Определение № 50594 от 03.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2398/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Р. И., представлявана от адв.П. К., срещу решение № 555 от 27.05.2021г. по в.гр.д. № 3609/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 3935 от 03.07.2020г. по гр.д. № 10496/2018г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, I – 18 състав е отхвърлен предявеният от Е. Р. И. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 150 000 лева до претендираните 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на дъщеря й – Н. Е. Р., настъпила при ПТП на 29.10.2017г. Подадена е и насрещна касационна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, представлявано от юрк.Р. Ч., срещу въззивното решение в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявеният от Е. Р. И. иск за разликата над 55 000 лева. Касаторката – ищца поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържа, че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил принципа на справедливост, като е занижил размера на присъденото обезщетение вследствие на чисто субективно виждане, без да го изведе от доказателствата и фактите по делото. Счита, че съдът не е отчел в пълнота задължителните критерии по прилагането на чл.52 ЗЗД – възрастта на пострадалата, обстоятелството, че е била единствено дете на ищцата, съществувалите отношения приживе, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания, начина на настъпване на смъртта. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, поставя като обуславящи материалноправни и процесуалноправни въпроси, разделени в три раздела. В раздел I от изложението касаторката поставя следната група процесуалноправни въпроси: 1/ Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на обезщетението, и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по – ниско такова?; 2/ Въпрос за дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания – чл.269, изр. второ ГПК, размер и за необходимост за преценка съответствието на решението на САС със задължителната за него практика по т.1 на чл.280 ГПК – т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; 3/ Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му?; 4/ Ако намаляването на обезщетението се обосновава с неотносими и неверни обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика, за фактите и обстоятелството, имащи значение за правилно приложение принципа на справедливост – ППВС № 4/1968г. /в случая със субективното виждане на съда за справедливост при изрично отчетено и възприето за доказано по – тежко от обичайното приемане на загубата от майката при аналогични случаи и изпадане в депресивно състояние, от което не е излизал/, налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилно приложение на принципа на справедливост? По въпроси № 1 – 3 въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с т.19 на Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 163 от 04.10.2016г. по т.д. № 3456/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. По въпрос № 4 поддържа допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради необходимостта от точното прилагане на закона за прилагане на принципа на справедливост при прекия иск. В раздел II от изложението касаторката посочва като основание за достъп до касационно обжалване чл.280, ал.2 ГПК с аргумент, че въззивното решение е явно необосновано. Без да поставя правен въпрос, се позовава и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на решението с т.12 на Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. В раздел III от изложението поставя следната група материалноправни въпроси: 1/ Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД свързано ли е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, и липсата на изложение на правни аргументи, с оглед указанията на т.11 на ППВС № 4/1968г., представлява ли отменително основание?; 2/ Допустимо ли е прилагане на принципа на справедливост въз основа на субективното виждане на съда за справедливост, което не може да бъде проверено, тъй като не е обосновано и не почива на приетите за доказани от съда обективни факти и обстоятелства, свързани със задължителните критерии; субективното виждане на съда представлява ли критерий за правилно приложение на принципа на справедливост – след като правилното приложение на принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, изисква съобразяване на конкретно посочени критерии и относими такива и съответно определяне размера/намаляването на обезщетението може ли да бъде обосновано с други критерии и субективни преценки, различни от задължителните такива?; 3/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 4/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците, и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 5/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968г.?; 6/ Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално възпроизвеждане на свидетелски показания и позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи?; 7/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?; 8/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение?; 9/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2016г. налагат ли присъждане на по – ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това?; 10/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?; 11/ Общественото разбиране за справедливост през последните 3 – 4 години, и конкретно през 2017г., предпоставя ли присъждане на значително по – ниски обезщетения от присъжданите преди?; 12/ Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по – нисък размер /в случая 40 – 50 % по – нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимити 10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия – освен ако към средата на 2017г. няма никакви специфични изисквания и има ли такива? По всички въпроси касаторката поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. По въпроси № 1 – 6 твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.; по въпрос № 7 – с решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.; по въпрос № 8 – с решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 177 от 27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 05.02.2019г. по т.д. № 1002/2017г. на ВКС, ТК, I т.о.. а по въпроси № 9 – 12 – с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 94 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. Поддържа още, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 111 от 01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 851 от 16.05.2011г. по гр.д. № 968/2010 г. на Софийски апелативен съд, решение № 66 от 29.05.2017г. по т.д. № 1464/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78 от 07.05.2013г. по т.д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 1 от 05.02.2019г. по т.д. № 1002/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 141 от 30.11.2017г. по гр.д. № 60360/2016г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 419 от 07.03.2016г. по гр.д. № 4412/2015г. на Софийски апелативен съд, решение № 78 от 07.05.2013г. по т.д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 603 от 09.06.2009г. по гр.д. № 209/2009г. на Софийски апелативен съд и решение № 1 от 05.02.2019г. по т.д. № 1002/2018г. на Софийски апелативен съд. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради липсата на посочено конкретно противоречие на въззивното решение с влязло в сила решение, постановено от първоинстанционен съд, въззивен съд или ВКС, както и поради липсата на конкретно посочена противоречива съдебна практика. Излага съображения и за неоснователност на касационната жалба. Третото лице – помагач на ответника О. А. Ч. не изразява становище по жалбата. В насрещната касационна жалба ЗК „Лев Инс“ АД поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е постановено при нарушение на материалния закон – на разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, както и в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк.д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд за недоказаност на възражението за съпричиняване. Поддържа, че по делото е безспорно доказано, че пострадалата е проявила съзнателен и свободно формиран избор за поемане на риска относно превозването й от неправоспособен водач, употребил наркотични вещества. Излага подробни съображения и за неправилно приложение от въззивния съд на принципа за справедливост поради липсата на преценка на всички относими обстоятелства – действителните отношения между пострадалата и ищцата, социалното положение и нормалното лично отношение към събитието. Счита, че по делото не са събрани доказателства за действителното естество, за конкретния, индивидуален и строго личен характер на поддържаните отношения между ищцата и пострадалата, тъй като не са ангажирани доказателства за конкретни прояви на взаимоотношенията на пострадалото лице с ищцата, извън тези, които могат да се приемат за обичайни. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради липсата на произнасяне от ВКС по следните материалноправни въпроси: 1/ Следва ли съдът да определи размера на сума за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания, като отчете и равностойността на моралната и парична подкрепа, която би осигурил, ако беше жив пострадалият, с размера на претендираната и присъдена парична сума?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 3/ Изчерпват ли се обществено – икономическите условия единствено с лимита на застрахователния договор? Всъщност лимитите по застраховката не представляват ли един от ориентирите, който обаче следва да се изследва ведно с останалите конкретни икономически и социални условия, доколкото петитумът на иска е искане за присъждане на парична сума, и каква е справедливата сума на обезщетение в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността на пострадалата и преживелия роднина, следва да бъде определена?; 4/ Налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата на превозване от неправоспособен водач, роднина?; 5/ Следва ли при определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат да се прилагат обективни критерии, определящи понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД, като се дерогира неправомерното му поведение?; 6/ Какви обективни фактори съдът следва да вземе предвид и изследва, съответно обсъжда при определяне на процентното изражение на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат?; 7/ Следва ли регламентираният институт, уреден в чл.51, ал.2 ЗЗД, да намери приложение единствено въз основа на вътрешното убеждение на съда или следва да бъдат дадени указания за събиране на относими доказателства? Ответницата по насрещната касационна жалба представя писмен отговор, с който я оспорва. Излага възражения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага и подробни съображения за неоснователност на насрещната касационна жалба. Претендира разноски. Третото лице – помагач на ответника О. А. Ч. депозира молба, с която се присъединява към насрещната касационна жалба, като изцяло подкрепя изложените в нея съображения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно, че на 29.10.2017г. е настъпило ПТП, при което О. Ч. като водач на застрахования при ответника лек автомобил „БМВ 318“, с рег. [рег.номер на МПС] е причинил смъртта на дъщерята на ищцата – Н. Р., която е пътувала в автомобила. За да се произнесе по спорните по делото въпроси относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – заключения на КСМАТЕ и СПЕ и свидетелски показания. Въз основа на това, по въпроса за размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид, че между ищцата и починалата приживе са съществували отношения на любов и разбирателство; обстоятелството, че пострадалата е единствено дете на ищцата, като последната е преживяла изключително тежко травмата от внезапната и неочаквана смърт – потънала е в депресивно състояние, от което не излиза години наред. Решаващият състав е отчел още времето на настъпване на ПТП, икономическите условия към този момент – 2017г., възрастта на ищцата по това време – 42 години и тази на пострадалата – 22 години, както и действащите лимити на застраховките. С оглед на това въззивният съд е приел, че на Е. Р. следва да бъде определено обезщетение в размер на 150 000 лева. По отношение на спорния въпрос за съпричиняването въззивният съд е приел, че съгласно заключенията на КСМАТЕ пострадалата е пътувала без поставен обезопасителен колан, но дори и да е пътувала с такъв, предвид механизма на ПТП, пак е щяла да получи същите травми, довели до нейната смърт. Приел е за недоказано и твърдението, че пострадалата е знаела, че О. Ч. е неправоспособен водач. Изтъкнал е, че обстоятелството, че последният е бил неин приятел от една година преди ПТП, може само да извика предположение, че тя е знаела за посоченото обстоятелство, но не може да замести пълното и главно доказване, което застрахователят е длъжен да проведе. С оглед на това въззивният съд е заключил, че липсва принос на пострадалата за настъпилата смърт при ПТП. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните от касаторката в раздел I от изложението въпроси се основават на твърдението за немотивираност на обжалвания акт при занижаване на размера на обезщетението. Така поставени въпросите не обосновават общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдържащите се в тях доводи не отговарят на действителното положение по делото при съобразяване на мотивите на обжалвания акт. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е изложил обстойни съображения по спорните между страните въпроси, като е подложил на самостоятелна преценка всички събрани по делото доказателства. Следва да се отбележи, че съдът действа като втора инстанция при условията на непълен въззив, поради което същият, освен че разглежда спора по същество, упражнява по този начин и проверка на първоинстанционното решение. С оглед на това няма пречка въззивният съд да изведе самостоятелни фактически и правни изводи, различни от тези на първата инстанция. Меродавно за липсата на основание за допускане на касационен контрол е обстоятелството, че променяйки първоинстанционното решение относно дължимия размер на обезщетението, апелативният съд е изложил свои самостоятелни мотиви. Несъгласието на касаторката с правните изводи на съда представлява по своята същност оплакване за допуснати процесуални нарушения, което е относимо към отменителните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Формулираните в раздел III от изложението въпроси - първа част на въпроси № 1 и № 6 и въпроси № 3 – 10 касаят приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента. Същите са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. Втората част на въпрос № 1 и № 6, както и въпроси № 2, № 11 и № 12 не са релевантни, тъй като по съществото си представляват оплакване за неправилност на въззивното решение, доколкото са предпоставени от твърдението на касаторката за определяне на обезщетение в занижен размер. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика – цитираното от касаторката ППВС № 4/23.12.1968г., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – цитираните от касаторката решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделяния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Следва да се отбележи, че с оглед конкретните факти при различните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика, като е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП, общественото – икономическите условия и действащите лимити на застраховките към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на съдебния акт. В тази връзка оплакванията на касаторката за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменително основание по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед наличието на постоянна практика на ВКС по поставените въпроси е неоснователно искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Доколкото не е формулиран конкретен правен въпрос, е неоснователно наведеното в раздел II от изложението искане за допускане на касационно обжалване поради противоречие на въззивното решение с т.12 на Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Не е налице и поддържаното в този раздел самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от ищцата касационна жалба. Поради това и на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ответника не следва да бъде разглеждана. При този изход на спора на касаторката не се дължат разноски, включително и за депозирането на отговор на насрещната касационна жалба /в този смисъл определение № 156 от 25.08.2020г. по т.д. № 2003/2019г. на ВКС, ТК, I т.о. и цитираните в него определение № 204 от 07.08.2017г. по т.д. № 289/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 44 от 20.02.2020г. по т.д. № 744/2019г. на ВКС, ТК, I т.о./. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като в отговора на касационната жалба не е направо искане за присъждане на разноски за защита срещу подадената от ищцата касационна жалба, а искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направено в насрещната касационна жалба във връзка със защитата по нея. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение