Определение № 229 от 08.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 54/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, гр. София срещу решение № 1983/24.08.2017 г. по т.д. № 1606/2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7701/24.10.2016 г. по гр.д. № 8613/2013 г. на Софийския градски съд в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от настоящия касатор против Т. А. Г. иск с правно основание чл.422, ал.1, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземания за главница и лихви – предмет на издадената на 06.08.2012 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 36920/2012 г. на СРС, чиито падежи са настъпили преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК и в хода на производството. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменение с ДВ бр.86/2017г.). Ответникът Т. А. Г., гр.София оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 06.03.2008 г. между „Юробанк България” АД и Т. А. Г., Г. Д. Г. и Л. Г. Г. е сключен договор за банков кредит с предмет: предоставянето на кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове от 49 000 евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, от които: равностойността в швейцарски франкове на 14 000 евро – за закупуване на магазин и равностойността в швейцарски франкове на 35 000 евро – за други разплащания. Констатирал е, че кредит в размер на 78 400 швейцарски франка е усвоен на 19.03.2008 г. по блокирана сметка на кредитополучателя Л. Г. Г. при курс „купува” за швейцарския франк на банката към еврото 1,5999836 за тази дата; крайният срок за погасяване на кредита, вкл. дължимите лихви, е 360 месеца, считано от деня на усвояването му, като погасяването следва да се извършва чрез заплащане на месечни вноски в швейцарски франкове, включващи главница и лихва, съгласно погасителен план. Установил е, че поради неизпълнение на задължения на кредитополучателите за внасяне на три последователни месечни вноски с падежи: 10.08.2011 г., 10.09.2011 г. и 10.10.2011 г., целият остатък от кредита е станал по право предсрочно изискуем на основание чл.18, ал.2 от договора за кредит, считано от падежа на третата вноска 10.10.2011 г. Въззивната инстанция е констатирала, че първоинстанционният съд е отхвърлил иска, тъй като банката не е представила доказателства за уведомяване на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Позовавайки се на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, въззивният съд е приел, че предпоставка за уважаване на иска по чл.422 ГПК относно вземания с падежи, настъпили преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, е същите да са отразени в извлечението от счетоводните книги по чл.417, т.2 ГПК; ако извлечението не съдържа такова разграничение, то претендираните вземания се основават на твърдението за предсрочна изискуемост, докато въведеното в хода на исковия процес твърдение и съответстващ петитум, че част от претендираните вземания са с падежи, настъпили преди заявлението, представлява недопустимо изменение на иска. Установил е, че в представеното в заповедното производство извлечение от счетоводните книги е посочено, че се претендира главница в размер, равен на пълния размер на усвоения кредит, и договорна лихва. Установил е още, че по същия начин са формулирани петитумът на заявлението по чл.417 ГПК и на исковата молба. С оглед на което, Софийският апелативен съд е достигнал до извода, че не са налице установените от съдебната практика изисквания за частично уважаване на предявения иск по чл.422 ГПК относно вноските за главница и лихви с падежи, настъпили преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК и в хода на производството. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд да уважи отправено искане за присъждането на падежиралите и изискуеми парични вноски за главница и лихва, включени в извлечението от банковите сметки при предявен иск по чл.422, ал.1. във връзка с чл.415 ГПК?”; 2. „Задължен ли е въззивният съд при решаване на делото да вземе предвид всички настъпили в хода на процеса факти до приключване на съдебното дирене, които са от значение за спорното право в хипотезата на предявен установителен иск по чл.422, ал.1, във връзка с чл.415 ГПК?; 3. „Към кой момент в производството по чл.422, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК следва да се установи съществуването, респ. несъществуването на вземането на банката по издадената заповед за изпълнение по реда на заповедното производство?”; 4. Изискуемо ли е по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418, във връзка с чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ, но безспорно е налице неизпълнение на падежиралите вноски по договора за банков кредит към момента на подаване на молбата за издаване на заповед за изпълнение на парични задължения въз основа на документ, респ. такива с настъпил падеж в хода на делото?”. С определение № 163/25.06.2018г. ВКС спря производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по тълк.д.№ /82017г. на ОСГТК на ВКС, а с определение № 61/08.04.2019г. възобнови производството по делото. На поставените от касатора правни въпроси е даден отговор в Тълкувателно решение № 8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС. На основание чл.18, ал.1, т.2 от ТДТ по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 3011,11 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд