Определение № 403 от 19.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 214/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Щ. В., подадена чрез адв. М. П., против въззивно решение № 260128/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1301/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено изцяло решение № 1542/ 04.05.2020 г. по гр. д. № 18382/2017 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от И. Щ. В. против Община Пловдив главен иск с правно основание чл. 61 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, за присъждане на сумата в общ размер от 14 050 лв., представляваща платени суми за строителството на I – етап на обект „Пътна връзка за обект: Жилищно и обществено-обслужващо застрояване в поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място], с адрес на поземления имот: [населено място], парк „Отдих и култура“ от път I-8, км. 220+418-дясно, в участъка включващ забавителен шлюз по път I-8, км. 220+418-дясно и път 1 (от кръстовище 1 до кръстовище 2), както следва: 12 000 лв. – частично платена сума от стойността на СМР в размер на 168 223,75 лв. по Договор за строителство от 20.02.2014 г. и Приложение № 1 – Количествена-стойностна сметка към него, подписани между И. Щ. В. и „Еко-Хидро-90“ ООД, която сума е осчетоводена с фактура № 5835/01.09.2017 г.; 1 440 лв. – сума за технически надзор на строежа по Договор от 26.02.2014 г., ведно с допълнително споразумение от 26.02.2014 г. и Допълнително споразумение от 03.12.2005 г., подписани между И. Щ. В. и „Билдинспект“ ООД, която сума е осчетоводена с фактура № 517/20.06.2017 г.; 400 лв. – такса по Тарифа 14 за разрешение за ползването на обект пътна връзка, платена по сметка на ДНСК София с платежно нареждане от 03.11.2016 г.; 200 лв. – такса за разглеждане и одобряване на документи, платена по сметка на Община Пловдив с вносна бележка от 17.10.2016 г.; 10 лв. – такса за технически паспорт, платена по сметка на Община Пловдив с преводно нареждане от 17.10.2016 г. и И. Щ. В. е осъден да заплати на Община Пловдив сумата в размер на 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Твърди се, че съдът не е съобразил, че с извършването на процесния строеж, ищецът И. Щ. В. е изпълнил задължение на Община Пловдоив. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Задължена ли е Община Пловдив да изгради транспортната инфраструктура, в границите на населеното място и върху територия отредена за улици?”, 2. „Следва ли трето лице, да понесе разноските за изграждане на инфраструктура, върху територия, отредена за общинска транспортна инфраструктура до имота си – само защото има интерес от това?“ и 3. „Член 34, т. 3 от ЗП приложим ли е за обекти, намиращи се в строителните граници на населените места?“. Сочи, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с приетото в решение № 356/07.10.2011 г. по гр. д. № 853/2010 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 521/19.11.2018 г. по т. д. № 1350/2018 г. на ВКС, I т. о., а по третия липсва съдебна практика и същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на решението, като твърди, че е постановено в противоречие с приетото в решение № 133/18.06.2014 г. по гр. д. № 5247/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 179/16.12.2016 г. по т. д. № 2235/2015 г. на ВКС, I т. о. Ответникът по касационната жалба – Община Пловдив, представлявана от кмета З. Д., чрез процесуалния си представител гл. юрк. Е. П., в представения писмен отговор, излага съображения, че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество обжалваното решение е правилно и законосъобразно. В условията за евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. За да потвърди решението, въззивният съд в рамките на проверката по реда на чл. 269 ГПК и след преценка на твърденията и доказателствата е приел, че изграждането на процесния обект - първи етап на пътната връзка е предприето изцяло в интерес на ищеца като собственик на поземлен имот с идентификатор **** по КК на [населено място], а към момента, в който строителната дейност фактически е започнала и завършена – 2014 – 2016 г., собственик на имота, който се ползва от пътната връзка, е търговско дружество „И. 2013“ ООД, в който учредител и съдружник е И. Щ. В.. Посочил е, че в случая приложение следва да намери чл. 34, т. 3 от ЗП, съгласно който изграждането, реконструкцията и ремонтът на пътните връзка към крайпътните обекти за обслужване на пътници и превозни средства се извършва от собствениците на тези обекти. Аргументирал се е, че съгласно представеното Разрешение за специално ползване на пътища чрез изграждане на крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 94-00-743/04.04.2013 г. на Агенция „Пътна инфраструктура“ към МРРБ, на И. Щ. В. е разрешено да извърши в обслужващата зона на път I-8, км. 220+418-дясно, изграждане на пътна връзка за обект: Жилищно и обществено-обслужващо застрояване в поземлен имот с идентификатор **** по КК на [населено място], при едни от следните условия, а именно: пътната връзка да е временна до поява на нови инвестиционни намерения в съседните имоти и при инвестиционни намерения на АПИ или реконструкция на пътя в участъка всички промени на пътната връзка и подобрения в имота да са за сметка на възложителя. Въз основа на това разрешение и предвид указаните в него ограничения е издадено и разрешението за строеж на пътната връзка. Разрешение за специално ползване е издадено именно на ищеца, а не на Община Пловдив, поради това, че той е имал интерес от изграждането на пътната връзка, а не Община Пловдив. Самото разрешение за специално ползване е издадено на основание чл. 18, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 3 от ЗП и чл. 8, ал. 3 от НСПП по образец съгласно приложение № 1 от Наредбата. Съгласно §1, т. 8 от ДР на ЗП „Специално ползване на пътищата“ е и използването на пътищата за превозване на тежки и извънгабаритни товари или за осъществяване на други дейности в обхвата на пътя и в обслужващите зони, като: изграждане и експлоатация на търговски крайпътни обекти и на пътни връзки към тях, наред с други. В този смисъл, както е посочено и в заглавната му част и съдържанието му, разрешението е предвидено за специално ползване на пътища чрез изграждане в обслужващата зона на път, на пътна връзка към обект. Обектът, към който се изгражда пътната връзка, пункт за годишни технически прегледи, е разположен в имота собствен на „И. 2013“ ООД с идентификатор *** по КК на [населено място] (нов идентификатор ***) и по същество представлява търговски крайпътен обект, с оглед разпоредбите на §1, т. 9 от ДР на ЗП и чл. 8, ал. 1 от НСПП. Съгласно чл. 8, ал. 1 от НСПП търговски крайпътни обекти са всички сгради и съоръжения за обслужване на пътуващите и на пътните превозни средства заедно с прилежащия им терен, като: наред с други и пунктове за техническо обслужване на автомобили и пунктове за ремонт на аварирали по пътя автомобили и др., в които се осъществява търговска дейност по смисъла на Търговския закон. Изречение последно на същата норма гласи, че търговски крайпътни обекти са и „крайпътните обслужващи комплекси“ по смисъла на § 1, т. 9 от ЗП,според който това са всички земни повърхности в близост до пътя заедно с разположените върху тях сгради и съоръжения за обслужване на пътуващите и на пътните превозни средства, като наред с други и пунктове за техническо обслужване на автомобили ,и пунктове за помощ на аварирали по пътя автомобили. Въззивният съд е достигнал до извод, че изграденият пункт за годишни технически прегледи отговаря на дефиницията пункт за техническо обслужване на автомобили, по смисъла на цитираните норми, и изграждането на пътна връзка към него представлява специално ползване на път по смисъла §1, т. 8 от ДР на ЗП, за което се изисква, а в настоящия случай е и издадено, разрешение от АПИ предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 2, т. 2, б. „а“ от ЗП. Следователно изграждането на пътната връзка към обекта – пункт за годишни технически прегледи, на основание чл. 34, т. 3 от ЗП, следва да се извършва от собственика на този обект, който към момента на приключване на строежа е дружеството „Ивана 2013“ ООД, като последното има и интерес от изграждането на пътната връзка. Независимо от това, че пътна връзка е построена върху общински имоти, Община Пловдив няма как да реализира някаква полза и облага от изграждането на пътната връзка, доколкото същата обслужва конкретен имот и не може да е предмет на разпоредителна сделка. По евентуалният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е изложил, че по делото не е установено ответникът да се е обогатил със спестени разходи за извършване на строителните работи, доколкото същия няма задължение да ги извършва. Посочил е, че на основание чл. 34, т. 3 от ЗП задължено лице е дружеството „Ивана 2013“ ООД. Липсва обогатяване и с оглед на това, че увеличената стойност на новоизградения обект – пътна връзка, върху имоти общинска собственост, е нулева, поради което искът е неоснователен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по формулираните въпроси. Първият поставен въпрос не отговаря на общото основание за допускане на касационното обжалвано. Въззивният съд не се е произнасял, задължена ли е Община Пловдив да изгради транспортната инфраструктура, в границите на населеното място и върху територия отредена за улици. За да отхвърли исковете, съдът е приел, че е изградена пътна връзка към обект – пункт за годишни технически прегледи в обслужващата зона на път, като е посочил, че в случай, че жалбоподателят твърди, че е изградил друг обект – извън обхвата на пътя или на обслужващата зона, или пък улица, част от общинската улична мрежа, то той ще да е изградил нещо различно от разрешеното му с Разрешение за специално ползване на пътища чрез изграждане на крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 94-00-743/04.04.2013 г. на Агенция „Пътна инфраструктура“ към МРРБ, въз основа на което е издадено и разрешение за строеж № 12 от 22.01.2014 г. Вторият поставен въпрос също не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като по същество се касае правилността на решението. Освен това по първите два въпроса не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочената съдебна практика е неотносима, доколкото се отнася до случаи, при които изградените обекти са различни от процесния и се подчиняват на различен режим – така в решение № 356/07.10.2011 г. по гр. д. № 853/2010 г. на ВКС, IV г. о., са касае за водопроводно и канализационно отклонение под улично платно, представляващи елемент от мрежите по чл. 83 ЗУТ, които трябва да бъдат изградени от общината, защото тя се явява техен собственик, а в определение № 521/19.11.2018 г. по т. д. № 1350/2018 г. на ВКС, I т. о. се касае за съществуващ общински път – публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС. Третият поставен въпрос също не отговаря на общото основание за допускане на касационното обжалвано, тъй като въззивният съдът не е се произнасял дали разпоредбата на член 34, т. 3 ЗП е приложима за обекти, намиращи се в строителните граници на населените места. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че по този въпрос не се разкрива и бланкетно посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Нормата на чл. 34, т. 3 ЗП е ясна и не се нуждае от тълкуване. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационна проверка на обжалваното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.