Определение № 4924 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3816/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от А. С. Х. – М., А. С. Х. и Ю. А. Х., ищци в производството, подадена чрез адв. Д. Х. от АК-Б., срещу въззивното решение № 395/22.07.2024 г. в. гр. д. № 1183/2023 г. на ОС – Благоевград, в частите, с което, в резултат на отмяна на първоинстанционно решение № 900160 от 14.07.2023 г. по гр. д. № 915/2020 г. на РС - Благоевград, са отхвърлени исковете на касаторите срещу А. И. К. за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на търговски обект/ кафе-аперитив /, който съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-80 от 11.11.2009г. на ИД на АГКК представлява: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 0, обект /кафе-аперитив/; самостоятелният обект се намира в сграда № 19, разположена в поземлен имот с идентификатор ***; предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1/едно/; посочена в документа площ: 22,50 кв.м ., както и да бъде осъден ответника да предаде на ищците владението върху описания имот. С касационната си жалба касаторите обжалват въззивното решение и в частта, с която, в резултат на отмяна на същото първоинстанционно решение, е отхвърлен и предявеният от касаторите иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, с който се иска да бъде осъден ответника А. И. К. да заплати на ищците сумата от 2 680лв., с която същият се е обогатил за сметка на ищците от ползването на същия гореописан имот за периода от 01.01.2018 г., до датата на предявяване на исковете /05.10.2020г./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане на дължимото. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и уважаване на ревандикационния иск и на иска по чл. 59 ЗЗД. Претендират се разноски. Насрещната страна - ответник в производството А. И. К., оспорва касационната жалба с писмен отговор чрез адв. С. П. от АК - Б.. Претендира разноски. Касаторът А. С. Х. е починал след подаване на жалбата, и като негов правоприемник е конституиран от въззиния съд законният му наследник- майка Ю. А. Х., също касатор- ищец. Въззивното решение в останалите части, с които е обезсилено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от А. И. К. срещу Ю. А. Х., А. С. Х., и А. С. Х.-М. искове (по присъединеното друго дело за общо разглеждане в настоящето дело), а имено отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване, че към 28.01.2011 г., към 16.10.2020г. и към датата на предявяване на исковата молба, ответниците по исковете не са били собственици на процесния имот при права: Ю. А. Х. 4/6/четири шести/ идеални части, за А. С. Х. 1/6/една шеста/ идеална част и за А. С. Х.-М.- 1/6/една шеста/ид. част, както и иск с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК за отменяне на нотариален акт за собственост на недвижим имот № 15, том I, рег. № 178, дело № 13 от 28.01.2013 г., на нотариус с рег. № * на Нот.камара, в частта му, с която ответниците са признати за собственици на процесния имот, и е прекратено производството по делото по тези искове, като необжалвано, е влязло в сила - арг. от чл. 296, т. 2 ГПК, и не е предмет на касационното производство. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните и съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по произнасянето по паричния иск за обезщетение с основание чл. 59 ЗЗД е процесуално недопустима. Този иск е облигационен, с цена 2680 лв. (според направеното намаляване размера му в първоинстанционното производство), т.е. под 5000 лв., поради което въззивното решение по него не подлежи на касационно обжалване - арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В останалата част касационната жалба е допустима - насочена е срещу въззивно решение по иск за собственост с основание чл. 108 ЗС. По този иск съдът е приел, че ищците сочат за придобивно основание правото на собственост върху процесния търговски обект/кафе- аперитив/ - осъществен строеж /групов/, преустройство по чл. 137 от ЗУТ и наследство от С. А. Х., б.ж. на [населено място], починал на 03.01.2001 г., за което същите са признати за собственици въз основа на НА за собственост върху недвижим имот № 15, том I, рег. № 178, дело № 13/2011г., по описа на Нотариус Р. Б.. За ищците е установено, а и безспорно, че са законни наследници на С. А. Х., б.ж. на [населено място], починал на 03.01.2001 г. Съгласно представен договор за групов строеж от 09.06.1979 г., П. Н. Б., Я. И. А., В. Е. Г., А. К. К., Ю. А. Х., Д. К. П., Б. К. С. и Р. П. П., всички жители на [населено място], в полза на които е учредено право на строеж, въз основа на Заповеди от 19.04.1979 г. на Председателят на Общиниския народен съвет върху държавна земя- петно 17 А1 по регулационния план на [населено място], са се задължили с общи усилия и за своя сметка, да построят жилищна сграда на посоченото строително петно, състояща се от мазе- гаражи, четири жилищни етажа с осем апартамента и осем тавански помещения, съгласно одобрен архитектурен проект. Представен е по делото и втори договор за групов строеж с дата 01.06.1981 г., сключен между лицата П. Н. Б., Я. И. А., В. Е. Г., А. К. К., Ю. А. Х., Й. П. М., Б. К. С. и Е. Б. М., всички жители на [населено място], също като лица, на които е учредено право на строеж от ОбНС върху същия гореописан имот за изграждане на жилищна сграда. И с двата договора по направеното предварителното разпределение, Апартамент № 2 на първи жилищен етаж, секция „Б“- западно изложение, състоящ се от кухня с бокс, хол, спалня, детска стая и сервизни помещения, със застроена площ от 94 кв.м., заедно с избено помещение в гаражния етаж, непосредствено зад гараж № 6 и таванско помещение, находящо се съответно над мазе от секция „Б“, съответстващо на 12.50% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, е било определено да се получи в собственост от Ю. А. Х.. В заключителната част на договора от 01.06.1981 г. е посочено, че договарящите от секция „Б“, са се споразумели - „..малкото зимнично помещение в гаражния етаж, непосредствено срещу гараж № 5 да бъде на Ю. А. Х..“ По искане на С. А. Х. с молба с вх. № 94-С-153/17.05.1999 г. / съпруг на ищцата Ю. Х./, е извършено преустройство на гараж в кафе-аператив, в блок 17а 1, кв. 143б, в [населено място], въз основа на издадено разрешение за строеж № 200/30.12.1999г. и Одобрен архитектурен проект, като обекта с Удостоверение № 54/10.05.2005г. е въведен в експлоатация. Приетата по делото СТЕ сочи, ч е към момента на огледа от експерта, процесния имот съществува като самостоятелен обект на собственост но не във вида, в който е отразен в приложения в делото архитектурен проект, тъй като площта на помещението е увеличена с пристройка откъм северната фасада на блока, приобщена към помещението. Част от северната фасадна стена е премахната, подхода откъм коридора е възстановен. Чистата площ на обекта по архитектурния проект е 2,40м. х 8,25м.-19,80кв.м., застроената му площ е 23,93кв.м., а предназначението му е търговски обект-кафе аперитив. При изслушването му в съдебно заседание вещото лице сочи, че помещението, което към момента е гаражен етаж е преустроено, като част от стената, която се намира откъм север е разрушена, а двете помещения са приобщени в едно общо помещение. Търговският обект представлява обединяване на две помещения, с отворен вход за посетители чрез премахване на преградна стена. Там където има прозорец, има отворен още един вход за зареждане. При преустройството вратата откъм вътрешното стълбище е премахната и не съществува. Описани са в установителната част на въззивното решение и другите събрани по делото доказателства и установените от тях относими факти, въз основа на съвкупната преценка на които решаващият съд е формирал и правните си изводи по спора. По отношение на двата приети договора за групов строеж - от 09.06.1979 г. и от 01.06.1981 г., оспорени относно тяхната автентичност, въззивният съд, въз основа на заключението на СГЕ, е приел, че този от дата 09.06.1979 г. не е подписан от лицата посочени като страни по него, и поради неспазване на предписаната от закона форма за валидността му по чл. 192 от ЗТСУ/отм./ той няма правно действие и правилно е бил изключен от доказателствения материал и не е обсъден от първоинстанционния съд. По отношение на договора с дата 01.06.1981 г., при установеното от СГЕ, че машинописните текстове са изписани на различни пишещи машини, ползвани за всеки един от листовете на документа, при липса подписи на страните на всяка страница от писмения договор, е прието, че той е подправен – не изразява действителната воля на страните, също е и неподписан от Б. К. С., чието име му фигурира сред лицата, участвали при сключването му. Независимо от това съдът е посочил, че този втори договор- дори и да е автентичен и неподправен, не би могъл да породи вещноправно действие по отношение на правото на собственост на всеки от съсобствениците на предварително разпределените с него обекти от изградената сграда с договора за групов строеж от 1981г., в частност и на описаното като „малкото зимнично помещение в гаражния етаж, непосредствено срещу гараж № 5“ в полза на Ю. А. Х.. Горното заключение е основано на направено от съда тълкуване на правната характеристика на този договор и приложимата законодателната уредба по чл. 192, ал.1 и ал.4 ЗТСУ /отм./, че груповият строеж представлява договор, по силата на който се поемат облигационни права и задължения за постигане на обща цел - построяване на сграда в съсобствен имот. За действителността на договора - съответствието с нормата на чл. 192, ал. 1 ЗТСУ (отм.) е необходимо страните да са носители на вещни права - право на собственост върху терена или право на строеж, надстрояване или пристрояване. Изградените обекти в съсобствения терен или въз основа учреденото право на строеж общо на участниците в договора са със статут на съсобствени за страните по силата на приращението - чл. 92 ЗС. Договорът за групов строеж, в който е направено предварително разпределение на обектите, има правни последици като на предварителен договор за делба, а за всеки участник в договора възниква правото да иска разпределение на построените обекти по чл. 192, ал. 4 ЗТСУ (отм.) чрез сключване на окончателен договор за делба. Прехвърлителният ефект за правото на собственост върху разпределените между страните самостоятелни обекти от съсобствената сграда, настъпва с окончателния разделителен протокол, представляващ договор за доброволна делба след завършване на груповия строеж, сключен с нотариална заверка и вписан в книгите на Службата по вписванията. В тази делба следва да участват всички съсобственици на дворното место, или на правото на строеж към момента на завършване на строителството или към момента на извършването й, ако след завършване на строителството са настъпили вещно-правни промени в съсобствеността, в който смисъл е цитирана и практика на ВКС. Съгласно чл. 192, ал. 5 ЗТСУ (отм.) е допустимо участник в договора за групов строеж да може да прехвърля правата си по договора със съгласието на останалите участници на групата. В случая е посочено, че липсват ангажирани доказателства, че след договора за групов строеж от 01.06.198 г. страните по него да са сключили окончателен договор за доброволна делба, който да е надлежно вписан в СВ към РС Сандански, за да е настъпил вещно-правния ефект от придобиването на правото на собственост от всеки от съсобствениците, на предварително разпределените обекти от изградената сграда с договора за групов строеж от 1981 г. От събраните писмени доказателства и заключението на СТЕ е прието, че е извършено преустройство съгласно чл. 137 от ЗУТ, въз основа на Разрешение за строеж № 200/30.12.1999г. и съгласуван и одобрен от Гл. архитект на общината архитектурен проект, преустройството на гараж в кафе- аперитив, при което две от мазетата са обединени функционално в едно помещение. Обектът „Кафе-аператив“ е ползван от семейството на ищците по предназначение, до завладяването му от ответника - последният възразява, че го владее на правно основание - възлагане на недвижимия имот с влязло в законна сила постановление за възлагане на ЧСИ М. В. по изп. дело № 197/2014 г. Оплакването на ответника-въззивник А. К. относно законността на извършеното преустройство по реда на чл. 137 от ЗУТ, въззивният съд е приел, че е процесуално недопустимо и не подлежи на раглеждане от него, тъй като е направено едва с писмената защита пред въззивната съдебна инстанция. По отношение на това преустройство, въззивният съд, по аргумент от способите за придобиване право на собственост по чл. 77 ЗС, е посочил, че извършването на преустройството по реда на чл. 137 от ЗУТ не легитимира ищците като собственици на преустроения обект идентификатор *****, с предназначение за търговска дейност- „кафе- аперитив“, след като не е установено Ю. А. Х., респективно нейния съпруг, да са придобили правото на собственост върху преустроеното помещение, преди извършване на преустройството, на някое от предвидените в закона способи за придобиване на правото на собственост. Прието е още, по аргумент от чл. 77 ЗС, че ищците не биха могли да придобият правото на собственост върху спорния по делото недвижим имот и на основание наследство от техния наследодател - С. А. Х., доколкото от събраните по делото доказателств, не се установява наследодателят да е придобил правото на собственост върху спорния по делото недвижим имот на някое от посочените в разпоредбата на чл. 77 от ЗС правно основание. Издаването на разрешението за ползване на обекта „Кафе-аператив“ на негово име не е основание за придобиване правото на собственост върху него. Въззивният съд е приел, че направеното с отговора на въззивната жалба от въззиваемите – ищци Ю. А. Х., А. С. Х. и А. С. Х. – М., довод, че са придобили правото на собственост върху спорния недвижим имот по давност, с начало сключения Договор за групов строеж от 01.06.1981г., е преклудирано и не следва да се разглежда, доколкото не е заявено такова придобивно основание с исковата молба, за който извод се е позовал на разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като същевременно в тази насока не са били искани и навеждани и никакви доказателства. По изложените съображения e прието, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че ищците по делото - Ю. А. Х., А. С. Х. и А. С. Х. - М., са придобили правото на собственост върху спорния по делото недвижим имот, на заявените с исковата молба основания осъществен групов строеж, преустройство по чл. 137 ЗУТ, наследство от С. А. Х.. б.ж. на [населено място] / починал на 31.01.2001г. / и предявеният ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС е отхвърлен като неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване на решението на въззивния съд по исковете по чл. 108 ЗС, се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност, чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК- вероятна недопустимост в частта по прекратяване производството по предявеното от ответната страна искане за отмяна на ноатриалния акт на ищците по чл. 537, ал.2 ГПК, и евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ Относно правното действие на нотариален акт, издаден в производството по чл. 587 ГПК - по този въпрос се сочи противоречие с ТР по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС; и 2/ Относно задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, като анализира всички събрани по делото доказателства имащи значение за решаване на спора - по този въпрос се сочи противоречие с ТР по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и казуалната практика на ВКС в конкретни решения. Както вече бе посочен по-горе, обхватът на касационно обжалване, очертан с подадената касационна жалба, е ограничен до обжалваната от касаторите част, касаеща произнасянето на въззивния съд по предявения от тях иск с основание чл. 108 ЗС, а по отношение произнасянето по иска с основание чл. 59 ЗЗД се приема, че касационната жалба е недопустима. От прочита на текста на касационната жалба, извън представеното след нейното подаване изложение на основанията по чл. 280 ГПК – представено по реда на чл. 285, ал.1 ГПК след указания на администращия касационната жалба въззивен съд с разпореждане от 11.09.2024 г., следва констатацията, че касаторите не са обжалвали въззивното решение в частите по произнасяне по предявените срещу тях искове, предмет на присъединеното гр.д. № 177/2021 г. на РС-Сандански, производството по които искове е било прекратено от въззивния съд след преценка за тяхната недопустимост, вкл. и по отношение искането по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ишците констативен нотариален акт. При произнасянето си с решение по реда на чл. 290 ГПК касационната инстанция е ограничена от предмета на касационно обжалване, заявен с подадената касационна жалба, а в случая последната не е била насочена срещу въззивното решение в частите по произнасяне по предявените срещу касаторите искове по присъединеното дело. Съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на обсъждане само във фазата по селектиране на жалбите - в закритото заседание, провеждано по реда на чл. 288 ГПК. Това изложение (дори и когато е инкорпорирано в касационната жалба) обективира друго, различно от касационната жалба, процесуално действие на страната-касатор и от неговото съдържание не могат да се извличат нито разширяване предмета на касационно обжалване, нито основанията, подлежащи на преценка съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК. Поради това в случая не може да се извърши преценка за наличие основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в части, които не са били предмет на обжалване с подадената касационна жалба. Ето защо доводите за наличие основание по чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК, и по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения въпрос № 1 от номерацията по-горе, се явяват неотносими към обхвата на касационно обжалване, същите се явяват неотносими и към произнасянето на въззивния съд по главните искове с основание чл. 108 ЗС, поради което не могат да обуславят допускане касационното обжалване на въззивното решение в обжалваните от касаторите части по исковете им по чл. 108 ЗС. Поставеният въпрос № 2 не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по отхвърляне исковете по чл. 108 ЗС. В съответствие с практиката на ВКС, вкл. и посочената от касаторите, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора. Противно на обосновката по въпроса, въззивният съд е преценявал, съобразно заявеното от ответника възражение срещу материално правната легитимация на ищците, дали се е осъществило валидно придобивното основание на правото на собственост върху процесния обект, на което се позовават самите ищци с исковата молба, и което е отразено и в издаденият в полза на ищците констативен нотариален акт за собственост- издаден въз основа на писмени доказателства, а именно: строеж, преустройство и наследство. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби, е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства, съгласно разясненията по т.1 на ТР № 1/19.02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Не възниква съмнение за нищожност или недопустимост на въззивното решение в обжалваната част по исковете по чл. 108 ЗС, при направената служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се констатират от текста на въззивното решение и белези на очевидна неправилност в същите обжалвани части на въззивния акт. Аргументацията на касаторите за очевидна неправилност се основава на довод за погрешно възприемане от въззивния съд на основанието за издаване на КНА № 15/2011 г., от който те извличат правата си на съсобственици – че погрешно, вместо въз основа на придобивна давност като издаден по чл. 578, ал.2 ГПК, въззивният съд е разглеждал същия на основание строеж, преустройство и наследяване. За очевидната неправилност като предпоставка за допускане касационното обжалване, в практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 280, ал.2 ГПК е изяснено, че е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, т.е. да може такава очевидна неправилност да се изведе само от текста на въззивното решение. В случая текстът на обжалваното решение не дава основание за подобен извод, защото в него не е посочено позоваване от ищците с исковата молба на придобивна давност (напротив, изрично е отречено това да е направено с исковата молба), нито е посочено, че цитирания нотариален акт се основава на обстоятелствена проверка по чл. 587, ал.2 ГПК. Касационното обжалване в частта по исковете по чл. 108 ЗС следователно не може да се допусне. Предвид изхода на производството пред ВКС, касаторите нямат право на разноски за тази инстанция, като дължат на ответната страна такива за адвокатско възнаграждение в размер на 1022,53 евро (равностойност на 2000 лв.). С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК