Определение № 3630 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2388/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. М. П., чрез процесуален пълномощник, против определение № 453/27.10.2025 г. по ч. гр. д. № 361/2025 г. по описа на Бургаския апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на П. срещу определение № 2208/04.09.2025 г. по гр. д. № 861/2025 г. по описа на Бургаския окръжен съд за оставяне без уважение на искането й за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса по един от кумулативно предявените от нея искове. В частната жалба се съдържат оплаквания, че определението в обжалваната част е неправилно - постановено в нарушение на закона и необосновано. По подробно изложени съображения се моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да бъде уважена. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/. Дали С. П. следва да бъде освободена от държавна такса и по първия предявен от нея иск при положение, че други съдебни състави вече са я освободили изцяло от такси при идентичен социално-икономически статус и по искове, предявени в приблизително същия период, без промяна в предпоставките за освобождаване по смисъла на чл. 83 ГПК; 2/. Дали при преценка по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да извърши обективна, пълна и всестранна оценка на имущественото състояние на молителя, като обсъди всички представени доказателства и настъпили промени в социално-икономическите обстоятелства, и дали е допустимо отказът да се мотивира с общи и формални съображения, без конкретен анализ на всеки от релевантните факти, включително наличие на освобождаване от заплащане на такса за същото лице по други искове при еднакъв социален статус и призната липса на възможност за плащане с цел осигуряване на достъп до правосъдие. Твърди се, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС № 6/06.11.2013 г., т. 12; както и че същите имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед уеднаквяване на практиката по чл. 83, ал. 2 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като съобрази данните по делото и доводите във връзка с предмета на спора, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд. За да остави без уважение частната жалба на ищцата, съставът на въззивния съд е съобразил, че по делото са предявени обективно съединени искове срещу „ЖАКЕН БГ“ ЕООД, с цена съответно: 55 000 лв. - претендирана като сума, подлежаща на връщане поради отпаднало основание, 98 596,81 лв. – сума, претендирана като претърпени загуби и 124 861 лв. – сума, претендирана като пропуснати ползи. След дадени указания от съда, ищцата е представила по делото декларация за материално и гражданско състояние, както и доказателства, от които се установява, че получава месечен доход от работа по трудово правоотношение в „ОББ“ АД на длъжността „експерт“, че е неомъжена, като има задължение за издръжка на две малолетни деца - на по три години, също - има задължения за месечни плащания по договор за жилищен кредит, сключен през 2020 год. с Райфайзенбанк ЕАД и по договор за наем, не притежава МПС, няма регистрирани фирми като ЕТ и търговски дружества. Ищцата притежава апартамент в [населено място], за който сочи, че е предмет на съдебен спор, висящ пред СГС между нея като ответник и ищец - продавача по сделката, за обявяване на нейната нищожност, евентуално - за развалянето й; както и на ипотека в полза на банката за обезпечаване на кредит, послужил за извършване на плащания по предварителния договор, за който се твърди по предявените по настоящото дело искове, че е прекратен. Въз основа на събраните доказателства и декларирани обстоятелства окръжният съд е приел, че ищцата е в работоспособна възраст, полага труд по трудов договор в „Обединена българска банка“ АД и получава редовни трудови доходи, които са в размер между 1 900 и 2 500 лв. за първите месеци от 2025 г. според представеното удостоверение от „ОББ“ АД; притежава и жилище с площ от 77,65 кв.м в [населено място]. С оглед горното е формиран извод, че заплащането на дължимата държавна такса в размер на 2 200 лв. по първия от предявените искове не би създало финансови затруднения на ищцата. При проверката на горния извод съставът на въззивния съд на първо място е посочил, че съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК, след направено искане, въз основа на посочените в закона критерии - доходи на лицето и неговото семейство, имущественото му състояние, установено с декларация, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст и други констатирани обстоятелства, съдът следва да извърши конкретна преценка дали лицето има достатъчно средства за внасяне на дължимата държавна такса. В случая съдът е съобразил задълженията на ищцата за заплащане на погасителни вноски по кредит и задължението за заплащане на наем за жилището, което тя обитава в [населено място], но при преценката за възможностите на ищцата за заплащане на държавната такса е отчел и постоянния й трудов доход, който е над средния за страната, както и това, че сочените обстоятелства относно жилището й в [населено място] към момента не препятстват възможността имотът да бъде ползван от нея, вкл. отдаван под наем за реализиране на приходи. Отчетено е и обстоятелството, че в отглеждането на децата, задължено за издръжката им лице е и техният баща. При съвкупната оценка на обстоятелствата, предвид установеното по делото финансово и имуществено състояние на ищцата съдът е намерил, че внасянето на дължимата държавна такса по първия осъдителен иск в размер на 2 200 лв. не би създало особено затруднение за ищцата, но заплащането на държавна такса над този размер до пълния дължим такъв от 11 138,31 лв. би било непосилно за нея. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че не се установяват условията на закона за допускане на исканата касационна проверка на въззивното определение. Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. В случая първият поставен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – да има правен характер. Същият е изцяло относим към конкретния казус, респ. към правилността на обжалваното определение, поради което не може да послужи като основание за селектиране на частната касационна жалба. Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната задължителна практика, нито с трайната практика на ВКС, служебно известна на този съдебен състав. При формиране на решаващия извод за това, че ищцата е в състояние без особени затруднения да заплати най-малката от трите изискуеми по делото държавни такси, съставът на въззивния съд е отчел всички релевантни обстоятелства относно правилното приложение на чл. 83, ал. 2 ГПК, като преценката му не е основана на общи или формални съображения, а на конкретния анализ на относимите към възможността за заплащане на таксата факти. Обстоятелствата за наличие на различни разрешения в сходни казуси не могат да бъдат част от правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основание за определянето на въпроса като значим за правилното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото не съответстват на дадените в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК задължителни разяснения по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, Второ търговско отделение