Определение № 1424 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5285/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. К., чрез адв. В. Г. против решение № 1010/19.08.2023 г., постановено по в.гр.д. № 490/2023 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която като е потвърдено решение № 2726/23.08.2022 г. на Районен съд Варна по гр.д. № 8811/2021 г., е отхвърлен предявения от касатора срещу Х. Т. Д., иск с правно основание чл.51, ал.4 СК за изменение на постановените с решение по гр.д. № 9570/2020 г. по описа на Районен съд Варна мерки относно упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете П. Х. Д., по силата на които упражняването на родителските права е предоставено на бащата Х. Т. Д., определено е местоживеене на детето при бащата в България, а на майката е определен режим на лични отношения с детето. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че съдът не е взел предвид в съвкупност всички установени по делото обстоятелства, които имат значение при преценката за най-добър интерес на детето, а именно: физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта и пола, миналото и други характеристики на детето; способността на родителите да се грижат за детето, както и други обстоятелства, имащи отношение към детето – социалната среда и разширения семеен кръг и по този начин се е произнесъл в противоречие с т.3 от ППВС №1/1974 г. Твърди се и нарушение на нормата на чл.59, ал.6 СК, доколкото във въззивното производство съдът не е изслушал майката и съответно не е добил непосредствени впечатления за нейната личност и мотивация да се грижи и да отглежда детето си. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроса: 1/ Трябва ли съдът при решаване на въпроса относно упражняването на родителските права да основава своето решение само и единствено върху мнението на детето и обвързващо ли е то съдът; 2/ Длъжен ли е съдът да изслуша родителите при условията на чл.59, ал.6 СК вр. чл.15 ЗЗакрД.; 3/ Изразеното мнение на детето пред психолога, изготвил съдебно-психологичната експертиза, обвързващо ли е съда и следва ли да се цени с доказателствена стойност, съгласно изслушване по чл.15 ЗЗакрД; 4/ Трябва ли въззивния съд да установи психологическото състояние на детето по надлежния ред и при ограниченията на чл.15, ал.1 ЗЗакрД.; 5/ Длъжен ли е съдът да обсъди в цялост всички събрани по делото доказателства, както и да изложи собствени мотиви относно това дали кредитира или не определени доказателства, а не просто да ги изброи в акта си и 6/ Длъжен ли е съдът да изследва бъдещата семейна среда и докъде трябва да се простира това изследване, като достатъчно ли е да се проследят материално-битовите условия или трябва да се изследва в цялост и личността на лицата, с които детето ще живее. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 20/24.05.2013 г. по гр.д. № 911/2012 г. на IV г.о. на ВКС, по втория въпрос с Постановление на Пленума на ВС № 1/1974 г., решение № 173 по гр.д. № 6333/2014 г. на III г.о., решение № 137 по гр.д. № 4830/2019 г. на III г.о., решение № 24 по гр.д. № 1541/2020 г. на III г.о., решение № 21 по гр.д. № 5451/2013 г. на IV г.о. и решение № 40 по гр.д. № 522/2011 г. на III г.о., на ВКС. По трети и четвърти въпроси се твърди, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 108 от 18.06.2019 г. по гр.д. № 3665/2018 г. на IV г.о. и с т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКСІ, а по последния въпрос - в противоречие с т.3 от Постановление на Пленума на ВС № 1/1974 г. Ответната страна по жалбата – Х. Т. Д., чрез пълномощника си адв. П. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По същество изразява становище за неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. За да потвърди решението на първата инстанция, с което е отхвърлен предявения от М. П. К. срещу Х. Т. Д., иск с правно основание чл.51, ал.4 СК за изменение на постановените с решение по гр.д. № 9570/2020 г. по описа на Районен съд Варна мерки относно упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете П. Х. Д., местоживеенето, режима на лични отношение между детето и родителя, неупражняващ родителските права и издръжката на детето, въззивният съд е съобразил следното от фактическа страна: С решение от 01.10.2020 г., постановено по гр.д. № 9570/2020 г. по описа на Районен съд Варна, бракът между страните е прекратен на основание чл.50 СК, както е утвърдено постигнатото между тях споразумение по чл.51, ал.1 СК, съгласно което родителските права по отношение на малолетното дете П., род. на 26.09.2015 г. са предоставени на бащата, определено е местоживеенето на детето при бащата, майката е осъдена за заплаща издръжка в размер на 155,00 лв., считано от м.09.2020 г. и е определен режим на лични отношения между майката и детето, като й е предоставена възможност да вижда и взема детето при себе си първия месец всяка сряда с преспиване и всеки уикенд от 17.00 ч. в петък до 12.00 ч. в неделя, а след това всяка първа и трета седмица от месеца от 17.00 ч. в петък до 12.00 ч. в неделя; през лятото 30 дни, съвпадащи с лятната ваканция на детето, когато бащата не е в платен годишен отпуск, както и половината от ваканционните дни от зимната /Коледната/ и пролетната /Великденската/ ваканции, както и когато е извън пределите та РБългария да разговаря всяка събота вечер в периода от 18,00 ч. до 20,00 ч. с детето по телефон ли чрез интернет телефония /скайп, фейсбук и др./, като при промяна на номера, скайп име или фейсбук регистрация, бащата следва да уведомява майката за това. Осем месеца след утвърждаване на споразумението, М. К. е депозирала искова молба, с която се иска изменение на постановените мерки на основание чл.51, ал.4 СК с твърдения за настъпили съществени изменения в обстоятелствата, при които са определени първоначалните мерки относно родителските права, местоживеенето и личните отношения. Ищцата е изложила, че от 2019 г. живее с родителите си и брат си в къща под наем в Източен Престън, Литълхемптън, Великобритания, а от 02.03.2021 г. работи като служител в „С. рисорсис“ при гъвкаво работно време и с почасово трудово възнаграждение от 9,80 паунда. Твърди, че е в състояние да осигури за детето финансова обезпеченост и сигурност, като за отглеждането му може да разчита на своите родители и на брат си. Според твърденията в исковата молба в средата на 2020 г. отношенията между страните започнали да се влошават и така се стигнало и до развода чрез споразумение, като уговорката била детето да живее с майка си във Великобритания, но бащата отказал впоследствие детето да замине и да живее там с майка си въпреки, че било записано в Начално училище „Хейн Чърч ъф Ингланд“ в Източен Престън, Литълхемптън, на 12.10.2020 г. Според ищцата след м.11.2020 г. е налице негативна промяна по отношение на полаганите от бащата за детето грижи, както и за неговото възпитание, тъй като бащата работи и живее във В., като работното му време е от 8.00 до 17.00 ч. от понеделник до петък, а през почивните дни е служебно ангажиран, тъй като е футболен съдия, като детето прекарва свободното си време с баба си и дядо си, които живеят в [населено място]. От събраните по делото доказателства е установено, че и майката и бащата работят и си осигуряват доходи от работна заплата, като бащата работи в сервиз за кафе-машини към „С.“ и си набавя допълнителни доходи като футболен съдия, а майката работи във фирма за уеб дизайн, като й е възможно да работи от вкъщи и от България он-лайн при възнаграждение от 20 паунда на час; при изслушването им от въззивния съд по реда на чл.59, ал.6 СК, и двамата родители изявяват желание да упражняват родителските права; и двамата разполагат с добри битови възможности да отглеждат детето при себе си – бащата има собствено жилище, в което има самостоятелна детска стая, разполага и с двор, находящо се в [населено място], общ.А., а майката живее заедно със своите родители и брат си в къща под наем в Източен Престън, Литълхемптън, Великобритания, с изключение на периода от м.06 до м.08 вкл., когато цялото семейство се връща в България, като наемът за къщата се заплаща от бащата на М. К.; в къщата има обособена детска стая за детето; майката има и жилище в [населено място], което ползва през лятото; майката може да разчита на помощта на своите родители и брат си при отглеждането на детето; бащата също може да разчита при нужда на родителите си, въпреки че те живеят в С., както и на семейството на брат си, което живее в [населено място]; детето П. е завършило първи клас през учебната 2021/2022 г. в ОУ „С. К.“, [населено място], с отличен успех, а предучилищното си обучение през 2020/2021 г. в ДГ „К. М.“, [населено място]; съгласно заключението на вещото лице по служебно допуснатата от въззивния съд съдебно-психологична експертиза за актуалното отношение на детето към двамата родители, както и за това налице ли е развитие на констатираното при предходно извършено обследване начало на родителско отчуждение на детето от майката, детето обича и двамата си родители, но е по-привързано към бащата, който предоставя последователни и постоянни грижи за него; детето има известен респект, когато осъществява контакт с майка си в присъствието на бащата и това му пречи да покаже чувствата си и потребността си от майката; поддържайки регулярни живи контакти, майката показва отношение и отговорност като родител; детето обича майка си и в проекциите си показва потребност от нейните милувки, близост и топлина. При изслушването си от съда, вещото лице е обяснило, че детето е сигурно, защитено при баща си, тъй като има правилно подбран перфекционистичен режим – с правила; майката няма възможност да създаде такъв режим, тъй като вижда детето по-рядко и когато го вижда иска да му създаде повече забавления и там режимът се разчупва, но детето се чувства добре, защото има нужда от своята майка. Относно написаното от вещото лице в заключението пред първата инстанция, „открехване“ на родителско отчуждение, е посочено че то се е „затворило“, тъй като комуникацията спрямо детето е по-добра и от двете страни – бащата и майка; При съобразяване както на писмените, така и на гласните доказателствени средства, въззивният съд е приел, че искът по чл.51, ал.4 СК е неоснователен, тъй като не е налице съществено изменение на обстоятелствата при които са определени мерките по упражняване на родителските права до момента – нито има влошаване на възможностите на бащата да отглежда детето, нито са налице изменения, които да правят майката предпочетен родител и интересът на детето не налага това. За да достигне до този извод, въззивният съд се е ръководил от насоките, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г., според които при вземане на решението кой родител да упражнява родителските права, съдът следва да се ръководи от интересите на децата, преценени с оглед и на следните обстоятелства: родителски качества; полагане на грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване на знания и навици; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между деца и родители; помощ на трети лица и др. Посочено е, че не е задължително, но съдът следва да има предвид и желанието на детето да живее с даден родител, след като в разпоредбата на чл.15 ЗЗакрД законодателят му е вменил задължение да го изслуша. Изхождайки именно от тези насоки при преценката кой от двамата родители да упражнява родителските права, съдът е съобразил, че и двамата родители изявяват желание да упражняват родителските права; че и двамата притежават родителски капацитет за това и разполагат с добри битови възможности да го отглеждат; и двамата реализират доходи от работна заплата; и двамата могат да разчитат на своите родители и близки при отглеждането на детето; не се установяват лоши морални качества у някой от двамата родители, въпреки твърденията за това от страна на ответника, които съдът е намерил за неоснователни; не се установява и в обкръжението на някой от родителите да има лица, общуването с които би повлияло зле на възпитанието на детето; и двамата родители са загрижени за образованието на детето, както и че са емоционално свързани с него, а и самото дете е привързано и към двамата родители, съгласно свидетелските показания и заключението на вещото лице; вещото лице изрично е подчертало, че детето обича и двамата си родители равно, не ги дели, но е по-спокойно, доволно и се чувства защитено в присъствието на баща си и е категорична в желанието си да живее с него, при директно зададен въпрос, но според експерта проличават привнесени аргументи за причините, като детето приема реалността на баща си за своя, както и неговите доводи, защо детето да не живее при майката; макар и двамата родители да показват достатъчен родителски капацитет и при двамата той е с дефицити, защото не са преработили раздялата си; съгласно приетото от въззивния съд заключение, към този момент не може да се говори, че детето е отчуждено от майка си, тъй като в сравнение с изследването от м.03.2022 г., извършено от същото вещо лице, към настоящия момент комуникацията между двамата родители е по-добра, като към двамата е дадена препоръка да работят върху продължаването връзката помежду им, за да създадат душевен комфорт на детето си и те като родители да действат по възможно най-добрия начин при условията на раздяла. При тези данни, съдът е приел, че освен че не е налице промяна в обстоятелствата, при които е одобрено от съда споразумението между родителите, в интерес на детето е то да продължи да бъде отглеждано от баща си, който упражнява и родителските права. По отношение на режима на лични отношения на майката с детето, съдът е съобразил, че срещу определения ежемесечния режим, на рождения ден на детето, по Великденските празници и когато майката е извън пределите на Република България, няма жалба от страна на бащата. Такава има само в частта, с която е определен режим на лични отношения два пъти по двадесет дни през лятото, всяка пролетна и есенна ваканция, всяка нечетна година за Коледа, считано от 21.12 и всяка нечетна година през Новогодишните празници до 03.01, като оплакванията са, че по този начин бащата няма да разполага с достатъчно време с детето, особено ако то посети летен лагер и екскурзии, организирани от училища; че бащата трябва да има равна възможност да прекара време с детето през пролетната и есенна ваканция и че 21.12 и 03.01 са учебни дни. Така изложените оплаквания са приети за неоснователни от съда, като са изложени съображения, че след като бащата ще продължава да упражнява родителските права, интересът на детето с оглед възрастта и пола му налагат то да има по-интензивни контакти с майка си и след като тя пребивава във Великобритания, а детето живее в България, въпреки че тя често се връща, по време на отсъствието й от страната, не би могъл да се осъществява определения ежемесечен контакт, като остава възможността тя да контактува с детето именно през ваканциите – пролетна, лятна и есенна. В случаите, като настоящия, когато детето и единия родител живеят на голямо разстояние, в различни държави и не могат да контактуват регулярно, следва да се допусне отклонение от обичайното, което предполага детето да контактува през ваканциите поравно и с двамата си родители. Прието е, че два пъти по двадесет дни през лятото не е прекомерно голям период от време, който детето да прекарва с майка си, при положение, че лятната ваканция от м.06 до 15.09. е над 100 дни, както и че отсъствието на детето от учебни занимания по семейни причини веднъж през учебната година за един ден, прекарвайки с майка си учебния 21.12 всяка нечетна година и 03.01 всяка нечетна година, за да могат да бъдат заедно по 6 дни през Коледните, съответно 8 дни през новогодишните празници, не е съществен проблем. При тези мотиви, съдът е приел, че измененият от първата инстанция режим на лични отношения на детето с майката към по-разширен следва да бъде потвърден, като по този начин майката ще може да взема детето всяка първа и трета събота и неделя от петък 17,00 ч. до неделя 18,00 ч. с две преспивания; два пъти по двадесет дни през лятото /съобразно утвърдените от МОН учебни ваканции/, когато бащата не е в платен годишен отпуск, като майката следва да уведоми бащата за дните, в които ще взема детето през лятото в срок до 30.04 за съответната година; всяка пролетна и есенна ваканция /съобразно утвърдените от МОН учебни ваканции/ за времето от 10,00 ч. на първия ден до 18,00 ч. на последния ден от ваканцията, като майката се задължава за уведоми бащата две седмици предварително за възможността си да упражни режима; всяка нечетна година през Коледните празници за времето от 11 ч. сутринта на 21.12. до 10,30 ч. на 26.12.; всяка четна година през Новогодишните празници за времето от 11 ч. сутринта на 27.12. до 18,00 ч. на 03.01.; всяка четна година през Великденските празници, като в случай, че те съвпадат с периода на пролетната ваканция, прилага се режима за Великденските празници; всяка четна година на рождения ден на детето, а когато майката е извън пределите на България, бащата осигурява възможност майката да общува с детето чрез телефон, скайп, вайбър или др. връзка два пъти в седмицата между 19.00 и 19.30 ч. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, съставът на Четвърто гражданско отделение на ВКС приема, че не следва да се допуска касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите четири въпроса, повдигнати в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не покриват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на иска за изменение на мерките относно упражняването на родителските права. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът не е основал преценката си налице ли са основания за изменение на определените с утвърденото от съда споразумение мерки относно упражняването на родителските права единствено въз основа на мнението на детето, а въз основа на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, вкл. и на заключението на служебно съдебно-психологична експертиза относно отношението на малолетното дете към двамата родители и дали е налице развитие на констатирано към един по-ранен момент - 10.03.2022 г. начало на родителско отчуждение на детето от майката. Поради липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда сочения допълнителен критерий. Останалите два въпроса макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не е налице сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос, очертан с въззивните жалби и отговорите на същите, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Противно на доводите на касатора, при постановяване на въззивното решение съдът се е съобразил и с трайната съдебната практика на ВКС по споровете относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения между родители и деца, с която се възприемат и преутвърждават постановките на ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г., според които интересът на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето и какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. При извършване на преценката, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, въззивният съд се е ръководил именно от задължителните разяснения на ВС, според които съдът следва да съобразил в съвкупност различни обстоятелства, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при неговото отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др., като повечето от тези обстоятелства са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл.59, ал.4 СК, както и в § 1, т.5 от ДР на ЗЗакрД. В конкретния случай при извършване на преценката си, съобразно установената по делото фактическа обстановка, за да достигне до извод за неоснователност на иска по чл.51, ал.4 СК, въззивният съд се е ръководил именно от задължителните постановки на т. V от ППВС № 1 от 12.11.1974 г., според които под „изменение на обстоятелствата“ се разбира както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение, като съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата са отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки. Въззивният съд е приел, че не са налице основания за промяна на родителя, на който е възложено да упражнява родителските права, тъй като не са настъпили такива обстоятелства от предходното решение, които с оглед интереса на детето, да налагат исканата промяна, като се е ръководил от неизчерпателно посочени такива в ППВС №1/1974 г. (влошаване на условията при родителя, на когото е предоставено детето или пък подобряване условията на живот /битови, социална среда/ при другия родител; изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода, напускане на пределите на страната; загубване на родителския авторитет и др.). В конкретния случай основанието за исканата промяна е обосновано с твърдения за влошаване на положението на детето с доводи за невъзможност на бащата, поради служебната му ангажираност, да полага адекватни грижи за детето, като съдът е приел, че по делото не са установени обстоятелства, подкрепящи тези твърдения. Мотивиран от гореизложеното и при извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице релевираното в изложението основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение в нито една от хипотезите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. При този изход на спора, на насрещната страна по жалбата следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1000,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.12.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,