Определение № 2001 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 128/16.09.2022 г. по т.д. № 68/2022 г. в частта, с която Апелативен съд – Велико Търново, изменяйки решение № 260051/16.12.2021 г. на Окръжен съд – Ловеч, е отхвърлил исковете по чл. 432 КЗ - обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Д. А. А. от пътнотранспортно произшествие от 06.04.2020 г., причинена виновно от водача на лек автомобил марка „БМВ“, модел 525, с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност е застрахована „гражданска отговорност“ при ответника „ОЗК – Застраховане“ АД, както следва: · предявеният от Р. О. Р. - за сумата 100 000 лв.; · предявеният от О. Р. О. - над размера от 60 000 лв., за който е уважен, до 130 000 лв.; · предявеният от А. Р. О. – над размера от 50 000 лв., за който е уважен, до 120 000 лв.; · предявеният от Р. Р. О. – над размера от 40 000 лв., за който е уважен, до 90 000 лв. и · предявеният от Р. О. И. – над размера от 40 000 лв., за който е уважен, до 90 000 лв. Решението се обжалва от Р. О. Р., О. Р. О., А. Р. О., Р. Р. О. и Р. О. И. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за правилност по следните въпроси (първият – материално-правен, а останалите – процесуално-правни): 1. Кои установени по делото обстоятелства задължават съда да приеме, че лицето е материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на негов близък? 2. Има ли правомощие въззивният съд с решението по чл. 432 КЗ да определи обезщетението за неимуществени вреди под размера, определен с първоинстанционното решение, без да отчете, че жалбата е само от ищеца, а неговото оплакване е за неправилно прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но не и на чл. 52 ЗЗД? 3. Има ли задължение съда по чл. 423 КЗ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, които са в причинно следствена връзка с виновно причиненото от водача на лекия автомобил ПТП и 4. Следва ли съдът по чл. 423 КЗ да определи процента на съпричиняване на вредоносния резултат въз основа на вероятности и предположения? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърдят, че въззивният съд е решил първият в противоречие с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. ОСГТНК на ВКС (първият), а останалите - с практиката на Върховния касационен съд (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 432 КЗ, вр. чл. 52 ЗЗД) и съществено нарушение по чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендират разноските по делото. Адвокат П. К. иска касационната инстанция да й определи възнаграждение за представителство на касаторите пред Върховния касационен съд (чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА). Ответникът „ОЗК – Застраховане“ АД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, решението е правилно, а претенцията по чл. 38, ал. 2 ЗА е неоснователна. Въззивният съд е установил основанието на исковете по чл. 423 КЗ, предявени от О. Р., А. О., Р. О. и Р. И. (син и три дъщери на починалата Д. А.), зачитайки задължителната сила на влязлата в сила присъда (чл. 300 ГПК); това, че отговорността на виновния водач, причинил ПТП от 06.04.2020 г. и смъртта на тяхната майка, е застрахована при ответника „гражданска отговорност“, и установената по делото трайна и дълбока емоционална връзка, която обяснява дълбоките, продължителни болки и страдания на четиримата от смъртта на тяхната майка. След това е пристъпил към обсъждане на онези обективно проявени обстоятелства, които са в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и са от значение за определяне на обезщетението по справедливост (чл. 432 КЗ, вр. чл. 52 ЗЗД в смисъла, изяснен с ППлВС № 4/1968 г.): шокиращ механизъм на ПТП, установен с присъдата и заключението на комплексната съдебна автотехническа и медицинска експертиза; добрите отношения помежду им; възрастта на децата (Р. – на 51 г., О. – на 50 г., А. – на 46 г. и Р. – на 41 г. към смъртта на майка им); ежедневните, интензивни грижи на майката към сина й, особено след неговите тежки физически травми от трудова злополука, към А. и малолетния й син при установеното след развода на тази дъщеря съвместно съжителство в едно домакинство с Р., бившият съпруг на Д.; жизнеспособността, доброто здраве и всеотдайността на Д., въпреки навършената 71-годишна възраст към ПТП; особено тежкият начин, по който О. преживява смъртта на майка си (пропива се, постоянно плаче, спи на гроба й, обмисля самоубийство); тежко понесената смърт и от А., на която след развода и до смъртта си Д. ежедневно помага, включително в грижите и издръжката за малолетния внук, сина на А.; обществено-икономическите условия в страната, който се отразява в размерите на застрахователните обезщетения към ПТП. Въззивният съд е заключил, че при тези установени по делото обстоятелства справедливият размер на обезщетенията за неимуществените вреди, е както следва: за О. - 120 000 лв., за А. – 100 000 лв., а за Р. и Р. – по 80 000 лв. По възражението за съпричиняване е определил 50 % принос на Д. в причиняването на вредоносния резултат. Намерил е за установено, че в тъмната част на денонощието (на 06.04.2020 г. в 4:06 ч) Д. се движи в средата на пътното платно. Базирал се е на доказателствата, събрани чрез неоспореното заключение по материалите по наказателното дело, приключило с влязлата в сила осъдителна присъда. На основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е намалил обезщетенията, присъждайки както следва: на О. – 60 000 лв., на А. – 50 000 лв., а на Р. и Р. – по 40 000 лв. По делото е установено, че през 1997 г. Д. и Р. са се развели, но през 2005 г. Д. се е завърнала в неговия дом и от тогава до нейната смърт бившите съпрузи са имали едно домакинство, разбирали се много добре като семейство, живеели са задружно с дъщеря си А. и нейния син, техен внук, като никой в селото не е чувал кавги и разпри помежду им. Тези обстоятелства въззивният съд е преценил като недоказващи създадена трайна и дълбока емоционална връзка между двамата съпрузи, в резултат на която следва да се приеме, че и Р. търпи продължителни болки и страдания от смъртта на бившата си съпруга. Тяхното съжителство е обяснил с установяването на Д. в дома на Р., но само за да полага грижи за дъщеря си А. и малолетния й син след развода на А.. Допълнително се е мотивирал и с това, че сина им О. е живял на друго място в същото [населено място], като Д. ежедневно го е обгрижвала след претърпяната от О. тежка физическа травма. Така е заключил, че отношенията между Д. и Р. не са създали връзка на фактическо съпружеско съжителство, а искът на Р. е неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд обуславящ за решението е въпросът кои обективно по делото обстоятелства задължават съда да приеме, че лицето е материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на негов близък? Въззивният съд го е решил в противоречие с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. ОСГТНК на ВКС. Следователно по този въпрос са налице общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият въпрос също обуславя решението. Крайният извод, че исковете са частично основателни в размери съответно от 60 000 лв. - за О., 50 000 лв. – за А. и по 40 000 лв. за другите две дъщери съответства на исканията по въззивните жалби на тези ищци срещу първоинстанционното решение. Те са заявили, че обжалват първоинстанционното решението в частта, с която исковете са отхвърлени, както следва: над сумата 50 000 лв. до сумата 150 000 лв. – за О., над сумата 40 000 лв. до сумата лв. 100 000 лв. – за А. и над сумите 30 000 лв. до сумите 90 000 лв. – за Р. и Р.. С първоинстанционното решение обезщетенията са определени в по-високи размери, но тези искове са уважени в по-ниски размери поради определения от първата инстанция по-висок принос на Д. за причиняване на вредоносния резултат (2/3). Следователно присъденото от въззивния съд се вмества в исканията в жалбите за уважаване на исковете в по-висок размер, а начинът, по който въззивният съд е отговорил на въпроса, съответства на ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк.д. № 1/2021 г. ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение преодоля противоречивата практика по въпроса и е задължително за органите на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). По втория въпрос е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Обуславя решението и третият въпрос, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил с частично уважените искове съответства на т.11 ППлВС № 4/1968 г. По третия въпрос също е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Не обуславя решението последният въпрос, следва ли съдът по чл. 423 КЗ да определи процента на съпричиняване на вредоносния резултат въз основа на вероятности и предположения. Въззивният съд е базирал изводите си за съпричиняване на база на събраните по делото доказателства, а изводите му по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не почиват на вероятности и предположения. Отговорността за разноските по иска на касатора Р. Р. ще бъде определена според крайния изход на този спор по чл. 423 КЗ, който все още е висящ. Искането на адв. П. К. за определяне на възнаграждение за представителството на останалите касатори не следва да се уважи. Пречка за това произтича от чл. 38, ал. 2 ЗА и се изразява в недопускането на въззивното решение до касационно обжалване по отхвърлените искове на четиримата, т.е. крайният изход на делото изключва възможността да се ангажира отговорността за разноски на ответника „ОЗК – Застраховане“ АД. По аргумент от обратното от чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да се ангажира и отговорността на тези касатори за разноски към ответника „ОЗК – Застраховане“ АД. Липсват доказателства за платено възнаграждение на адв. К. Т. по отговора на касационните жалби. При тези мотиви, съдът