Определение № 1662 от 18.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1087/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. В. М. и Т. В. М. против определение № 3150/20.12.2023 г. по ч.гр.д. № 3358/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 301/26.10.2023 г. по т.д. № 132/2021г. по описа на ОС-Враца, с което е допълнил определение от 23.10.2023 г. по с.т.д. като е присъдил в полза на ЗД„Бул Инс“АД направените разноски за първа инстанция общо в размер на 13 272 лв. В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не е съобразил, че не са представени категорични доказателства за извършване на разноските. Застрахователното дружество е регистрирано по ДДС и съобразно нормативната уредба при извършено от него плащане по договор е задължено да издаде данъчна фактура, каквато не е представена по делото. Иска се отмяна на атакуваното определение и потвърденото с него определение на ОС- Враца, като се отхвърли молбата по чл.248 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, а именно: 1/При възникване на данъчно събитие, ако данъчно задълженото лице не издаде данъчна фактура на получателя, последният задължен ли е да плати уговореното възнаграждение?; 2/Липсата на императивно посочени реквизити в данъчната фактура или пълната липса на фактура, основание ли е да приеме, че плащането не е дължимо, респективно, че не е извършено ?; 3/ При договорно плащане в брой, липсата на данъчна фактура с фискален бон към нея, предпоставка ли е да се приеме, че плащането не е извършено? Ответникът по частната жалба ЗД„Бул Инс“АД е подал писмен отговор, в който оспорва основателността й. Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С определението си въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е било прекратено поради оттегляне на предявените искове, като ответникът ЗД„Бул Инс“ АД е представил доказателства за сключени два договора за правна помощ и съдействие с адвокат М.Г., видно от които е заплатил за защитата по всеки един от преките искове сумата от 6 720 лв. с начислен ДДС. Представено е било и писмо доказателство за регистрацията на пълномощника по ЗДДС. Ответникът с писмена молба е поискал допълване на определението, с което е било прекратено производството по делото и поискал да се присъдят дължимите се на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК деловодни разноски. Първоинстанционният съд с определението, предмет въззивна проверка се е съобразил с направеното от ищците възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и ги е осъдил общо да заплатят на ответника дължимите се разноски. Според САС ответникът е представил писмени доказателства за реално направени деловодни разноски, съобразени със защитата по исковете на всеки един от ищците. Разноските са сведени до нормативно установените минимални размери на адвокатските възнаграждения с начислен ДДС, предвид регистрацията на процесуалния представител на ответника по ЗДДС, поради което са били налице правопораждащите факти за осъществяване на отговорността на ищците за разноски. Посочил е, че платените парични суми по всеки един от договорите за правна помощ и съдействие не надвишават сумата от 10 000 лева, установена като максимално допустима със Закона за ограничаване на плащанията в брой. С оглед на гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че поставените правни въпроси не се явяват обуславящи изхода на спора, тъй като не са били коментирани от САС. Същият е приел, че достатъчно доказателство за действително извършени разноски е посочването в подписания от страната и пълномощника договор за процесуално представителство, че определеното възнаграждение е било заплатено в брой. Не е обсъждал проблема за издаването или не на данъчна фактура, доколкото последното е административно изискване и касае отношения с фиска, а не е условие за действителност на гражданския договор. Произнасянето на въззивния съд при констатираната от него фактическа обстановка е в съответствие със задължителната практика на ВКС – т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Според същото, само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Поради липса на общо и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд състав на Първо ТО