Определение № 1343 от 22.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 771/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на СПОРТ ДОБРИНИЩЕ ООД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 47/27.01.2023 г. по в. т. д. № 625/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 41/25.04.2022 г. по т. д. № 140/2021 г. по описа на Благоевградския окръжен съд. С първоинстанционното решение е прието за установено, че ищецът ФАРМВИЛ ЕАД има действително и подлежащо на изпълнение вземане от ответника СПОРТ ДОБРИНИЩЕ ООД, произтичащо от запис на заповед, издаден на 02.01.2018 г., предявен за плащане на 03.04.2018 г., за сумата от 174 000 лв., ведно с вземане в размер на законната лихва върху главницата, считано от 20.05.2021 г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1254/2021 г. на Благоевградския районен съд. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно – необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че въззивният съд изобщо не е обсъдил възражението за липсващо каузално правоотношение за издаването на записа на заповед и събраните в тази връзка доказателства, както и че не е допуснал гласни доказателства, при наличие на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК. Излага се несъгласие с констатацията на съда, че направеното оспорване на записа на заповед е общо. В тази връзка се твърди очевидна неправилност на обжалвания акт, поради неправилно възпроизведени възражения на страната. Релевира се и несъобразяване от страна на съда на задължителните указания, дадени в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и необоснованост на изводите му. Моли се обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него да се постанови ново по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за достъп до касация се основава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържат се доводите от касационната жалба, че въззивното решение е очевидно неправилно, както и се поставят следните въпроси, като разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (задължителна и по чл. 290 ГПК, съответно цитирана), а именно: 1/ При своевременно въведено възражение от страна на поемателя или издателя на записа на заповед за липса на каузално правоотношение, подкрепено с доказателства, по повод или във връзка с което да е издадена ценната книга, длъжен ли е съдът да включи в предмета на делото и да изследва твърдението / възраженията относно каузалното правоотношение и как следва да бъде разпределена доказателствената тежест между страните; 2/ За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото заедно и поотделно, както и доводите и възраженията на страните. Против подадената касационна жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ФАРМВИЛ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с развити съображения за отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните относно приложното поле на касационното обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да достигне до обжалвания резултат, след формиране на преценка относно допустимостта на производството по чл. 422 ГПК и съобразяване на твърденията, доводите и възраженията на страните, съставът на въззивния съд е приел, че със запис на заповед, издаден на 02.01.2018 г. в [населено място], „Спорт Добринище“ ООД, чрез управителя си Н. Г., се е задължило неотменяемо, безусловно и без протест да заплати на предявяване на „Фармвил“ ЕАД сумата от 174 000 лв., като записът на заповед е предявен за плащане на 03.04.2018 г. С оглед поддържаните от ответника възражения съдът е обсъждал данни за второ правоотношение по запис на заповед, също от 02.01.2018 г., между същите страни, относно сумата 140 000 лв. и че за нейното събиране е било образувано изпълнително дело, по което на публична продан е изнесен актив, представляващ футболно игрище (стадион) в [населено място], както и че понастоящем проданта е спряна. Отбелязано е и обстоятелството, че Н. Г. е бил управител на „Спорт Добринище“ ООД през периода от 20.03.2014 г. до 21.06.2019 г. Изброени са и представените от ответника доказателства - справка на НАП за задълженията, плащанията по които подлежат на разпределение от публичен изпълнител на „Спорт Добринище“ ООД, справка за подавани от „Спорт Добринище“ ООД данъчни декларации, както и годишна данъчна декларация от 28.03.2018 г. (с оглед твърденията, че ответникът няма търговски отношения с ищеца и изобщо не е извършвал търговска дейност към 2018 г.). От правна страна съдът е приел, че за успешното провеждане на предявения иск ищецът следва да докаже пълно и главно само редовен от външна страна запис на заповед, съставен според изискванията на ТЗ, както и настъпил падеж на задължението по него, което в случая е налице. Според съда документът съдържа изискуемите реквизити по чл. 535 ТЗ, а именно наименованието „запис на заповед“, безусловното обещание на издателя да заплати на поемателя сумата от 174 000 лв. с падеж „на предявяване“, дата на издаване - 02.01.2018 г. и място на издаване – [населено място], място на плащане – [населено място], район „Сердика“,[жк], [улица] Бизнес сграда „Г. Холдинг“ и подпис на издателя. С оглед оплакванията на ответника съдът е приел, че след като записът на заповед има дата на издаване, за действителността му е без значение дали същият е антидатиран. В този смисъл съдът се е позовал и на приетото в определение № 561 от 14.11.2017 г., постановено по т. д. № 1439/2017 г. на ВКС, І т. о. относно неотносимостта на въпроса за антидатирането на ефекта. Като неоснователно е преценено възражението на ответника, че менителничният иск е погасен поради изтичането на 3-годишната давност по чл. 531 ТЗ. Съдът е приел, че при падеж на 03.04.2018 г. (според датата на предявяване) давностният срок изтича на 04.04.2021 г., но с оглед наличието на извънредно положение, обявено на 13.03.2020 г. и предвид разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, до отмяната на същото са спрели да текат редица срокове, в това число и давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Извънредното положение е отменено след 13 май 2020 г. и е даден гратисен период от една седмица, поради което за периода 13 март до 21 май 2020 г. давностните срокове, с които се погасяват правата на частноправните субекти са спрели. Ето защо давността не е текла през периода от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. и не е изтекла към момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК на 20.05.2021 г. Съдът е изложил и изрични съображения защо счита, че ЗМДВИП е приложим и спрямо течението на давностния срок в настоящата хипотеза. За неоснователно е счетено и възражението, че сумата по записа на заповед не се дължи поради липсата на доказано от ищеца - поемател действително и валидно каузално правоотношение, във връзка с което да е издаден. Съдът се е позовал на указанията на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Въззивният съд е посочил, че в случая страните не са въвели твърдения или възражения относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение да е обезпечено с издадения запис на заповед, и в този смисъл в настоящото производство не подлежи на изследване наличието или липсата на каузалното правоотношение и възраженията в тази връзка, които биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В тази хипотеза и при наличие на редовен от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед ищецът не е длъжен да сочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по повод и във връзка с което е издаден записа на заповед. С оглед горното липсата на доказано от поемателя каузално правоотношение, от което да произтича вземането по запис на заповед, не може да обуслови извод за нищожност на менителничния ефект поради противоречие с добрите нрави или поради липса на основание или предмет. При преценката за осъществяване основанията за достъп до касация настоящият съдебен състав съобрази следното: Въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК въз основа на съображенията, поддържани от касатора. Подобен порок не се установява при прочита на обжалвания съдебен акт, липсват и данни за постановяването му в директно противоречие със закона или при превратно прилагане на същия, нито допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. Във връзка с първия формулиран процесуалноправен въпрос не се установява противоречие с указанията на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, които са надлежно цитирани и съобразени от въззивния съд. В аргументацията на касатора за допускане на касационно обжалване се пропуска, че съгласно приетото в цитираното тълкувателно решение записът на заповед е едновременно и ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането, респ. липсата на въведена в процеса кауза от която и да е от страните не се отразява върху дължимостта на вземането по записа на заповед, в какъвто смисъл е произнасянето на съда. Вторият процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд при постановяване на акта му по същество също не е разрешен в противоречие с трайноустановената практика на ВКС, посочена и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Необсъждането на някои възражения на ответника и на представените в тяхна подкрепа доказателства в пълнота се дължи на приетото от съда, че наведените обстоятелства за липса на задължаване по каузално правоотношение, което записът на заповед да обезпечава, са ирелевантни за основателността на иска, основан единствено на менителничния ефект, и няма да се отразят върху резултата по спора, като съобразно посоченото по-горе този решаващ извод се намира в съответствие с практиката на ВКС. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че не се доказват както поддържаните от касатора предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, така и тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение