Определение № 337 от 27.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3896/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив, чрез процесуални представители гл. юрк. А. и гл. юрк. К. против решение № 135 от 24.07.2019 г. по гр. д. № 296/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Ответникът по касационна жалба З. И. Н., чрез адв. К. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

С горното въззивно решение е отменено решение № 407/29.03.2019 г. по гр. д. № 942/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив (ОС – Пловдив), с което са отхвърлени исковете на ищцата Н. против касатора с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение на неимуществени вреди и сумата от 2 877. 80 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от травматично увреждане (диагноза „Множествени счупвания на подбедрица, закрито. Фрактура крурис синистра ин партис дисталис“) на 23.01.2017 г., при падане на тротоара пред къща с административен адрес: [населено място], [улица], поради непочистване и заледяване, включително и в частта за разноските, и са присъдените претендираните суми в пълните им предявени размери, ведно с разноските, понесени от ищцата за две съдебни инстанции.

По допустимостта на касационната жалба настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.

Касационната жалба срещу горното въззивно решение в частта, касаеща произнасянето по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за обезщетение на търпени имуществени вреди, предявен за сумата от 2 877. 80 лева, е процесуално недопустима.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела (какъвто е и разглежданият случай) и до 20 000 лв. - за търговски дела.

Въззивното решение, предмет на касационно обжалване в посочената му част е постановено по обективно съединен иск (по чл. 49 ЗЗД) за парично вземане (по чл. 86, ал. 1 ЗЗД), цената на който съгласно чл. 69, ал.1, т. 1 ГПК, е под законово установения минимален праг за достъп до касация по граждански дела - за сумата 2 877. 80 лева. При обективно съединяване на искове, какъвто е процесният случай, преценката за допустимост на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК се извършва с оглед цената на всеки отделен иск, а не на техния общ размер.

Ето защо, в посочената й част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство се прекрати.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му относно предявения иск по чл. 49 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди - за сумата от 25 000 лева, е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Въззивната инстанция е постановила обжалвания правен резултат като е установила, че на посочената в исковата молба ищцата е получила комплексното травматично увреждане (на лява подбедрица) вследствие падане на заледена тротоарна настилка пред къща с визирания административен адрес. Приела е, че са налице предпоставките за реализиране обективната отговорност на ответника по чл. 49 ЗЗД, доколкото се установявали елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно – противоправно деяние, резултат от бездействие на изпълнителя на определена работа (независимо от създадената конкретна организация за нейното осъществяване – от общинско предприятие, по договор с необщинско дружество или по друг начин) по почистване на уличната инфраструктура (улици и прилежащи тротоари) от сняг и лед, вменено на собственика - общината, която съгласно Закона за общинската собственост (ЗОС) има задължението да управлява общинските имоти с грижата на добър стопанин; вреда, изразяваща се в счупване на подбедрицата на левия крак с дислокация (разместване) на фрагментите довела до оперативна намеса, претърпени болки и страдания, както и битово – хигиенни неудобства, установено ограничение на свиване на лявото коляно при клякане около 90 градуса с необходимост от комплексно (с медикаменти и физиотерапия) лечение на лява подбедрица и глезенна става, поява на остеопороза от дългата имобилизация, която според експертното заключение може да се приеме като забавяне и усложнение на оздравителния процес, с прогноза за превръщането й в трайно състояние, наречено „болест на З.“ и очаквано възстановяване движението на ставата за около 1 до 2 години; причинна връзка между бездействието на изпълнителя на работата и настъпилия вредоносен резултат. По релевираното от защитата на ответника възражение, че няма задължение да почиства тротоара пред частни обекти (задължението за което е на техните собственици) въззивната инстанция е развила съображения, че гражданската отговорност за вреди от неизпълнение на задължението за почистване на уличната инфраструктура от сняг и лед е на съответната община. Посочено е, че действащата Наредба за опазване на околната среда на територията на Община Пловдив, приета с решение № 199, взето с протокол № 10/28.05.2010 г. на общинския съвет, създава задължения за поддържане на чистотата на други правни субекти. Този нормативен акт обаче не може да прехвърли носенето на гражданската отговорност върху тези правни субект за неизпълнение на задължения, законово вменени на общината. Техен титуляр си остава съответната община, а неизпълнението на задълженията по Наредбата може да доведе до ангажиране на административнонаказателна отговорност, която е извън предмета на делото. При отчитане на продължителността и интензитета на търпените болки, страдания и битови неудобства, вкл. многобройните и продължителни медицински интервенции, останалите белези по тялото и възможните медицински усложнения съдът е намерил, че справедливият и адекватен паричен еквивалент за така засегнатите блага е сумата от 25 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, които счита да са обуславящи изхода на делото и за които поддържа наличие на отклонение с практиката на ВКС. Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК е следното:

1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните (вкл. и за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия), както и всички събрани по делото доказателства, и да изложи собствени мотиви при определяне размера на обезщетението по справедливост (вкл. да обсъди предпоставките от хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато се твърди такава) като формира свой оценъчен извод за приноса на всяко едно установено обстоятелство от значение за определяне на този размер, съобразявайки и конкретните обществени – икономически условия към меродвания момент?“

Противоречието като предпоставка за достъп до касация в очертаната хипотеза се свързва с разрешението по горния въпрос, дадено в следните решения на ВКС: Решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 186/01.02.2019г. по гр. д. № 4922/2017г. на ВКС, III г.о., Решение № 310/08.01.2019г. по гр. д. № 915/2018 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 47/07.03.2019 г. по гр. д. № 1464/2018 г. на ВКС, III г.о., Решение № 5/03.02.2017 г. по гр. д. № 50292/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение № 226/30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на ВКС, III г.о., Решение № 210/15.01.2019 г. по гр. д. № 174/2018 г. на ВКС, III г.о., Решение № 67/13.03.2019 г. по гр. д. № 3166/2018 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 15/26.02.2019 г. по т. д. № 1277/2018 г. на ВКС, II г.о., Решение № 63/08.07.2019 г. по т. д. № 2013/2018 г. на ВКС, I т. о., Решение № 17/06.03.2015 г. по гр. д. № 3174/2015 г. на ВКС, IV г.о.

2. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги приема или отхвърля като недостоверни?“

По въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: Решение № 310/08.01.2019 г. по гр. д. № 915/2018 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, II г.о., Решение № 271/06.01.2015 г. по гр. д. № 2853/2014 г. на ВКС, I г.о., Решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о.

3. „Може ли съдът да присъжда обезщетение за неимуществени вреди, определяйки размера на дължимата обезвреда въз основа на усложнения, болки и страдания над обичайните, които не са заявени с исковата молба?“

По този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г.о., Решение № 38/07.03.2018г. по гр. д. № 2126/2017г. на ВКС, IV г.о., Решение № 239/26.03.2019 г. по гр. д. № 4963/2017 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о.

Като основание за достъп до касационен контрол се заявява и фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение.

По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото въпросът е обусловил процесуалната активност на втората инстанция по разглеждане и решаване на материалноправния спор, от една страна и от друга - поради необходимостта от проверка за наличие на поддържаното от страната противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 186/01.02.2019 г. по гр. д. № 4922/2017 г. на ВКС, III г.о., Решение № 47/07.03.2019 г. по гр. д. № 1464/2018 г. на ВКС, III г.о., доколкото се твърди, че своевременно (с отговора на исковата молба) ответникът е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата, което не е обсъдено в обжалваното въззивно решение.

Относно поставения въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви при определяне размера на обезщетението по справедливост като формира свой оценъчен извод за приноса на всяко едно установено обстоятелство от значение за определяне на този размер, съобразявайки и конкретните обществени – икономически условия към меродвания момент следва да се изтъкне следното.

Въпросът е релевантен и осъществява общо основание за селекция на касационната жалба, но не осъществява допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, доколкото решаващият състав е съобразил, че въззивният съд като инстанция по съществото на правния спор и в пределите, очертани с въззивната жалба следва да изложи собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, както и да направи въз основа на това свои обосновани фактически констатации и посочи кои обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства и кои не и защо, като изведе правните си изводи по съществото спора. Това в случая е сторено. Втората инстанция е съобразила, че обезщетението за неимуществени вреди от деликт се определя глобално по справедливост, поради което е подложила на анализ и оценка събрания по делото доказателствен материал – относно установените обективно съществуващи обстоятелства, изпълващи съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД, достигнала е до обосновани фактически констатации за настъпило падане, поради подхлъзване на заледена улица; бездействие на изпълнителя на работата по почистване на уличната инфраструктура в населено място от сняг и лед, която работа му е възложена от собственика и вреда (травматично увреждане) в причинна връзка с деликта и въз основа на тях е извела правните си съждения за ангажиране на безвиновната отговорност на ответника по чл. 49 ЗЗД в определения размер. Дали правилно е определен този размер е въпрос по съществото на спора, при проверка на въззивното решение с оглед основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо обжалваното решение не е постановено в отклонение, а в съответствие с практиката, която касаторът сочи и прилага. Затова по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Изложените съображения за липса на основания за достъп до касационен контрол в предходния пункт са изцяло относими и следва да се споделят и по поставения въпрос дали може съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги приема или отхвърля като недостоверни. Задължение на съда е да обсъди и подложи на самостоятелна преценка събраните по делото доказателства – поотделно и в съвкупност, които са източник на данни за релевантните по конкретния спор факти и обстоятелства. Инстанцията по същество дължи обосновано изложение на фактическите си изводи, като посочи аргументирано на кои доказателства те почиват и защо ги кредитира тях, а други не. Установената съдебна практика е в тази насока, която в случая апелативният съд е съобразил и липсва заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.

Не формира основание за допускане до касационен контрол и последният поставен въпрос относно това може ли съдът да присъжда обезщетение за неимуществени вреди, определяйки размера на дължимата обезвреда въз основа на усложнения, болки и страдания над обичайните, които не са заявени с исковата молба.

Въпросът не формира общо основание, защото въззивният съд не е приел, че в случая се констатират болки и страдания, надхвърлящи обичайните за подобно травматично увреждане и те именно се изразяват във „възможни медицински усложнения“. В обжалваното решение последните са съобразени единствено в аспекта на търпените от процесната увреда неблагоприятни последици и то с оглед констатираната от вещото лице по делото остеопороза (факт, установен в хода на съдебното дирене) в комплекса от засегнати нематериални блага, чийто паричен еквивалент се дължи глобално по справедливост.

Липсата на поставен правен въпрос, само по себе си има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Така и по този въпрос не се обосноват предпоставки за достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие и на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение в частта му, предмет на допустима касационна жалба.

Това основание се обосновава с твърдението, че въззивният съд е постановил решението си без да направи фактически и правни изводи по съществото на спора, които да намерят място в мотивите му, респ. че не е обсъдил и дал отговор на релевираните от страните доводи и възражения, както и не е подложил на анализ и оценка всички доказателства по делото, за да направи обосновани фактически констатации относно обстоятелствата по спора. Така изложените доводи обаче не позволяват да се приеме за осъществен соченият фактически състав, поради следното.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая доводите на жалбоподателя са за липса на изложени в обжалваното решение обосновани мотиви по фактическите констатации и правни изводи по спора, за необсъждане на наведени доводи и възражения на страните, както и на доказателства по делото, които обаче са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - относими във фазата по разглеждане на касационната жалба, но не и във фазата по селектирането й. Ето защо, не е налице аргументирано изложение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед очертаната по - горе и разбирана от състава негова дефинитивност.

В обобщение, касационен контрол на въззивното решение в частта по иска за обезщетение на неимуществени вреди ще следва да бъде допуснат по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,