Определение № 5381 от 22.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 888/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 02.11.2023г. по гр.д.№1259/2023г. на ОС Варна с което са отхвърлени искове с правно основание чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД. Жалбоподателят - Т. К. Т., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпрос в противоречие с практиката на ВКС ,както и такива които са от значение за точното приложение на закона и размитие на правото. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът - В. Н. Ф., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивния съдът, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Т. К. Т. против В. Н. Ф. искове, както следва: 1) иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на обективирания в нот.акт № 41, том 3, дело № 791/1983г. договор за покупко-продажба на 1/8 ид.част от дворно място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в [населено място], [улица]/бивша [улица]/ № 19, с номер по предходен план 3 в кв.4 по плана на 8 м.р. на [населено място], ведно с Ѕ ид.ч. от жилищната сграда на втория етаж, състояща се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.ч. от подобренията в дворното място, сключен на 07.03.1983г. между А. К. Д., /починал, наследодател на Т. Т./, в качеството на продавач и З. Й. Д., /починала, наследодател на В. Ф./, в качеството й на купувач поради накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Й. Д., придобила половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от известното й страдание на Д. „напреднала форма на шизофрения" и 2) иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на същия договор за покупко-продажба поради липса на предмет. Съдът е констатирал, че с първоначалната искова молба и уточняващите я молби, ищецът Т. Т. е сезирал съда с предявени срещу ответника В. Ф. обективно съединени в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността на процесния договор както следва: 1) поради липса на предмет предвид невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища; 2) поради накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Д. придобила половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от страданието на А. Д. „напреднала форма на шизофрения“, както и 3) иск с право основание чл.31, ал.1 от ЗЗД за обявяване недействителността на същата сделка, поради това, че към датата на сключването й, прехвърлителят Д. е бил в състояние на трайна неспособност да разбира или ръководи действията си във връзка с душевната болест, от която е страдал. В хода на производството по отстраняване на нередовностите, с молба от 22.03.2021г. ищецът е предявил срещу ответника и нов иск – с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 5100 лева – частичен от 150 000 лева – обезщетение за неоснователно обогатяване на З. Д.. С определение от 15.10.2021г. постановено по гр.д.№ 2060/2021г. по описа на РС- Варна, производството по всички предявени от ищеца Т. искове е било прекратено и с определение № 844/01.03.2022г. по в.ч.гр.д.№ 3105/2021г. по описа на ОС Варна, при осъществен инстанционен контрол първоинстанционното прекратително определение е било потвърдено, като с определение № 311/14.07.2022г. постановено по ч.гр.д.1561/2022г. по описа на ВКС, определението на ВОС от 01.03.2022г. е допуснато до касационно обжалване и е отменено прекратяването на производството по исковете на Т. К. Т. против В. Н. Ф. с правно основание чл.26 от ЗЗД за прогласяване нищожността на процесната продажба: 1) поради липса на предмет предвид невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища; 2) поради накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Д. придобила половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от страданието на А. Д. „напреднала форма на шизофрения“ и в тази част делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на 6 съдопроизводствените действия по тях. С останалата част прекратяването е потвърдено. При тези данни съдът е приел, че предмет на защитимото от ищеца Т. Т. право, по което въззивният съд дължи осъществяване на въззивен контрол е именно по предявените от Т. К. Т. обективно кумулативно съединени искове срещу В. Н. Ф., както следва: иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба и иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на същият договор поради липса на предмет, предвид невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища. Установено е по делото от представените удостоверения за наследници /л.24, л.83/, че ищецът Т. Т. е единствен наследник по закон на брат си А. К. Д., починал на 12.07.2005г., а ответникът В. Н. Ф. е син и единствен наследник на своята майка З. Й. Д. починала на 14.04.2015г. Съдът е приел за установено от представеното удостоверение за сключен граждански брак /л.72/, че А. К. Д. и З. Й. З. са съпрузи считано от 28.02.1983г., а от представения по делото нотариален акт № 41, том 3, дело № 791/1983г., на 07.03.1983г. А. К. Д. е продал на съпругата си З. Й. Д. собствения си недвижим имот, представляващ 1/8 ид.част от дворно място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в [населено място], [улица]/бивша [улица]/ № 19, ведно с Ѕ ид.част от втория етаж на жилищната сграда в имота, състоящ се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.част от подобренията в дворното място за сумата от 365 лева, представляваща данъчна оценка на имота. Установено е, че продавачът А. Д. е придобил имота на посочения адрес, преди брака си, представляващ ј ид.част от дворното място, целият втори етаж на жилищната сграда и ј ид.част от подобренията в дворното място, по силата на договор за замяна сключен с Е. П. К., обективиран в нот.акт № 10, том 9, дело № 3139/1980г. за цена 7079 лева. Констатирано е, че с влязло в законна сила на 04.08.2011г. решение, постановено по гр.д.№ 4795/2005г. по описа на РС Варна, са отхвърлени предявените от Т. К. против З. Й., В. Н. и Е. И. кове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за покупкопродажба по нотариален акт № 41, том 3, дело № 791/1983г., поради противоречие със закона, предвид липсата на продажна цена, както и предявеният в условията на евентуалност от него иск с правно основание чл.31 ЗЗД за унищожаване на същия договор, поради това, че към момента на сключването му прехвърлителят А. Д. не е могъл да разбира и ръководи действията си. Съдът е приел, че твърденията, с които е обоснована исковата претенция за сключване на сделката по нот.акт № 41/1983г. в противоречие с добрите нрави са, че купувачката З. Д. е придобила имота на съществено по-ниска цена от реалната му стойност /25 пъти по-ниска/, възползвайки се от известното й заболяване на продавача А. Д. – напреднала форма на шизофрения. Съдът е изложил съображения за това, че в трайната съдебна практика на ВКС и правната доктрина, която се споделя от него, се приема че добрите нрави са неписани общовалидни морални норми или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките, като противоречаща на добрите нрави би била сделка, чийто предмет или цел са дотолкова морално недопустими или забранени, че не би следвало изобщо да бъде сключвана или ако сключването на същата нарушава основните принципи на справедливост и добросъвестност в гражданските правоотношения, като нарушението следва да е дотолкова съществено, че да е съизмеримо с нарушаването на закона или заобикалянето му. Съдът, като е съобразив че процесната сделка е двустранна и възмездна с предмет покупко-продажба на Ѕ ид.част от притежавана от продавача собственост на имота в [населено място] – жилищен етаж и ид.части от дворното място на цена равна на данъчната оценка на имота /365 лева/, че е сключена1983г. между съпрузи, че с оглед специфичността на страните по нея /съпрузи/ попада в приложното поле по чл.15, ал.1, т.1 ЗСГ /отм./, която допуска придобиването на вещните права да стане без посредничеството на народния съвет, както и че съгласно ал.3 на чл.15, при сделки между съпрузи, роднини по права линия и между братя и сестри, местните и държавните такси се заплащат върху данъчната оценка на застроените имоти, е приел че посочената в нотариалния акт цена е реална, като до този извод е достигнал и съдът, постановил решението по гр.д.№ 4795/2005г. по описа на РС Варна, който разглеждайки иск между същите страни за нищожност на същата сделка /по нот.акт № 41/1983г./ поради противоречие със закона предвид липса на посочена в акта продажна цена е приел, че вписаната данъчна оценка на имота е всъщност цената на сделката, за която няма спор между страните, че е заплатена. Въззивният съд е счел за неоснователни твърденията на ищеца в исковата молба, възпроизведени и във въззивната жалба, че цената, на която праводателката на ответника е закупила процесния имот, представляваща данъчната му оценка към 1983г., е над 20 пъти по-малка от пазарната му стойност. Посочено е, че при действието на ЗСГ /чл.17/ цените на недвижимите имоти са нормативно определени и в редакцията на чл.17 от ЗГР действаща от 1973г. до изменението й през 1979г., цените са определяни по Тарифа утвърдена от Министерския съвет, а в редакцията след изменението й на 14.12.1979г. до отмяната й през 1991г. – по Наредба за цените на недвижимите имоти утвърдена от МС, т.е. в различните периоди /считано от 1973г. до 1991г./ са действали различни актове /тарифа, наредба/, указващи различен ред за формиране на цените на недвижимите имоти при сключване на разпоредителни сделки с тях при действието на ЗСГ, но не са извършвани сделки по пазарни цени. В процесната разпоредителна сделка /покупко-продажба по нот.акт № 41/1983г./ цената е определена по приложимата към този момент Наредба за цените на недвижимите имоти и същите са с близка стойност /365 лева по сделката от 1983г. и 230 лева по сделката от 1987г./. Съдът е посочил, че съществено по-високата стойност на която е продаден имота с нот.акт № 29/1992г. -10700 лева, се дължи на факта, че след отмяната на глава втора на ЗСГ с ДВ, бр.21/1990г., сделките са изповядвани по свободно договорени цени, при това при съществено променени обществено икономически отношения в страната, а наличието на нормативно регламентирани цени на недвижимите имоти изключва възможността за свободно договаряне на същите, което налага извод за неоснователност на твърденията на ищеца, че има друга „действителна пазарна стойност на имота“, различна от посочената по самата сделка. Съдът е приел, че е налице реално заплатена от купувача продажна цена, съвпадаща с данъчната оценка на имота, което изключва хипотезата на практически липсваща престация като проявление на накърняващо добрите нрави поведение от страна на купувача по продажбеното правоотношение. Съдът е приел, че независимо от факта че сделката е изповядана около седмица след сключване на брака между страните, но този факт сам по себе си не е в състояние да презумира извод за недобросъвестно осъществен натиск от страна на съпругата за сключване на сделката и доказателства в подкрепа на това съждение ищецът не е ангажирал. Прието е, че по-скоро, това че са станали съпрузи е направило възможно /предвид изключението предвидено в чл.15, ал.1, т.1 от ЗСГ /отм.// продажбата от страна на А. Д. да стане в полза именно на избрания от него купувач /съпругата му/, а не такъв посочен от народния съвет, какъвто е бил действащия по това време законов ред. Прието е, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване и твърденията си, че купувачът по сделката З. Д. се е възползвала от доказано психиатричното заболяване на продавача и свой съпруг, така че на това основание да е закупила имота на крайно занижена цена, тъй като по делото е установено че повече от 10 години преди брака, сключен през 1983г. и още 20 години след брака той и З. Д. са съжителствали като семейство и дългосрочното фактическо съжителство между тях е индиция за реални съпружески взаимоотношения с обичайното за тях съдържание – доверие, взаимопомощ, грижа за другия, а не фиктивни, целящи имуществено облагодетелстване на един от съпрузите. Съдът е взел предвид и факта, че въпросът за способността на продавача Д. да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, към момента на сключване на атакуваната сделка, е разрешен положително, с извод за дееспособността му, с влязло в законна сила решение по гр.д.№ 4795/2005г. по описа на РС Варна, обвързващо страните по настоящото производство със силата на пресъдено нещо. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че не се установи по пътя на пълното и главно доказване покупко-продажбата сключена с нот.акт № 41/1983г. между А. Д. и З. Д. да е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, при нееквивалентност на престациите в следствие недобросъвестното поведение на купувача и злоупотреба със здравословното състояние на продавача, което налага извод за неоснователност на исковата претенция по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. По иска за нищожност на сделката поради невъзможен предмет. Съдът е изложил съображения за това, че нищожни на основание чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД са договорите, които имат невъзможен предмет, а в случая случая предмет на атакуваната сделка е Ѕ идеална част от притежаваното от продавача право на собственост по отношение на процесния имот и имотът е реално съществуваща недвижима вещ, която участва в граждански оборот, т.е сделките с него не са забранени от закона. Съдът е посочил, че твърденията на ищеца, че продадената част от имота не отговаря на критериите за самостоятелно ползване, поради това че към нея липсва самостоятелен вход и санитарно помещение, са относими към атакувана разпоредителна сделка с предмет реално обособена част от имот, но не и при продажба на съответна част от обема на цялото право на собственост /идеална част/. Прието е, че в случая с разпоредителната сделка продавачът е трансформирал едноличната си собственост в съсобственост с купувача, без това да е свързано с необходимост от някакво фактическо и функционално разделяне на имота и именно поради това предметът на сделката по нот.акт № 41/1983г. е възможен, а тя самата на това основание е действителна, поради което искът за прогласяване на нищожността й на основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД поради невъзможен предмет е неоснователен. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите: длъжен ли е въззивният съд да допусне и събере в полза на жалбоподателя, доказателства които се събират служебно от съда – експертиза, когато това е от значение за приложението на материалноправна норма, длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства, относими към тях в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора вкл. при отхвърляне на доводите и възраженията като неоснователни, при преценка дали един договор е сключен в противоречие с добрите нрави следва ли съдът да съобрази обстоятелствата, при които е сключен,връзката между тях, както и да обсъди и прецени предшестващите и последващи обстоятелства и действия на купувача, ако продажната цена е 25 пъти по ниска от пазарната налице ли е неевивалентност, която да обоснове накърняване на добрите нрави, каква трябва да е разликата между вписаната в нотариалния акт цена и действителната, за да е налице нееквивалентност, нищожен ли е договор, при който се прехвърля идеална част от недвижим имот, която не може да бъде обособена като самостоятелен обект, нищожен ли е договор, при който обекта на договора не е бил самостоятелен и не е съществувал фактически, нищожен ли е договор за прехвърляне на реално определена част от недвижим имот на основание чл. 26, ал.2, предл. 1 ЗЗД, поради липса на предмет, ако към момента на сключване на сделката съответните обекти не са съществували фактически и не са обособени като самостоятелни такива по правилата на установените в действителния устройствен закон изисквания, може ли да намери приложение ЗС за вещни права възникнали преди приемането на законовата разпоредба, при липса на изрична законова разпоредба, която да регулира института на съсобствеността, допустимо ли е било през 1983г. да се продава идеална част от недвижим имот. Жалбоподателят поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както и по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно като постановено при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Посочена е практика на ВКС по приложението на чл. 235 ГПК и чл. 26 ЗЗД. Настоящият състав намира, че по въпросите, относими към преценката на съда дали един договор е сключен в противоречие с добрите нрави, пне следва да се допуска касационно обжалване. На същите съдът е дал разрешение в съотвествие с практиката на ВКС. В същата, застъпена и в решение 17.07.2024г. по гр. д. № 781 по описа за 2023 г., първо г.о.на ВКС, се приема, че накърняването на добрите нрави е тежък порок, който води до нищожност на договорите, но се касае до морални норми, на които законът е придал правно значение; те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно; един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес; преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора - Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK; решение № 34 от 12.03.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 161/2023 г.; решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., решение № 620 от 23.10.2007 г. на ВКС по т. д. № 275/2007 г. и др. Посочва се, че макар в по-общ план всеки един порок на договора да може да се разглежда като израз на накърняване на добрите нрави, от юридическа гледна точка основанията за недействителност не се припокриват. ВКС в казуалната си практика приема, че въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай, като не всяка нееквивалентност представлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност. Многократно е приемано в казуалната практика на ВКС, че при преценката дали една сделка е недействителна поради нарушение на добрите нрави, съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорената престация с пазарната стойност на имота, предмет на сделката, тъй като продажбата на вещ на цена, по ниска от пазарната не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестности щом не се нарушават императивни разпоредби и законът изрично предвижда възможност да се договоря цена, равна на данъчната оценка или по-ниска от нея, то не е налице значителна нееквивалентност на ответната престация, водеща до абсолютна, изначална, непоправимо нищожност поради накърняване на добрите нрави. В този смисъл е безпротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение № 452 от 25.6.2010 г по гр.дело № 4277/2008 г на ВКС, първо гражданско отделение, решение № 119/22.3.2011 г по гр.дело № 485/11 г на ВКС, първо ГО, решение № 29 от 22.3.2017 г по гр.дело № 2955/2016 г на ВКС, първо ГО, решение № 24 от 9.2.2016 г по гр.дело № 2419/2015 г на ВКС, трето ГО и решение № 65 от 21.3.2017 г по гр.дело № 639/2016 г на ВКС, ч ГО. По въпроса кога несъответствието на уговорената пазарна цена на продаван имотс неговата пазарна стойност само по себе си е основание за признаване на договора за продажба за нищожен поради нарушение на добрите нрави, е формирана постоянна практика на ВКС, основана и на приетите разрешения с решение No 119 от22.03.2011г.погр.д. No 485/2011г.наВКС, първо ГО и решение No 452 от 25.06.2010г.по гр.д. No 4277/2008г.наВКС, първо ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Приема се, че известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй ато свободатана договаряне по чл. 9 от ЗЗД предполага преценкатаза равностойносттан а престациите да се извършва от странитес оглед техния интерес. Посочва се, че при преценката дали една сделка е действителна поради нарушение на добрите нрави, съдът не трябвада се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорените насрещни престации с пазарната стойност на имота –предмет на сделката, а следва съобразно чл. 20 ЗЗД да тълкува волята на страните, за да изясни действителните им отношения, да отчете взаимната им връзка и целта на договора. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да допусне и събере в полза на жалбоподателя, доказателства които се събират служебно от съда – експертиза, когато това е от значение за приложението на материалноправна норма?“. В случая въззивния съд не е допуснал по свой почин събирането на доказателства с оглед задължителните разяснения в т. 3 от Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че въззивния съд е длъжен събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните материално – правни въпроси касаещи нищожността на процесната сделка поради липса на предмет.В задължителните разяснения обективирани в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС е прието, че ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Прието е, че ако правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част. В случая не е налице отклонение от посочената задължителна практика на ВКС, доколкото предмет на атакуваната сделка е идеална част от недвижим имот. С въззивното решение съдът се е произнесъл и по жалбата срещу решение постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е отказано допълване на основното решение от 15.03.2023г. чрез произнасяне и по иск за присъждане в полза на ищеца на парично обезщетение в размер на 30 000 лева за причинени от ответника В. Ф. неимуществени вреди в резултат от направени от последния в съдебно заседание на 15.02.2023г. изявления, които ищецът възприел като обидни и подигравателни. Съдът е приел, че по същността си решението, с което първоинстанционния съд е оставил без уважение молбата на ищеца по чл.250 от ГПК, без да се е произнесъл по основателността на иска, има характер на определение, като се е позовал на практика на ВКС застъпена в определение № 2015/06.07.2023г. по гр.д.№ 4091/2022г. по описа наВКС. Съдът е счел, че предметът на дължимото от първоинстанционния съд произнасяне е очертан в определението на ВКС № 311/14.07.2022г. постановено по ч.гр.д.1561/2022г. по описа на ВКС, с което след частична отмяна на прекратителното определение на ВРС делото му евърнато за произнасяне по исковете с правна квалификация чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД и по тези искове съдът се е произнесъл с решението по делото. Прието е, че искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е предявен от ищеца във второто проведено по делото съдебно заседание /на 15.02.2023г./, поради което не са налице предпоставките на чл.211 ГПК за последващо кумулативно съединямане на исковете. Въззивният съд е приел, че отказвайки да допълни съдебното решение по реда на чл.250 ГПК с произнасяне по недопустимо предявения нов иск в рамките на висящото съдебно производство, първоинстанционниятсъд е постановил правилен и законосъобразен акт и го е потвърдил с обжалваното решение. С допълнителна молба жалбоподателят е допълнил изложението си по чл.284 ГПК с въпрос: допустимо ли е постановяване на съдебно решение при игнориране на предявяването на иск за нанесени имуществени вреди от злепоставящи твърдения на ответника по време на съдебно заседание, преди даване ход на устните състезания. Поддържа, че с оглед на така поставения въпрос е налице основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в тази му част. В практиката на ВКС, изразена и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. дело № 516/2009 г. на ВКС, второ ТО, решение № 163 от 25.05.2010 г. по гр. дело № 676/2009 г. на ВКС, първо ГО, решение № 71 от 2.02.2010 г. по гр. дело № 138/2009 г., на ВКС, трето ГО и решение от 18.06.2012 г., по гр. д. № 457/2011 г., четвърто ГО предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от ищеца защита. Приема се, че въззивният съд е длъжен да разреши материалноправния спор по същество по чл. 6, ал. 2 ГПК и на чл. 235, ал. 2 ГПК. Съгласно първата разпоредба страната определя предмета на делото и обема на търсената защита, а съгласно втората разпоредба, съдът основава решението си върху закона. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че предявените искове са за нищожност на процесната сделка, а не е надлежно предявен такъв за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане. Така установената практика не е неправилна, поради което не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Решението не е и очевидно неправилно.Съгласно установената последователна практика на ВКС очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика, каквино пороци на решението не се установяват. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. На основание чл.78,ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника направените разноски за процесуално представителство пред ВКС в размер на 500лева. Предвид изложените съображения, съдът