Определение № 4570 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2953/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 16 781/20.06.2025 година, подадена от Прокуратурата на Република България, против решение № 699/28.05.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 3013/2024 година, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 3841/27.06.2024 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-9 състав, постановено по гр. д. № 1073/2023 година, като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на О. И. П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 60 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие повдигане и поддържане на незаконно обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 2, ал. 2 от НК, за което досъдебното производство № 196/2011 година, пр. пр. № 13 501/2010 година по описа на Софийска градска прокуратура е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, поради липса на престъпление, както и сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото увреждане, заедно със законната лихва за забава върху двете суми, считано от 10.05.2023 година до окончателното плащане. В касационната си жалба Прокуратурата на Република България сочи, че въззивното решение на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде отменено като неправилно, като предявените от О. И. П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ бъдат отхвърлени или евентуално да бъде определен размер на обезщетението за неимуществени вреди в по-нисък размер, съобразно съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба О. И. П. е подал отговор на същата с вх. № 19 891/22.07.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 699/28.05.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 3013/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 03.06.2025 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 16 781/20.06.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че по делото не било спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се установявало, че с постановление на Софийска градска прокуратура от 14.10.2011 година било образувано досъдебно производство № 196/2011 година, пр. пр. 13 501/2010 година за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4, във ал. 3, вр. ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като в хода на разследването, с постановление от 17.10.2014 година на О. И. П. било повдигнато обвинение и бил привлечен към наказателна отговорност за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 2, ал. 2 от НК., като му била взета мярка за неотклонение „подписка”. През 2015 година бил изготвен обвинителен акт, въз основа на който било образувано н. о. х. д. № 524/2015 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 27-ми състав. С постановена по това дело присъда № 43/14.02.2017 година О. И. П. бил признат за виновен за това, че в периода 04.10.2006 година до 11.02.2008 година, в качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, 6. „б“ от НК, като изпълнителен директор и член на съвета на директорите на „БДЖ“ ЕАД [населено място], въпреки задълженията си по чл. 237, ал. 2 от ТЗ, не бил положил достатъчно грижи за управлението и стопанисването на повереното му имущество в процедура по възлагане и изпълнение на обществена поръчка, от което били последвали значителни щети за „БДЖ“ ЕАД [населено място] в размер на 695 900.00 евро с левова равностойност 1 361 062.00 лева, изразяващи се в направени разноски за транспортиране на посочените вагони вместо изпълнителя на обществената поръчка, като деянието било извършено умишлено, а последвалата щета била в особено големи размери и случаят бил особено тежък, поради което на основание чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 2, ал. 2 НК бил осъден на лишаване от свобода за срок от четири години, при първоначален общ режим на изтърпяване; бил лишен от право да заема длъжност в управителни органи на държавно или общинско търговско дружество за срок от пет години; бил лишен от право да упражнява професия или дейност, свързана със стопанско управление за срок от пет години, както и бил осъден да заплати съдебни разноски в размер на 386.14 лева, разноски в досъдебното производство в размер на 210.00 лева и 10.00 лева държавни такси за издаване на два изпълнителни листа С решение № 555/12.12.2017 година, постановено по в. н. о. х. д. № 1157/2017 година, по описа на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 5-ти въззивен състав, присъдата била отменена изцяло и делото върнато на друг състав за ново разглеждане от фазата на разпоредителното заседание. В мотивите на въззивното решение било прието, че били налице множество процесуални нарушения, извършени, както на съдебна фаза, така и на досъдебното производство. В Софийски градски съд било образувано н. о. х. д. № 5 882/2017 г., по описа на наказателно отделение, 15-ти състав. В разпоредителното заседание, с определение от 07.02.2018 година съдът бил прекратил съдебното производство и върнал делото на прокуратурата за отстраняване на отстраними съществени процесуални нарушения. Това определение било потвърдено с определение № 100/22.02.2018 година, постановено по в. н. ч. д. № 224/2018 година по описа на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 7-ми състав. С постановление от 30.03.2018 година, постановено по досъдебно производство № 196/2011 г. по описа на Следствен отдел към Софийски градска прокуратура, пр. пр. № 13501/2010 година, на П. било повдигнато обвинение и бил привлечен към наказателна отговорност за извършено престъпление но чл. 219, ал. 4, във връзка ал. 3, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 2, ал. 2 от НК. С постановление от 19.04.2018 година по същото производство на О. И. П. била отменена наложената му мярка за неотклонение „подписка“, предвид изтичането на максимално допустимият срок, за който можела да бъде наложена. На 20.04.2018 година бил изготвен обвинителен акт, които бил внесен в съда, където било образувано н. о. х. д. № 1919/2018 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 15 –ни състав. С определение от 14.06.2018 година съдът бил прекратил съдебното производство и върнал делото на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Така постановеното определение било протестирано, като с определение № 378/13.07.2018 година, постановено по в. н. ч. д. № 939/2018 година по описа на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 4-ти въззивен състав, въззивния съд го бил потвърдил изцяло. На 09.05.2019 година бил изготвен нов обвинителен акт, които бил внесен в Софийски градски съд. С определение от 12.07.2019 година, постановено по н. о. х. д. № 1932/2019 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 15-ти състав, съдът бил прекратил съдебното производство и върнал делото на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Така постановеното определение било потвърдено с определение № 470/21.10.2019 година, постановено по в. н. ч. д. № 1152/2019 година по описа на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 6-ти състав. С постановление от 04.04.2023 година, постановено по досъдебно производство № 196/2011 година, пр. пр. № 13 501/2010 година по описа на Софийска градска прокуратура, наказателното производство било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, поради липса па престъпление. Държавата отговаряла за вредите, които били пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението се дължало при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, обезщетението за неимуществени вреди се определяло глобално по справедливост (чл. 52 от ЗЗД), като се вземели предвид броя на деянията, за които била постановена оправдателната присъда, или производството било прекратено и тежестта на тези, за които бил осъден дееца, съпоставени с тези, за които бил оправдан, в случаите на частично оправдаване, а в т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 година било прието, че размера на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно. То било свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябвало да се вземат под внимание при определяне на размера, след като обуславяли вредите. При определянето на размера на обезщетението съдът се ръководел от принципа на справедливост. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следвало да вземе предвид всички обстоятелства, които имали отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определял на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда-колко и какви процесуални действия били извършени с участието на пострадалия, как са бири извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е било ефективно разследване в разумен срок и други. Не на последно място следвало да се отбележи, че при определяне на размера на обезщетението, съдът следвало да се съобрази дали в посоченият период спрямо лицето са били извършвани други процесуални действия, включително и вземане на мярка за неотклонение по други дела. Не било в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. Доказани ли били увреждащите действия и бездействия, искът бил установен в своето основание и съдът бил длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземел заключението на вещо лице съгласно чл. 162 от ГПК (чл. 130 от ГПК (отм.)). На следващо място размерът на обезщетението се определял според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания-това били фактите и обстоятелствата, които имали пряко значение за размера на предявения иск продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се било до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането било трайно-медицинската прогноза за неговото развитие. От друга страна, фактори за определяне на обезщетението били продължителността на наказателното производство; тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът на взетата мярка за неотклонение, имало ли разгласяване чрез медиите, имало ли влошаване на здравословното състояние, конкретните преживявания на ищеца и други. Тежестта на доказване на тези психически или физически травми била на ищеца. В първоинстанционното решение, били отчетени всички тези предпоставки за определяне размера на претендираното обезщетение. Като неоснователен следвало да се възприеме наведеният довод във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България, че при определяне на размера на обезщетението съдът не бил взел предвид обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и не бил съобразил същото с минималния размер на възнагражденията през периода, в които се е водило наказателното производство. Видно от публично известните данни средната работна заплата пред посочения период (2011 година–2023 година) нараствала от 10 164.00 лева в началото на периода до 24 147.00 лева в края на същия. С оглед на тази данни било неоснователно възражението, че на О. И. П. било присъдено обезщетение равняващо се на годишен доход за 6 години на лице за страната към този период. От друга страна съобразно посоченото икономическите условия били само един от критериите за определяне на размера на обезщетението, поради което при определянето на размера съдът следвало да се съобрази и с другите посочени в тълкувателната дейност на ВКС критерии. По отношение на въведените от страна на Прокуратурата на Република България твърдения за бланкетност на изводите на първоинстанционния съд при определяне на размера на обезщетението и от страна на О. И. П. за несъобразяване на всички данни по делото въззивният съд намирал, че същите били неоснователни. При определяне на размера на обезщетението следвало да се вземат предвид възрастта на П. към момента на задържането (същият бил в трудоспособна възраст), тежестта на повдигнатото обвинение (в конкретния случай било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, за което законът предвиждал наказание до 12 години и лишаване от права по чл. 37 от НК), както и времевия период, в които П. бил търпял негативните последици от незаконосъобразно повдигнатото обвинение. В конкретния случай това били около 10 години. Този период, както и продължаващите негативни отношения към него от страна на представители на обществото, представлявал една голяма част от съзнателния живот на човека. Следвало да се съобрази, че по делото било установено разстройство на здравето, включително физически и душевни болки, неудобства, които О. И. П. бил изпитвал в този продължителен период. При определянето на размера следвало да се вземат предвид и публичността на воденото производство, за което били налице безспорни доказателства. Определяйки размера на присъденото обезщетение първоинстанционния съд бил взел предвид не само болките и страданията, изпитвани от О. И. П., но бил отчел и тяхното задълбочаване, довело до влошаване на здравословното му състояние, изразяващо се в диагностициран инсулинозависим диабет, като поради влошаване на стенокрадната симптоматика се стигало до коронарен шънтов трансплант, дискинезия на жлъчен мехур, чернодробна стеатоза, кисти на ляв бъбрек, както и че в документацията било отразено, че същите са с давност от 2010 година, т. е. от момента на образуването на наказателното производство и привличането в качеството на обвиняем. Именно посочването на този начален времеви период, без да били отразени други факти и обстоятелства, които предпоставяли появата на тези болести, при съобразяване на опитните правила, изразяващи се в обичайната житейска логика не давали основание да се приемело, че причинната връзка не била установена. При определяне на интензитета на търпените болки и страдания съдът бил съобразил и факта, че О. И. П. към момента не бил осъждан, не бил задържан под стража, както и периода, в които било водено наказателното преследване. Следвало да се отчетат и негативните изживявания, породени от невъзможността О. И. П. да осъществява контакти с децата си. Неоснователно били наведеното възражение от страна на Прокуратурата на Република България, че след като не му била наложена най-тежката мярка за неотклонение, то О. И. П. бил могъл да осъществява тези контакти. Публичното оповестяване на воденото наказателно производство, засягането на професионалния му авторитет и безспорното влияние на воденото производство нанасяли вреди върху доброто му име и предпоставяли социална изолация, като резултат. За да се определял законосъобразен размер на обезщетението, което ще репарира вредите съдът следвало да съобрази вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания-това били фактите и обстоятелствата, които имали пряко значение за размера на предявения иск-продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се било до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането било трайно-медицинската прогноза за неговото развитие. Видно било от доказателствата по делото, че първоинстанционния съд не бил съобразил това при определяне на размера на обезщетението. По делото били ангажирани безспорни доказателства, от които се установявало влошаването на здравословното състояние на О. И. П., изразяващо се в диагностициран инсулинозависим диабет, поради влошаване на стенокрадната симптоматика се стигнало до коронарен шънтов трансплант, дискинезия на жлъчен мехур, чернодробна стеатоза, кисти на ляв бъбрек. Следвало да се вземе предвид и напредналата възраст на същия към настоящия момент. Не на последно място доказаните в процеса заболявания инсулинозависим диабет и поставяне на коронарен шънтов трансплант, резултат от влошена стенокрадната симптоматика били заболявания, които не можело да бъдат излекувани. Същите можели всеки един момент да доведат до летален изход. Извършените медицински действия и препоръчаната терапия можели само да поддържат живота, но не представлявали лечение, след което уврежданията щели бъдат излекувани и преодолени. Като неоснователно следвало да се възприемат доводите, че търпените от О. И. П. болки и страдания и влошаването на здравословното му състояние не били доказани в процеса, тъй като не била назначена съдебномедицинска експертиза. Като неоснователно следвало да се възприеме и наведеното твърдение, че съдът не се бил съобразил с разпоредбата на чл. 172 от ГПК по отношение на свидетелските показания, дадени от съпругата на О. И. П.. Видно от мотивите на първоинстанционното решение, съдът бил кредитирал показанията на съпругата при съобразяване на евентуалната й заинтересованост. В показанията си свидетелката посочвала, че здравословното състояние се било влошило, което обстоятелство се подкрепяло от събраните по делото писмени доказателства. От друга страна показанията на тази свидетелка (от най-близкия кръг на О. И. П.), които имала непосредствени и преки наблюдения били последователни, житейски логични и отговаряли на събрания доказателствен материал. Обективността на същите се подкрепяла и от другите събрани по делото писмени доказателства (медицинска документация, свидетелски показания на другия разпитан по делото свидетел), което правело въведеното от Прокуратурата на Република България възражение за допуснато нарушение при постановяването на първоинстанционното решение неоснователно. Не на последно място следвало да се посочи, че съпругът бил лице от семейния кръг, което можело да даде обяснения относно физическото и психическото състояние на О. И. П., резултат от преки наблюдения и възприятия. По отношение на въведеното възражение, че търпените болки и страдания не били установени по делото, включително и че не била неустановена причинна връзка, тъй като не била назначена медицинска експертиза въззивният съд намирал същото за неоснователно. По делото липсвало направено оспорване на представената медицинска документация. Направеното общо оспорване на основателността на предявеният иск въззивният съд намирал, че не представлява оспорване на отразеното в медицинската документация, даващо основание на съда да допусне и изслуша съдебно-медицинска експертиза. От друга страна отразените в същата документация заключения били в достатъчна степен разбираеми и давали необходимата информация, поради което не се налагало събирането на други доказателства, изискващи специалните знания на вещите лица. Не на последно място следвало да се посочи, че такива специални знания щели да бъдат необходими на съда, ако било налице твърдение, че и преди образуването на производството здравословното състояние на О. И. П. не било такова, каквото било описано в документите, каквото изявление не било налице. Само в този случай на оспорване на причинната връзка щяло да бъде необходимо извън обикновената житейска логика съдът да обоснове извода си за наличието/липсата на причинна връзка, с необходимостта от допускане и съобразяване със заключението на медицинска експертиза. Като неоснователно следвало да се възприеме и наведеното твърдение, че продължителността на наказателното производство в съдебната фаза, където Прокуратурата на Република България нямала ръководни функции, отговорността свързана с продължителността на производството не следвало да се свързва с дейността на Прокуратурата. Продължителността на съдебната фаза се предпоставяла от действията на Прокуратурата на Република България, тъй като в рамките на нейната компетентност същата била повдигала обвинения и внасяла обвинителни актове срещу О. И. П., в резултат на което били образувани наказателните производства, чието продължение била тяхната съдебна фаза. По тези съображения въззивният състав намирал, че справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което щяло да репарира претърпените болки и страдания, при отчитане на прогнозата за развитие на заболяванията бил сумата от 60 000.00 лева. Съобразно задължителните указания, дадени в ТР № 1/11.12.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2017 година на ОСГК на ВКС, при иск по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ съдът можел да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В тълкувателната част на мотивите било прието, че в НПК не била уредена отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното производство било прекратено. Поради това тези разноски можело да се претендират като имуществена вреда в производството за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение на основание чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност била гражданска и се уреждала от правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму, доколкото за отговорността на Държавата за причинени вреди не били уредени особени правила в ЗОДОВ. При деликтната отговорност, каквато била отговорността за разноски делинквентът дължал обезщетение само за тези вреди, които били в причинна връзка с неговото противоправно деяние. Вредите, които били в причинна връзка с неполагането на дължимата грижа от пострадалия, били следствие от неговото поведение, което прекъсвало причинната връзка с противоправното деяние на делинквента и той не можел да носи отговорност за тяхното обезщетяване. Изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, били имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то имало право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Когато ответникът възразявал, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение било прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди било да изследва дали незаконно обвиненият бил положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстояло да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишавало съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече нямало за причина незаконното обвинение и не било необходима последица от него. То оставало в тежест на не положилия дължимата грижа пострадал, тъй като било в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече Държавата не дължала обезщетение. Когато по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ съдът определял обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-нисък от платения в наказателния процес, той не упражнявал правомощието си по чл. 78, ал. 5 от ГПК, а се произнасял по предмета на предявения иск, като установявал наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определял размера на дължимото обезщетение. В този случай съдът се произнасял по предмета на предявения иск, като прилагал последиците от неполагането на дължимата грижа от пострадалия при осъществяването на неговата защита срещу противоправното поведение на делинквента. С оглед на така дадените разяснения и отчитайки времето, през което било протекло наказателното преследване, вида и тежестта на обвинението, както и положените усилия и труд, които адвокатът бил положил за да обори твърденията на Прокуратурата на Република България при осъществяването на защитата, въззивният съдебен състав намирал, че договореното и заплатено възнаграждение не било прекомерно. При определянето на възнаграждение съдът следвало да се съобрази, като използва като ориентир предвидените размери на адвокатските възнаграждения в разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 4, чл. 12 и чл. 14 от НМРАВ. С оглед това, както и предвид данните по делото относно продължителността на наказателното преследване, броя на проведените съдебни заседания, тежестта на повдигнатото обвинение заплатеното възнаграждение не било прекомерно, поради което търпените имуществени вреди от О. И. П., изразяващи в такова заплатено възнаграждение следвало да бъдат репарирани от страна на Прокуратурата. По отношение на въведеното възражение, че такива не били установени, тъй като не били приложени оригинали в настоящето производство съдът намирал същото за неоснователно. Такова щяло да бъде основателно само, ако съдът се произнасял по въведено възражение по чл. 78 от ГПК, произнасяйки се по искания за разноски в гражданското производство. По тези съображения въззивният съдебен състав намирал, че първоинстанционното решение било правилно и законосъобразно в частта, в която съдът бил определил размера на имуществените вреди. В частта, в която съдът бил определил размера на обезщетението за неимуществени вреди същото било незаконосъобразно. Следвало да се постанови решение, с което първоинстанционното решение да бъдело отменено в частта над присъдения размер от 50 000.00 лева до сумата от 60 000.00 лева и на О. И. П. да бъдело присъдено обезщетение в размер на още 10 000.00 лева. С изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като се твърди, че по отношение на него решението е постановено в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, а също така и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК на ВКС. Изложени са твърдения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а било свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следвало да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства били вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябвало да посочи конкретно обстоятелствата, които бил взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Определянето на неимуществените вреди следвало да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В тази насока била задължителната съдебна практика на ВКС, като при обосноваване на своите правни изводи за основателността на исковата претенция по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, въззивният съд не бил съобразил всички съотносими, релевантни и обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Освен това е поискано допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди пот пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Наведени са твърдения, че по отношение на този въпрос обжалваното въззивно решене е в противоречие с решение № 60 239/02.11.2021 година, постановено по гр. д. № 520/2021 година, решение № 92/03.05.2022 година, постановено по гр. д. № 3119/2021 година, решение № 79/09.08.2023 година, постановено по гр. д. № 3564/2022 година и решение № 39/29.01.2025 година, постановено по гр. д. № 3546/2022 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в които за сходни случаи било присъдено по-ниско обезщетение за неимуществени вреди. Поставените от Прокуратурата на Република България правни въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи ва въззивния състав на Софийския апелативен съд при постановяване на решението му. Видно от мотивите на същото обаче съществуват разминавания между това, което е следвало да бъде обсъдено от състава на съда при определяне на размера на обезщетението и действително обсъденото такова. Затова би трябвало да се провери дали въззивното решение съдържа отговор на направените с въззивната жалба на Прокуратурата на Република България оплаквания във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от първоинстанционния съд, поради което са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК за проверка на съответствие между обжалваното решение и посочената от касатора съдебна практика. С оглед на горното са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 699/28.05.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 3013/2024 година по подадената против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 16 781/20.06.2025 година, поради което такова трябва да се допусне. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение