Определение № 303 от 14.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2994/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. П.-Ц., [населено място], приподписана от особения представител адвокат Ц. В., срещу въззивно решение от 08.07.2013г. по гр. дело № 13024/2012г. на Софийски градски съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението в по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС /ТР№2/1997г., ОСГК/- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите са за това дали е допустимо присъждане на претендирано в евро обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС в неговата левовата равностойност, когато не е допустимо да бъде присъдена посочената валута. Ответникът по касация не изразява становище по чл.287,ал.1 ГПК. Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.Тя е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение №ІІ-55-89 от 06.08.2012г. по гр.д.№16797/2007г. на Софийския районен съд. С последното е извършена делба като в дял на К. П. на основание чл.288,ал.3 ГПК /отм./ е поставен апартамент № 187, с площ 76,16 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], бл.89-89а,вх.”Л”,ет.2, а за уравнение на основание чл.288,ал.3 ГПК /отм./ в дял на И. П. – Ц. е поставен в дял имот – дворно място с площ 920 кв.м., съставляващо парцел VІІ от имот пл.№1510, кв.188 по плана на [населено място] при условие, че в 6 месечен срок от влизане в сила на решението К. П. заплати на И. П. – Ц. сумата 28 200 лева, заедно със законната лихва. Отхвърлен е предявеният от И. П.-Ц. срещу К. П. иск с правно основание чл.31,ал.2 ЗС за сумата 3000 евро – обезщетение за ползването на апартамент № 187 /описан по-горе/. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че допуснатите до делба имоти са жилище и незастроено дворно място. И двете съделителки са направили искане за възлагане на жилището. К. П. е доказала предпоставките на чл.288,ал.3 ГПК /отм./, поради което възлагателната и претенция е основателна. Делът на съделителката И. П. – Ц. се уравнява с втория делбен имот и парично. По заявената от Ц. в делбеното производство претенция по чл.31,ал.2 ЗС за сумата 3000 евро – обезщетение за ползване за периода 11.05.2009г. – 23.11.2011г. въззивният съд е приел, че е неоснователна. Съсобствеността върху апартамента и квотите на страните са установени с влязлото в сила решение по допускане на делбата.По делото не е било спорно и се установява, че апартаментът се ползва само от съделителката К. П., вкл. и за процесния период.Установено е, че И. П. – Ц. е поканила К. П. да и заплаща обезщетение с нотариална покана, връчена на 11.05.2009г. Няма доказателства да е осигурен достъп до имота на ищцата. Искът обаче не може да бъде уважен,така както е предявен – за заплащане на обезщетение в евро.Съгласно чл.24 ЗБНБ паричната единица в РБългария е левът, поради което съдът дължи произнасяне по предявени вземания, чийто източник е извъндоговорен в приложимата парична единица. По заявената в чужда валута претенция съдът не може да присъди сумата в левовата равностойност, тъй като би се произнесъл по нещо различно от поисканото. В касационната жалба, както и в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не се поставят никакви правни въпроси във връзка с начина на извършване на делбата. В касационната жалба са направени общи касационни оплаквания за нарушено право на защита, без обаче да се поставя конкретен правен въпрос. Ето защо в частта му по извършване на делбата въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Налице са обаче предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в останалата част – по претенцията за сметки по чл.31,ал.2 ЗС. Повдигнатите от касатора въпроси за това дали е допустимо присъждане на претендирано в евро обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС в неговата левовата равностойност, когато не е допустимо да бъде присъдена посочената валута, са от значение за изхода на спора и не са решени в съответствие с ТР№2/1997г., ОСГК. Касаторът не дължи внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба, тъй като е освободен от заплащане на такси. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.