Определение № 3359 от 12.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1621/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв. Д. Т. от САК касационна жалба на ищците И. Д., Р. Д. и С. Д. срещу решение № 144 от 10.04.2024г. по възз.т.д. № 181/2023г. на Апелативен съд - Пловдив. С него, след частична отмяна на решение № 260047/09.12.2022г. по т.д.№ 170/2020г. на ОС - Пазарджик, са отхвърлени предявените осъдителни искове против „ЗАД Армеец“ АД, [населено място], с правно основание чл.432 КЗ, на И. Д. и на Р. Д. за размера над 98 000лв. до 112 000лв. и на С. Д. за размера над 112 000лв. до 140 000лв., ведно със законната лихва, считано от 07.04.2020г.; присъдена е законната лихва върху дължимите обезщетения от по 98 000лв. и 112 000лв., считано от 07.01.2020г. до 06.04.2020г. вкл.; потвърдено е решение № 260047/09.12.2022г. по т.д.№ 170/2020г. на ОС - Пазарджик в останалите обжалвани части и са присъдени по съразмерност разноски и адвокатски възнаграждения по чл.38 ЗА.

В касационната жалба на ищците са релевирани доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според касаторите при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди не са приложени правилно и адекватно общите и индивидуални критерии. В тази връзка поддържат, че в мотивите не са посочени конкретните обстоятелства и тяхното конкретно значение, като въззивният съд, макар и формално да се е позовал на принципа за справедливост в чл.52 ЗЗД, в действителност не е обвързал преценката си за размера на дължимите обезщетения с всички релевантни за неговото прилагане обстоятелства. Според касаторите обжалваното решение се основава на предположения и на преценка на факти и обстоятелства, за които съдът няма специални познания. Намират, че не са ценени съобразно действителното им процесуално значение показанията на доведените от тях свидетели. Поддържат, че ответникът не е доказал при условия на пълно главно доказване съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата в определената от съда степен. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части за отхвърляне на предявените искове и за постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло и за присъждане на разноски. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за предоставената на всеки от касаторите безплатна правна помощ.

В приложеното изложение по чл.284, ал.1 т.3 ГПК са въведени едновременно основанията по т.1, 2 и 3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Какво е приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, съобразени с актуалното приложение на действащата нормативна уредба, които следва да бъдат съобразени при определяне на дължимото обезщетение? Как следва да се прилага принципът за справедливост при установена съдебна практика по отношение на приети в съдебната практика долна и горна граница( параметри) на присъждани парични обезщетения за сходен тип травматични увреждания, възстановителен период, видими белези и причинени физически и психически увреждания? По него касаторите се позовават на ППВС № 4/1968г., както и на решение № 53/12.06.2014г. по т.д.№ 1556/2013г., решение № 131/04.01.2016г. по т.д.№ 2592/2014г., решение № 157/28.10.2014г. по т.д.№ 3040/2014г., всички на II т.о.

2. Трябва ли при определяне на обезщетение, необходимо да възмезди търпените неимуществени вреди от ищците, настъпили от смъртта на майка им от процесното ПТП, решаващият съд да съобрази в достатъчна степен конкретните преживяни от ищците болки и страдания - за всеки един ищец поотделно, причинени от смъртта на 46- годишната им майка, както и отражението на тази психологическа травма върху бъдещото им емоционално и духовно състояние?

3. Следва ли решаващият да се съобрази със съдържащото се в задължителната и актуална практика на ВКС разбиране за „справедливост“, като критерий, по който следва да бъде определен необходимият размер парично обезщетение за възмездяване на причинените на наследниците на починалото лице - в случая деца, едното от които непълнолетно - морални вреди, като заместваща „поправянето“ им облага? Касаторите намират, че даденото разрешение е в отклонение от решение № 131 от 04.01.2016г. по т.д. № 2592/2014г. на ВКС, ТК, II т.о; решение № 53 от 12.06.2014г. по т.д. № 1556/2013г. и решение № 157 от 28.10.2014г. на ВКС по т.д. № 3040/2014 г., II т.о.

4. Следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение, поради съдебната констатация, че увеличаването на размера на застрахователните лимити не може да бъде водещ критерий за съда при справедливо репариране на неимуществените вреди? По него касаторите се позовават на решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г., II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г., II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г., I т.о., и решение № 92 ог 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г., I т.о.

5. Следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение, въпреки обратната тенденция към увеличаване на минималната, респ. средната работна заплата в страната и промяната на икономическата обстановка? Касаторите се позовават на решение № 749/05.12.2008г. по т.д.№ 387/2008г., II т.о.

6. Следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение, поради съпричиняване от страна на пострадалата, при отсъствие на категорични доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалата по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат?

Въведено е основанието за допускане на обжалване по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Според касаторите такава е налице при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди и тяхното редуциране, поради съпричиняване.

В подадения чрез юрисконсулт Б. Д. писмен отговор ответникът по касация „ЗАД Армеец“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Първоинстанционното производство, т.д.№ 170/2020г. на ОС - Пазарджик, към което са присъединени за общо разглеждане т.д.№ 171/2020г., т.д.№ 172/2020г. и т.д.№ 173/2020г. на ОС - Пазарджик, е образувано по субективно активно съединени частични осъдителни искове на И. Д., Р. Д., С. Д. и Д. Д. против „ЗАД Армеец“ АД, [населено място], с правно основание чл.432 КЗ, за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта при ПТП на 03.01.2020г. на Г. Д. - майка на първите трима ищци и съпруга на брата на четвъртия ищец, които са предявени в размери от по 176 000лв., ведно със законната лихва, считано от 03.01.2020г.

С първоинстанционното решение на ищците И. Д. и Р. Д. са присъдени обезщетения от по 112 000лв., а на ищеца С. Д. - 140 000лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 07.04.2020г. до окончателното изплащане, а за разликата до предявените размери от по 176 000лв. исковете на първите трима ищци са отхвърлени, както и е изцяло отхвърлен искът на четвъртия ищец Д. Д..

Срещу първоинстанционното решение са подадени въззивна жалба на ответното застрахователно дружество и насрещна въззивна жалба на ищците, с които решението е обжалвано изцяло.

Въззивното производство е прекратено по подадената от Д. Д. насрещна въззивна жалба със стабилизирано определение и се е развило само по въззивната жалба на ответника и по насрещната въззивна жалба на първите трима ищци И. Д., Р. Д. и С. Д..

За да постанови обжалваното решение, въззивният състав е приел за установено и безспорно, че процесното ПТП, настъпило на 03.01.2020г., в резултат на което е настъпила смъртта на Г. Д., е в пряка причинна връзка с виновното и противоправно поведение на водач на лек автомобил, който е признат за виновен с влязла в сила на 02.02.2024г. присъда № 21/19.05.2023г. по НОХД № 471/2023г. на Окръжен съд – Пазарджик за допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, тъй като като се е движил със скорост от 88 км/ч, при разрешена в населеното място скорост от 50 км/ч, вследствие на което по непредпазливост е причинил смъртта на Г. Д.. Установил е, че виновният водач е имал към момента на ПТП валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното застрахователно дружество, което е било сезирано на 07.01.2020г. с претенции за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди на ищците, които не са били удовлетворени.

Въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото - автотехническата и съдебномедицинската експертиза, протокола за оглед на местопроизшествието и свидетелските показания по делото за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП, съставът на апелативния съд е установил следния механизъм на настъпване на ПТП: Произшествието е настъпило в населено място, по средата на участък между две кръстовища, в тъмната част на денонощието, на неосветено място, при движение на управлявания от застрахования водач автомобил с включени фарове; Пострадалата пешеходка Г. Д. е пресичала на място, на което е нямало пешеходна пътека, напречно на пътното платно, което е с обща ширина от 9м, от ляво надясно, като не се е съобразила с приближаващия лек автомобил, чиито фарове е можела да забележи от разстояние и въпреки това е предприела пресичането на пътното платно, като при това е била в състояние на средна степен на алкохолно опиянение ( с концентрация на алкохол в кръвта от 2,03 промила от първата проба, взета при настаняването й в болницата и 1,97 промила от втората проба, взета след смъртта й) - състояние, което се характеризира със значителни нарушения на мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентацията, координацията на движенията, силно забавени реакции и сънливост; Ударът е настъпил в пътната лента, в която се е движил автомобилът в посока от изток на запад, на около 7,5 метра от южната граница на пътното платно, респ. на 1,6 – 1,7 метра южно от северната ограничителна линия на платното и на лентата, по която се е движил автомобилът; При механизма на удара пешеходката е получила несъвместими с живота съчетана черепно-мозъчна, гръдна, коремна и опорно-двигателна травма, довели до остро нарушаване на жизненоважни мозъчни центрове и кръвозагуба.

Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е установил, че между ищците тяхната майка, която след смъртта на баща им е била единственият им родител, са съществували отношения на задружност, разбирателство, непрекъснати контакти и взаимна подкрепа; ищците И. и С. са живеели съвместно с починалата им майка, а ищцата Р. е имала почти ежедневни контакти с нея, като смъртта на майка й е била точно преди първото й раждане, което я е лишило от възможността да разчита на майчини съвети и подкрепа в този важен за нея момент. Съставът на апелативния съд е съобразил ниската възраст на С. – 14 години, на която той все още не е бил самостоятелен, ходел е на училище и се е нуждаел от родителски грижи. Направен е извод, че смъртта на майка им е причинила и на тримата ищци значителни по интензитет болки и страдания, те са се променили, затворили са се в себе си, изпитвали да липсата й, променило се е и отношението им към работата и училището, останали са без двама родители, наложило им се е да разчитат, освен един на друг, и на помощта на помощта на други хора, а С. известно време е имал назначен попечител до навършване на пълнолетие. От друга страна, съставът на апелативния съд е установил, че никой от ищците не е достигнал до болестно състояние, причинено от мъката и тъгата по майка им, не се е наложило посещения при специалист и провеждане на лечение. Приел е, че особено силни са били болките и страданията за най-малкия ищец – С., чиято връзка с майка му е била все още твърде силна с оглед възрастта му, а другите двама ищци – И. и Р., които са били пълнолетни, са били по- устойчиви психически, имали са свой собствен живот и трудова реализация, а Р. е живеела на друго място. Освен обстоятелствата, свързани с характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и страдания, въззивният съд е взел предвид още и икономическите условия в страната към момента на смъртта на майката на ищиците и общественото възприемане на критерия за справедливост, намиращо израз в нормативно определените непрекъснато и значително нарастващи лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Направен е извод, че справедливите размери на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на по 140 000лв. за пълнолетните Р. и И. Д., и 160 000лв. за непълнолетния към момента на смъртта на своята майка С. Д., съответно, че определените от първоинстанционния съд обезщетения от по 160 000лв. за Р. и И. и 200 000лв. за С. Д. са в завишен размер, който не е съобразен с конкретните установени по делото обстоятелства и със съдебната практика и определяните в нея размери на обезщетения в сходни случаи за събития, настъпили в началото на 2020г.

По другия според въпрос относно наличието на съпричиняване въз основа на доказателствата по делото въззивният състав е приел за категорично установено, че при скоростта, с която се е движел, за водача на МПС е било невъзможно да предотврати удара с пешеходката и, независимо, че той е реагирал своевременно с екстрено спиране, комбинирано с отклонение на траекторията на автомобила надясно с цел избягване на удара, това в конкретния случай за всички варианти на движение и навлизане на пешеходката в пътното платно пред автомобила (от бавен до бърз ход), с оглед скоростта му на движение, ПТП е било неизбежно, с изключение на варианта бърз бяг на пешеходката. Въз основа на заключението на вещото лице съставът на апелативния съд е приел, че е налице причинна връзка между противоправното поведение на водача на лекия автомобил и ПТП, тъй като, ако се е движел със скорост между 48 и 58 км/ч, а при движение с 53 км/ч, спирачният път от общо 42 метра би позволил да спре след възприемане на опасността.

Въз основа на доказателствата по делото въззивният състав е приел, че е налице противоправно поведение и на пострадалата Г. Д., изразяващо се в нарушение на чл. 113 от ЗДвП, задължаваща я в качеството й на пешеходец да пресича пътното платно на пешеходна пътека, като се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства преди да навлезе на платното за движение. Приел е, че пострадалата е пресичала на необозначено и неосветено място, в състояние на алкохолно опиянение, което е попречило да съобрази конкретната обстановка с приближаващия автомобил, да се ориентира и да вземе адекватно решение да не предприема пресичането или да спре по средата на платното и да изчака преминаването на автомобила, като е имало възможност за предотвратяване на ПТП, ако беше изчакала преминаването на автомобила, преди да навлезе на платното за движение, или ако беше спряла на разделителната линия между двете ленти, изчаквайки автомобилът да премине. Направен е извод, че пострадалата има и то значителен принос за настъпване на ПТП.

Като обобщение във въззивното решение е прието, че до ПТП се е достигнало както поради движението с превишена скорост от водача на автомобила, така и поради това, че пешеходката е предприела пресичане на пътното платно при липса на пешеходна пътека, без да съобрази дистанцията и скоростта на автомобила.

По тези съображения въззивният съд е възприел извода за 30% съпричиняване от пострадалата, като съответстващ на действителния й принос. Изложил е мотиви, че без допуснатите нарушения както от страна на водача на автомобила, така и от пострадалата, не би се стигнало до сблъсъка и до смъртта й, която е в причинна връзка с причинените й множество телесни увреждания. Намерил е, че не може да се приеме приносът на пострадалата да е равен или по-висок от този на водача на лекия автомобил. Съответно е счел, че тежестта на нарушението на водача е по-голяма, тъй като той се е движел със значително по-висока от разрешената скорост в населено място, по път с жилищни постройки отстрани, където би могла да се очаква появата на хора, в неосветен участък, което не му е позволявало да вижда конкретната обстановка, извън осветеното от фаровете на автомобила му разстояние.

По всички тези съображения, след частична отмяна на първоинстанционното решение, исковете на първите трима ищци са отхвърлени за размерите над 98 000лв. за първите двама и над 112 000лв. за третия, а в останалите обжалвани части решентието е потвърдено.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по формулираните въпроси произтича от липсата на въведените допълнителни предпоставки за допускане на касационно.

По поставените въпроси е формирана трайна съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Това изключва въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Със ЗИД на ГПК( обн. ДВ бр.86/2017г.) е изменена ал.1 на чл.280 ГПК, като в т.2 отпада основанието „въпросът да е решаван противоречиво от съдилищата“ и основанието по т.2 е „въпросът да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз“. Тази именно е и сега действащата редакция. Касаторите не са обосновали приложното поле на допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, като не са поддържали въпросите да са разрешени в противоречие с актове на КСРБ или на СЕС.

По уточнените и обобщени въпроси от № 1 до № 3, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне от съда на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди изложените мотиви от въззивния съд не позволяват да се приеме, че даденото разрешение е в отклонение от относимата съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. посочената от касаторите. При определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди въззивната инстанция е отчела релевантните критерии, възприети в съдебната практика, а именно характера и тежестта на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е извършено, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, както и икономическата конюнктура в страната и инфлационните процеси в годината на настъпване на застрахователното събитие, ориентир за които са непрекъснато нарастващите нормативно определени лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Преценката на въззивния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди се базира на приетите за установени по делото въз основа на доказателствата по делото конкретни правно-релевантни обстоятелства в тяхната съвкупност. Тази преценка е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Не е допуснато отклонение от формираната съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и по въпроси № 4, № 5 и № 6, които са свързани с изводите за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и неговата степен. Видно от мотивите на въззивния акт, тези изводи не са основани на предположения, а – на доказателствата по делото, въз основа на които са приети за установени конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно е способствало за вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило. Въпросите са пряк израз на несъгласието на касаторите с направените изводи, което представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение. По него, както се посочи, касационната инстанция не може да се произнесе в настоящата селективна фаза на касационното производство.

Касаторите не обосновават приложното поле на основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК -„очевидна неправилност“. Изведено от съдебната практика на касационния съд, основанието „очевидна неправилност“ трябва да може да се установи пряко от мотивите на обжалвания въззивен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложена е несъществуваща или отменена норма или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въведените в случая от касаторите доводи за обосноваване на „очевидна неправилност“ са тъждествени с основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК. Респективно, не са въведени никакви доводи за обосноваване на някое от проявленията на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, изведени от съдебната практика на касационния съд.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на спора на касаторите не са дължими разноски. Разноски не се присъждат и на ответника, тъй като не са поискани.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: