Определение № 25 от 16.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 766/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 749 от 14.05.2012г. по в.гр.д. № 3798/2011г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в частта, в която е потвърдено решение от 17.05.2011г. по гр.д. № 10006/2009г. на СГС, Гражданско отделение, 13 състав. С първоинстанционното решение в потвърдената му част е отхвърлен предявеният от [фирма] против М. К. З. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане за разликата над 125 248 лева до 145 120.50 лева - просрочена главница по договор за кредит № 1341/14.06.2007г. и за разликата над 9 383,31 лева до 16 564.46 – договорна лихва за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г., присъдени му от СРС, 65 състав по гр.д. № 16559/2009г. на основание издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 30.03.2009г.. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, както и необоснованост. Поддържа, че единственият мотив на въззивната инстанция за частичното потвърждаване на отхвърлителното решение на първоинстанционния съд е, че част от вземането, предмет на исковата претенция, в размер на общо 27 053.55 лева, е било погасено след подаване на заявлението по чл.417 ГПК, респ. след предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК. Поддържа, че този факт не е от значение за спорното право и не следва да бъде вземан предвид от съда при постановяване на решението му, тъй като в производството по чл.422 ГПК въпросът за съществуване на вземането на заявителя следва да се разглежда към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не към момента на приключване на съдебното дирене. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по процесуалноправни въпроси, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Следва ли в производството по предявен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК съдът в изпълнение на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК да съобразява факта, че след подаване на заявлението по чл.417 ГПК е налице погасяване на дълга и дали такова последващо погасяване е от значение за спорното право? Към кой момент в производството по предявен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК съдът следва да разглежда въпроса дали вземането съществува?”. Ответникът по касация М. К. З. оспорва касационната жалба, като излага подробни съображения за нейната неоснователност по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 17.05.2011г. по гр.д. № 10006/2009г. на СГС, Гражданско отделение, 13 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против М. К. З. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане за разликата над 125 248 лева до 145 120.50 лева - просрочена главница по договор за кредит № 1341/14.06.2007г. и за разликата над 9 383,31 лева до 16 564.46 – договорна лихва за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г., присъдени му от СРС, 65 състав по гр.д. № 16559/2009г. на основание издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 30.03.2009г.. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено сключването между страните на договор за банков кредит, както и усвояването на кредита в уговорения размер и срок. Въз основа на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд е приел за установено, че ответницата като кредитополучател не е изпълнила задължението си да погасява дължимите погасителни вноски на договорения падеж, като към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение не били погасени общо 6 последователни месечни погасителни вноски. Обсъждайки клаузите на договора за банков кредит, въззивният съд е приел за установено настъпването на автоматична предсрочна изискуемост на целия кредит. Приел е още, че дължимите от ответницата суми по договора за банков кредит съвпадат със сумите, за които в полза на Банката е издадена заповед за незабавно изпълнение. Въззивният съд е счел, че в изпълнение на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК следва да съобрази и факта, че след подаване на заявлението е налице погасяване на част от дълга – на 24.06.2010г. с вальор от 16.06.2010г. от ЧСИ Б. по изп.дело № 2089 е постъпила сума в размер на 76 187.30 лева, с която банката е погасила частично дълга, като след извършеното погасяване сумата за главница е в размер на 125 248 лева, а за лихви – 9 383.41 лева. Поради това е уважил иска до посочените размери и е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение за разликата до пълния предявен размер. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси следва да бъдат уточнени в следния смисъл: Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? Съдебната практика по този въпрос е уеднаквена с т.9 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК. Изводът на въззивния съд, че в производството по чл.422 ГПК следва да бъде съобразено извършеното по реда на принудителното изпълнение частично погасяване на задължението, предмет на исковото производство, противоречи на разясненията, дадени с посоченото тълкувателно решение. Поради това по отношение на този въпрос е осъществена както общата, така и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационен контрол. С оглед обстоятелството, че съдебната практика по формулирания въпрос е уеднаквена с приетото тълкувателно решение, не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 541,07 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,