Определение № 134 от 22.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1958/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на Р. Г. С. срещу определение № 50164 от 04.09.2023 г. по т.д. № 1815/2022 г. на Върховен касационен съд, II т.о.. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя С. касационна жалба срещу въззивно решение № 93 от 21. 04. 2022 г. по в.гр.д. № 50/2022 г. на Окръжен съд Смолян. За да постанови този резултат, предходният касационен състав е приел, че исковото производство е с предмет прогласяване на нищожността, на редица основания, на договор за потребителски кредит, сключен между ищцата и ответника „Банка ДСК“ АД. Съобразил е, че съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК размерът на цената на иска по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор, е стойността на договора, доколкото договорът няма за предмет вещни права върху имот. Посочил е, че стойността на договора в случая е размерът на кредита по процесния договор за потребителски кредит, която била точно точно 5000 лева – обстоятелство, което обуславя необжалваемостта на въззивното решение по касационен ред, съобразно цитираната императивна разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 във вр. с чл. 113, изр. 2 от ГПК. Жалбоподателят счита тези изводи за неправилни и незаконосъобразни в противоречие с нормите на чл. 19 и чл. 23 ЗПК. Твърди, че действително в исковата молба е посочено, че размерът на кредита е 5000 лева, но това е размерът на чистата стойност съгласно чл. 23 ЗПК, предоставената в заем от кредитора, която сума е различна от общата стойност на договора, формирана като сбор от главница, лихви и всички други начисления /комисионни, такси, разходи и т.н./. Обосновава с практика на ВКС, че именно така формираният сбор, следва да се преценява като “цена на иска” по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, който в случая не е 5000 лева, а 6619,60 лева - сумата, посочена в самия договор и съставляваща стойността на същия, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Обжалваемостта на съдебните актове винаги е предмет на изрична регламентация с императивни процесуални норми. Такава регламентация по отношение на касационното обжалване на въззивните решения законодателят е въвел с нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК, възприемайки ограничителен подход на обжалваемост на същите, съобразен с цената на иска и характера на делото - гражданско или търговско. Понятието “цена на иск” е нормативно определено в чл. 68 ГПК и това е паричната оценка на предмета на делото, като в отделните точки на ал. 1 на чл. 69 ГПК нормативно са установени конкретни размери на цената на исковете. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор размерът на цената на иска е стойността на договора. В своята константна практика / напр. решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, I т. о.и др./, ВКС приема, че определянето на цената на иска по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК е относимо към иск за съществуване, респ. несъществуване на договор, като в случай на обявяване на нищожност на такъв договор се отрича възникването не само на конкретно вземане на кредитора, а се оспорва изцяло съществуването на договорно правоотношение, поради което договорът няма действие между страните. В тези случаи искът има парична оценка съгласно чл. 68 от ГПК, която съвпада със стойността на договора. Възприетото разрешение се споделя изцяло от настоящия състав. В настоящия случай с исковата молба се претендира нищожност на целия договор за кредит, поради което цената на иска се определя като стойността на договора. В практиката на ВКС,споделена и от настоящия състав, също е изяснено и съдържанието на понятието “стойност на договора” - в общата хипотеза на договор, с различен от придобиването на вещно право предмет, стойността на договора се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорената цена /респ. възнаграждение, комисионна, навло и пр./ / в този смисъл вж. определение № 790 от 18.11.2013 г. по ч.т.д. 2946/2013 г. на ВКС, I т.о. /. В настоящия случай предмет на договора за кредит е сума от 5000.00 лева. Същата е била предоставена на ищцата за разпореждане, като върху нея са начислени всички акцесорни по договора за кредит вземания на кредитора, които макар и сумарно да надхвърлят сумата от 5000 лева, не влизат в понятието “стойност на договора” и съответно - цена на иска. Този извод не може да бъде променен от установеното с чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото тези разпоредби са с материалноправен характер и регламентират реда за определяне на годишния процент на разходите по кредита, респ. правните последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не са в състояние да дерогират императивните процесуалноправни правила. Съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 113 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000.00 лева включително за граждански дела, тъй като сумата от 5000лв. като математически израз се включва в числовата редица като определяща нейния предел. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение