Определение № 177 от 14.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 768/2014 г.

Образувано е по касационна жалба на Г. Г. М., [населено място] срещу въззивно решение № 541 от 21.11.2013 г. по в.гр.д.№ 462/2013 г. на Врачанския окръжен съд, с която е потвърдено решение № 79 от 18.04.2013 г. по гр.д. № 3/2013 г. на Районен съд-Бяла Слатина, с която е уважен предявения от Н. И. А., [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответникът и настоящ касатор му дължи сумата 23 000 лв. по запис на заповед от 10.03.2009 г., за което вземане му е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 1118/2012 г. на РС-Бяла Слатина, ведно със законната лихва, считано от 21.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касация Н. И. А. оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.278, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд приел, че ответницата не оспорва наличието на облигационни отношения между нея и ищеца по повод даден й от него на няколко пъти паричен заем в общ размер на 31 000 лв., за обезпечаване на който е подписала записа на заповед, но твърди, че върната от нея е не твърдяната от ищеца сума в размер на 500 евро и 7 000 лв., за втората от които е представена разписка по делото, а сумата 15 000 лв. Прието е, че правилно първоинстанционният съд, въпреки че е обсъдил събраните по делото гласни доказателства във връзка с предаване и връщане на сумите по договора за заем, поради забраната на чл.164, ал.1, т.1 ГПК е ценил като доказателство за погасяването на дълга единствено разписката по чл.77 ЗЗД. Прието е, че каузалното правоотношение между страните е даден заем, който не е документиран писмено, но е бил гаранционно обезпечен чрез издадения запис на заповед. За върнатите суми ответницата е могла да се снабди с разписки по чл.77 ЗЗД, както е сторила това при даване на сумата 7 000 лв. Прието е, че върната е и още сумата 500 евро, при което задължението е останало до рамките на исковата претенция, която правилно е била уважена от първоинстанционния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по значимите според касатора въпроси на процесуалното право както следва: 1./ По приложението на чл.56, ал.3 ГПК, в нарушение на което въззивният съд е дал ход на делото въпреки доказателствата, представени преди заседанието на 18.09.2013 г., че както страната, така и пълномощника му не могат да се явят поради служебната им ангажираност; 2./ Не е обсъдено изходящо от ищеца електронно съобщение, към което е приложен и друг файл, наречен от подателя „Погасителен план” във връзка с което поставя подвъпроса дали снетата на хартиен носител електронна кореспонденция е годно доказателствено средство.” Настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси не обосновават приложно поле на касационно обжалване. Първият от тях е некоректно зададен предвид данните по делото, че определението от 18.09.2013 г., с което е даден ход на делото и същото е обявено за решаване е отменено от въззивния съд и същото внесено в открито съдебно заседание, което въпреки редовното призоваване на касаторката чрез адв.А. Т., е проведено без нейно участие – лично или чрез пълномощника й. Втория поставен в изложението на касатора въпрос съставлява по същността си посочване на довод за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, който е относим към касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Последното е от значение за правилността на решението и подлежи на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания - основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение