Определение № 127 от 11.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 994/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Велинград, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 312 от 30.10.2019 г. по в.т.д.№ 138/2019 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е обезсилено решение № 250/22.10.2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд по т.д.№ 149/2017 г. в частта, с която е разгледан и уважен обратният иск на касатора против ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ за заплащане на сумата 78 139.30 лв., дължима по договор № 13/321/00809 от 16.06.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 17.05.2017 г.; и производството по делото в посочената част е прекратено, като недопустимо. Оплакванията на касатора са за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се изразеното от въззивния съд становище, че гражданският съд не е компетентен да разреши спора. Поддържа се, че тъй като договорът за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ е сключен преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ, то той има гражданско-правен характер и спорът по изпълнението му подлежи на разглеждане по реда на ГПК, в какъвто смисъл е практиката на ВКС. Искането за допускане на решението до касационен контрол е основано на хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса – Каква е подсъдността на исковете, с оглед характера на правоотношението по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г., след като договорът е сключен преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ и предмет на иска е реално изпълнение на правата по договора. Твърди се противоречие по този въпрос между приетото от въззивния съд и практиката на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, както следва: решение № 14/21.02.2017 г. по т.д.№ 50320/2016 г. на І г.о., решение № 172/06.02.2018 г. по т.д.№ 153/2015 г. на І т.о., решение № 28/01.08.2018 г. по т.д.№ 2667/2018 г. на ІІ т.о. Не е депозиран писмен отговор в срока по чл.287 ГПК от надлежния ответник по касационната жалба – ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ. Постъпил е писмен отговор от ГАЗСТРОЙМОНТАЖ АД /което не е страна по обратния иск/ със становище, че въззивното решение е правилно, с оглед разпоредбата на § 10 ПЗР ЗУСЕСИФ и предвид факта, че искът е предявен след 25.12.2015 г. Претендират се разноски. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, против подлежащ на обжалване по смисъла на чл.280 ал.3 ГПК съдебен акт. За да постанови обжалвания резултат по иска на ответника Община Велинград срещу третото лице - помагач, съставът на въззивния съд е приел, че правоотношението между тях е възникнало по договор от 16.06.2011 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка 321 „Основни услуги за населението и икономиката в селските райони“ от Програмата за развитие на селските райони. По тази програма средства се отпускат от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и следователно разпределението на тези средства е в обхвата на разпоредбата на чл.1, ал.2 от ЗУСЕСИФ. Във въззивната жалба ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ е обосновал становището си за некомпетентност на гражданския съд с разпоредбата на § 10, ал.1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, съгласно която „започналите и недовършени до влизането в сила на този закон производства се довършват по досегашния ред“, т.е. от гражданския съд по реда на ГПК. В тази връзка съдът е съобразил, че законът е влязъл в сила на 25.12.2015 г., а обратният иск е предявен на 17.05.2017 г., т.е. много по-късно, поради което разпоредбата на § 10, ал.1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ е неприложима. Намерил е, че аргумент в обратна посока не може да се извлече и от разпоредбата на § 10, ал.3 от ПЗР на същия закон, която се отнася до образуваните до 25.12.2015 г. гражданскоправни производства по искови молби срещу изявления за финансови корекции. Посочил е, че § 10 от ПЗР на ЗУСЕСИФ и в трите си алинеи урежда развитието на заварените производства - административни и съдебни към датата 25.12.2015 г., а ЗУСУСИФ е процесуален закон и съдържащите се в него процесуални правни норми, които са императивни, не могат да се тълкуват разширително. В този смисъл се е позовал и на решение № 14 от 21.02.2017 г. по гр.д. № 50320/2016 г. на ВКС, І г.о. Поради това, че в случая обратният иск е предявен след влизането в сила на ЗУСЕСИФ и не се явява заварен от него, е формиран изводът, че делото следва да бъде разгледано от административния съд в административното производство по чл.27 от ЗУСЕСИФ; още повече, че предметът на обратния иск е относно неоснователно наложена финансова корекция, за която Фондът е отказал плащане. Тя очевидно не е била обжалвана от изпълнителя по реда, предвиден в специалния закон, и сега се прави опит сумата да се присъди по общия исков ред. Това е счетено от съда за недопустимо, тъй като спорът за финансовата корекция, наложена от ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ, е подведомствен на административния съд и следва да се разреши по реда на АПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по обуславящия изхода на спора правен въпрос относно подсъдността на исковете за реално изпълнение по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г., който е сключен преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ, за проверка съответствието между изводите в обжалвания съдебен акт и посочената от касатора практика по чл.290 ГПК, вкл. служебно известната на съда, напр. решение № 228/07.02.2018 г. по т.д.№ 424/2017 г. на ВКС, І т.о. На основание чл.18 ал.2 т.2 от съответната Тарифа, касаторът следва да внесе предварително дължимата държавна такса за разглеждане на жалбата му, в размер на 1 562.79 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение