Определение № 1 от 02.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 2698/2018 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ Каррат груп „ ЕООД против определение № 2770/31.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 3693/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 10556/2017 г. на Софийски градски съд. Със същото е прекратено производството по предявен от жалбоподателя против С. П. акционерный коммерческий банк „ Т. „ иск за установяване по отношение ответника недействителност на клаузата на т.5.3 от кредитен договор № 395-КВ/2004 г., съгласно която споровете по договора се разглеждат от арбитражния съд в С. П. и Ленинградската област.Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствено правило – чл.124 ал.4 ГПК, в противоречие със задължителна съдебна практика / цитирана / при съобразяването на правния интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, доколкото съдът е отрекъл наличието му по така предявения иск. Касаторът проследява осъществените пред арбитражен съд в С. П. процесуални действия, акцентирайки на обстоятелството, че арбитражното производство е било спряно до разрешаване със сила на пресъдено нещо спора за действителността на арбитражната клауза, предмет на гр.д.№ 10556/2017 г. на СГС и това му процесуално действие е в съответствие с чл.9,41,65,71 и 143 от Арбитражно процесуалния кодекс на Руската федерация. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът предявява установителен иск за нищожност на арбитражна клауза, съдържаща се в договор за кредит от 03.03.2004 г., сключен с ответното дружество, със седалище в С. П.. В съответствие със същата арбитражна клауза / т.5.3 / и с предмет задължения по договора за кредит / заем /, е образувано и висящо производство пред Арбитражния съд на С. П. и Ленинградската област.Междувременно и след образуването на гр.д.№ 10556/2017 г. на СГС, арбитражното производство е спряно, до постановяване на решение по спора пред СГС. За да прекрати производството, поради недопустимост на иска, с оглед липсата на правен интерес, всяка от двете инстанции се е позовала на правото на ищеца да оспори действителността на арбитражната клауза в самото арбитражно производство, а доколкото арбитражният съд се счете обвързан с такава и постанови решение, правото на защита на страната в производството по екзекватура на постановеното арбитражно решение, по реда на чл.51 ал.3 ЗМТА и Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранните арбитражни решения, във връзка с чл.117 – 122 КМЧП. В изложението по чл.280 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, а възпроизвежда доводите си за неправилност на въззивния акт, като постановен при съществено нарушение на процесуална норма.Като такава се сочи чл.124 ал.4 ГПК, която в никоя от хипотезите си не е приложима към спора. Искът не е с предмет установяване на факт с правно значение – чл.124 ал.4 пр. второ ГПК, който по начало би бил допустим само ако е изрично предвиден в закона, а обстоятелствената му част не предпоставя установителен иск за неистинност на документ – чл.124 ал.4 пр. първо ГПК, тъй като ищецът не твърди неавтентичност на подпис,т.е. разминаване между формално посоченото и действително подписалото лице, като очевидно се оспорва законовата представителна власт на действително подписало, при това за противната страна, лице .В останалата си част ищецът навежда твърдение за съставяне на договора на дата, различна от посочената в същия, но не по-рано от 04.07.2004 г.. Не съдържа годно да предпостави неистинност на договора за заем, съставен на руски език обстоятелство и уточнението с молба от 25.10.2017 г., с което не се оспорва автентичността на документа, вкл. по отношение подписа на представляващия ищеца.Никое от първоначално заявените и последващо наведени твърдения няма отношение към иск с правно основание чл.124 ал.4 пр.първо ГПК. Достатъчно в случая, обаче, е неформулирането на конкретен правен въпрос, отговор на който да е обусловил решаващ извод на въззивното определение, а именно: че не съществува пречка оспорването на арбитражната клауза да бъде противопоставено в самото арбитражно производство, както и че съществува процесуален ред за защита на ищеца – ответник в арбитражното производство, срещу неправилно приета от арбитражния съд компетентност, което изключва правния му интерес от предявяването на самостоятелен иск за нищожност на арбитражната клауза. Изложението по чл.280 ГПК съдържа доводи в обосноваване касационни основания за неправилност, по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, различни от основанията по чл.280 ГПК. Независимо от това, въззивният съд не се е и произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика,в частта й даваща отговор на правен въпрос,доколкото не е отрекъл задължителността на преценка за наличието на правен интерес и е осъществил такава, но с негативен за ищеца резултат. Цитираните актове на ВКС, в каузалната си част, не разкриват идентитет с настоящите, релевантни за изключване на правния интерес според съда, обстоятелства, поради което, дори да би бил поставен конкретен правен въпрос, не би бил обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение