делото договор за дарение от 1993г. установява титулярите на правото на собственост върху апартамента; ответникът по насрещния иск е бил държател на апартамента по силата на неформален и безвъзмезден договор за заем за послужване, а след кончината на последния носител на вещното право е станал недобросъвестен владелец на апартамента и го владее без правно основание. Затова искът е основателен в рамките на притежавания от ищеца обем на правото на собственост – 1/2 ид.ч. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното: Формулирани са от касатора процесуални и материалноправни въпроси, които счита за разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност на решението при формиране на извода от въззивния съд на осъществяваната фактическа власт върху имота като държане, неизлагане на съображения по доводите и доказателствата, установяващи промяната във владение и обявяването на това обстоятелство пред собствениците и ползвателите към този момент. Процесуалните въпроси се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения, възражения; да обсъди всички доказателства, да направи анализ както поотделно така и в тяхната съвкупност. Този въпрос несъмнено е от значение за изхода на производството. Доколкото в обжалвания акт липсва каквото и да е обсъждане на събраните доказателства, а изводите са направени като постулати, без да е ясно от какви доказателства произтичат, то следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на решението с трайната практика на Върховния касационен съд по този въпрос, включително с посочените от касатора - Решение № 57 от 19.05.2017г. по гр.д. № 3457/2106г на І г.о, Решение № 3 от 22.07.2013г. по гр.д. № 534/2012г. на ІV г.о., Решение № 65 от 12.03.2018г. по гр.д. № 2589/2017г. на ІV г.о. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.